След-и
Quintaptich за нашето време...
Шуменска премиера на стихосбирката на Пламен Шуликов
На 10-ти юни в Регионалната библиотека „Стилиян Чилингиров” в Шумен нова поетическа книга събра обичащите поезията и изкуството, сред които членове на Дружеството на писателите, журналисти, учители, представители на академичната общност. Авторът е Пламен Шуликов (доцент по журналистика в Шуменския университет), а стихосбирката (издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2013) носи малко претенциозното и озадачаващо заглавие „Quintaptich”. „Пет поеми” – та време за поезия ли е днес, още повече – епическа? Имаме ли повече сили за класически жестове, за модерни интертексти и постмодерни експерименти с езика? На тези сериозни литературно-социологически въпроси се опитаха да отговорят участниците в дискусията, подета след солидното критико-стиховедско встъпление на авторитетния редактор на поемите професор Яни Милчаков, име, което не се нуждае от представяне. Предлагаме ви в пълнота неговото критическо експозе.
Проф. Яни Милчаков:
Стихосбирката "Quintaptich" на Пламен Шуликов можем да осмислим като явление. Затова небаналното събитие, което ни е събрало, ще трябва да започне с няколко изречения, които всеки слушател на курс по история на изкуството би си припомнил. Когато тази книга се създаваше и стана факт в литературата ни, всеки, който е чел работите на Пламен Шуликов, се замисли за един хилядолетен спор, в който тази стихосбирка казва своята оригинална дума. Става дума за вековния спор дали поетът се ражда, или се създава. Цели епохи изграждат конфронтацията помежду си и се наричат било класицисти и романтици, било модернисти и традиционалисти, около две противопоставени тези. Първата е рационалистичната, според която поезията е прилежно изучена граматика, стихотворна техника и разбира се - образност. Докато другите твърдят, че поезията е спонтанен изблик на чувствата, незадържана от нищо енергия да се кажат истините за света и човека от дълбините на собствената душа. Аргументите и на едната, и на другата страна не са неверни, но за съжаление, като всяка доктрина, са едностранчиви. Едната казва, че Ботев избухва в бунтовническия си плам, другата казва – да, но все пак той не е измислил осмосричника в „На прощаване“. Така вървят нещата докъм новото време, когато едната епоха носи името здрава и разумна, а другата - болна и неразумна.
Изобщо дали поезията е ерудиция, или поезията е емоция? Това е въпрос, който се неутрализира като противопоставяне в културната история в началото на 20-ти век, когато се появява фигурата на големия поет-стиховед. Ако в Русия примерите за това са поне три, то и нашата култура не може да не спомене в такъв контекст имената на Емануил Попдимитров и на доста пренебрегвания Иван Ст. Андрейчин. Така че в спора дали поезията се създава от неудържимото чувство, или от фината ерудиция – модернизмът заявява становището си компромисно, помирявайки поета и стиховеда, а постмодернизмът, в който ни се случи да живеем, вече изгражда своето отношение към този вековен конфликт в основата на това какво хората са преживявали покрай един или друг стихотворен размер, какво им говори определен тип рима, какво означава за дадена култура връщането към някакъв поетически арсенал, който сме смятали за безвъзвратно изгубен. И именно първото, което остава като впечатление след прочита на петокнижието, на петопоемието на Пламен Шуликов, е, че това е стихосбирка, която в лирическата традиция днес се оказва много самотно явление поради една проста и формална причина – в нея няма да намерите „Аз“. „Аз“ се среща само в един глагол в първо лице, но онова, което е светая святих на лириката и пред нейния олтар сме свикнали да наричаме „лирическият Аз“, отсъства. Тогава кой говори в стихосбирката на Пламен Шуликов? Мога да кажа, че в стихосбирката, в петте му поеми говори всичко изречено в нашия живот, всичко, което е вкаменено като фразеологии, като идеологии, като доктрини, като всекидневни реплики и ако можем образно да си представим поета Шуликов и неговия – подчертавам компетентен читател, ние ще скицираме сценарии, в които поетът е запалил своята цигара, седнал е в небрежна поза, отключил е вратата на своята творческа лаборатория, както се казва, и оставя своя читател с един артистичен жест, казвайки му “влизай вътре“! Във всичко онова, което е технология и правене на стиха, в което Пламен Шуликов е изкушен и с професионалните си занимания по стихознание, постига в лириката си наистина рядко многогласие.
Никъде в съвременната българска лирика няма да откриете толкова неочаквани съчетания на стилове, фразеологии, образи, семантични ореоли на стихотворни размери - в такава концентрация и в такава квазибарокова напрегнатост, както тук. В този смисъл най-елементарно е да кажем, че стихосбирката на Пламен Шуликов фиксира всички онези дискурси, в които са живели поколенията, чиито представители сме в момента, както и идеологиите, всекидневната комуникация на тяхното съществуване в реалния свят и в света на идеите. Веднага трябва да се каже, че това е ерудитска поетическа книга, която много ясно типизира своя читател. Този читател трябва да разбира от много фини междутекстови сплитания. Всяка страница изобилства с такива примери. Той трябва да познава руската поезия, той трябва да познава световната поезия, той трябва да познава историята на стиха, той трябва да познава историята на основните идеологии на 20-ти век, той трябва да знае реалиите на живота… Само да посочим представителите на моето поколение, което знае каква дамска митологема, свързана с козметичния арсенал на 60-те и 70-те години, беше например прочутото полско Byc Moze и образът на полякинята, която продава Pomadka do ust на Златните пясъци? Това категорично е образ, вече изгубен за нашия читател. Само че това е повърхностно разбиране за поезията на Пламен Шуликов. Тази реалия е разбираема за нашето поколение, само че тя е поставена в особен контекст, където други гласове и други знаци, и други реалии предават смисъла.
Това е лирика, в която можем да видим радваща ресоциализация на българската поезия изобщо. Когато казвам ресоциализация на лириката, това не означава тя да бъде разбирана в агитационно-политически пристрастен тон - нищо подобно. Парадоксално в един и същи момент в българската проза се появи и романът на Алек Попов „Сестри Палавееви в бурята на историята“ и без никаква взаимна зависимост, както се казваше в учебниците, в българската лирика се появи произведение, наречено „Ляв марш“. Разбира се реминисценцията, която отпраща към Маяковски, е ясна, само че какво значи „ляво“ днес? Поетът дава категоричен отговор (плод по-скоро на едно пожелателно мислене): „Arbeit macht frei”. Ето как чрез собственото си многогласие стихосбирката на Пламен Шуликов кореспондира с явление, което вероятно се оказва факт в съвременната българска литература: там също се казва нещо дълбоко човешко, че емблемите на лявата партия някога са били учителските мандолини и китари с червени панделки, носени от унесени в утопията за новия свят добри, почтени и сантиментални градски учители. По-късно емблемите на тази партия стават и бомбите на терористите и тоягите на лагерните надзиратели. Но „левият марш” в стихосбирката на Пламен Шуликов разбира какво е идеологията като думи, които упражняват власт върху човека и какво той е способен да даде в името на всички тези думи… Именно днес, когато понятията „ляво” и „дясно“ в българската политика са опорочени, а в българския публичен дискурс са иронизирани и пародирани така, че няма ляво, няма дясно, всички са маскари и най-странно реабилитацията на едно фундаментално идеологическо определение се извършва в поезията! Докато публичният дискурс се държи много дистанцирано - това означава, че в случая тази поезия може да въздейства върху други пластове на социалното говорене и на социалното действие. Така в равнището на стихотворния експеримент поезията на Пламен Шуликов е еднакво откровена, както на равнището на своята интерпретация на думите, които са проникнали не само в поезията, не само в идеологията, но и в нашия живот. Това имам предвид под определението за радващата ресоциализация, която тази поезия ни дава на фона, разбира се, на пълната десоциализация на българската лирика от доста време - сякаш тя живее в света на неслучилата се постдискурсивност. Всеки би забелязал този стилов пласт, в който Пламен Шуликов действително, може би под въздействието на обичаните от него футуристи и от много други езикови теории на 20-ти век, позиционира своя образ за света.
Това е книга, в която присъства всичко, което човек е мислил и е казал за езика изобщо и за поезията през 20-ти век. В тези тънки корици концентрацията на идеи за езика е толкова впечатляваща, че разгърнато погледнато, това би било една антология на философията на езика на 20-ти век. Поетът, разбира се, е постигнал лирическата лаконичност, лирическата изненада и лирическото съчетание. Ето защо тази стихосбирка изисква компетентен читател, но това не означава, че тя е херменевтично затворена в кръг посветени, които ще разшифроват всичките алюзии в нея и всичките сложни интертекстуални сплитания. От цялата стихосбирка аз избрах, като илюстрация, лабораторна извадка за стила на Пламен Шуликов, следното (и с което искам да завърша):
Тогава точно го затиска
човек онази няма липса
на безпричинната любов,
каквато за човека няма
да има повече отново,
освен ако не стане чудо
или пък някога не стане
реалност сладката заблуда,
известна в утопични трудове
като „живота нов“…
Ето вижте, как поетът ни повежда към - колко пласта са само в тези десет стиха: интертекстуалното отпращане към руската поезия с безизходната, безпричинна любов на Ахмадулина, към мекото есенно чувство – то се появява само след няколко стиха в името Меворах (именно Меворах, а не Валери Петров, например - ето ви още един шифър за разгадаване), към чистата лирична атмосфера, за да ни извиси в патината на утопични трудове, които са очертавали (впрочем също в стихове) живота нов. Това съчетаване на стилове и дискурси е в най-пълноценния смисъл във всички поеми, включени в стихосбирката. Това е съчетание между ерудитско, експериментално и човешко – ценност, която ние след прочита на цялата стихосбирка възприемаме компактно, доколкото трябва да имаме сетива и за ерудитското, и за експерименталното, и за човешкото, за което като читатели на лирика сме благодарни на автора.
След това започна дискусията, в която първо авторът Шуликов благодари за думите на редактора за аналитичния прочит, за пристрастието към собствените му текстове – но всъщност към езика във всичките му трансформации, които той преминава посредством филологическата гавра, на която (всички ние) го подлагаме системно. Думата взеха последователно професор Ивайло Петров, поетът Антонин Горчев, професор Веселин Панайотов, доцент Младен Енчев, поетът и журналист от БНР-Шумен Антоний Петров, Станислав Симеонов... В анализите, забележките и изводите им проличаха и ерудитски пристрастия, и вкус към органичното, чувствено-безсъзнателно изказване в мерена реч, а също - към притчово-метафоричната образност. Оформи се дори мини спор какво трябва да бъде истинската поезия – дълга, пространна лиро-епика или хайку; кратките или обемните форми успешно изказват душата на поета; кои са лирическите теми, които заслужават естетски пристрастия – детският спомен (поемата „Иначе казано”), универсалната човешката сетивност, съкровените образи-метафори на най-интимното, родното (поемата „Morbidezza”) или манифестациите на социална активност в духа на „Ляв марш”, „Отдолу идат Еринии”, „Пространно простряна история”. Последваха въпроси… Поетът във времето? Поетът отвъд времето? И проблематичното или компромисното място на поезията днес – в делника на посветения интелектуалец или пък на наивно-съзерцателния непреднамерен читател? Какви послания отпращат днес към нас световно-или-(ни)кому (не)известните Ахмадулина, Бродски, Меворах? Гео Милев, Маяковски или Яворов в съчетание с… кодовете на поп-културата на нашето-отминало-сегашно? Не остана незабелязан прелестният дизайн на корицата, изпълнен по фотографията „Синтренски фрагменти” на талантливата Вера Киркова. Нейната черно-бяла фотометафора на „Слепота”-та (по Жозе Сарамаго) заема центъра на поетическото пространство в композиционния план на книгата. Самата Вера Киркова, освен страстен фотограф и университетски преподавател, е и преводач на знаменития португалец. Впрочем преведеният от Вера Киркова роман на Сарамаго „Слепота” беше високо оценен във в. „Култура” от проф. Милена Кирова. Събитието приключи с чаша вино, нескончаеми колегиално-приятелски диалози и надежда за бъдещи прочити и препрочити на българската и световната поетическа традиция в призмата на постмодерната сетивност, съчетаваща изобразителните възможности на образа и словото.
Събитието представиха: Ваня Балева, Евдокия Борисова
Автор:
Публикация:
29.06.2013 г. 17:31
Етикети:
Посетено:
1941
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/31/news/17327-quintaptich-za-nasheto-vreme