Николай Милчев в "Оцелели думи"

На сн.: Николай Милчев по време на своя рецитал, първа проява от новия проект "Оцелели думи". Фото: Анжела Димчева

С едночасов антологичен прочит на свои стихове зарадва почитателите си Николай Милчев на 7 октомври в клуб-ресторант „Рубайят“ (НДК).

Както отбеляза в началото поетът Гриша Трифонов, „от новия сезон, всеки понеделник от 18 до 19,30 ч., тук ще се правят премиери, рецитали, концерти с изпята поезия под надслов „Рубайят слово“ - т. е. всичко е свързано с думите, с поезията... Няма как – когато един ресторант се казва „Рубайят“, то неизбежно ще е свързан с вино, поезия и жени... :) Да не забравяме, че виното също е изкуство. Много се радвам, че откриваме сезона с един великолепен поет! Нарекли сме този тип рецитали „Оцелели думи“, за да припомним на публиката с какво един поет е тръгнал, как се е развивал и докъде е стигнал, след премиери на много книги, така ще си дадем сметка какво остава след нас!“

Николай Милчев: „Благодаря на необятния поет и бард Гриша Трифонов, че измисли тези вечери и тази тяхна форма. Вероятно стихотворенията стоят кои по-високо, кои по-ниско в своя невидим караул в кориците, в библиотеките и в съзнанието ни. Но аз си мисля, че те не могат да бъдат пуснати просто така в една вечер, ако не носят духа на една евентуална книга, която би се казвала „Оцелели думи“. Тази вечер за мен има редица имена – тя може да се казва „Изневиделица“ или „Надеждата е бебе с очила“, или „Очи широколистни“, или „Петел от малинов пейзаж“.

Аз съм подбрал и сложил в четирите части на моя рецитал важни стихове от тези книги. Но към тези „оцелели думи“ от време на време съм капвал и по нещо от бъдещето, за да има надежда... Любовта присъства във всичко, което ни заобикаля, но ние не разчитаме кодовете, а когато ги разчетем, ние е страх да им повярваме.“

Омагьосващото влияние на стиховете на Милчев държеше безмълвна и почти изпаднала в транс публиката, изпълнила клуб „Рубайят“. Звучаха любими и добре познати творби: „Поет“, „Далече“, „Манастир“, „Трапеза“, „Езичник“, „Дядо Драган и лозето“, „По-нататък“, „Сезони“, „Топло“, „За една минута“, „Глухарче“, „Моята есен“, „Тънък дъжд“, „Есенна църква“, „Тъжно в Балкана“, „Тайните градини“, „Обратно броене в планината“, „Многоточие“, „Бижутер“, „Наполовина“, „Разклонение“, „Оловният войник и шивачката“, „Нощ с принцеса“, „Картина с портокали“, „Без“, „Признавам си“.

Николай Милчев обсебва съзнанието на читателя и на слушателя с релефните картини, изпълнили виденията му, изхвърляйки всяко псевдоинтелектуално заиграване, излишна патетика и естрадно лекословие. Защото отдавна като истински професионалист е разбрал, че „няма нищо по-фалшиво от поет, който се мъчи да убеди самия себе си, че има какво да ни каже, когато всъщност няма“ (Т. С. Елиът).

Поезията на Николай Милчев е носител на качествена отлика, тя е категорично персонализирана от стила му и трудно може да потъне незабелязана в океана от надпяващи се нови и стари автори. Рисунъкът често стряска като в платно на Салвадор Дали, но усещането е повече от прекрасно и кара читателя да повтаря прочита, така както есхатологичното предчувствие го привлича, макар да е ужасяващо.

Поетът не търси края на някаква история. За него е важно началото – кълновете на вечерта, възглавницата-цвят, луната с бронзова тояга, пеперудите, чиито крила се ронят... И над всичко се спуска невидимо божествено очарование. Видимо отричайки свръхестествената си сила, лирическият персонаж разказва за ежедневните измерения на магията, стихията от случващо се и неслучващо се, измеренията на тялото и духа, където две са кодовите думи: обичам и пиша. От тях непрестанно се излъчва енергия, вибрира инстинктивното покоряващо мъжко начало, но с една приласкана „душа на лилия“, която има какво да разкрие на читателя.