Неформално образование в градска среда и на открито

За Ателие "Слово" на Фестивала "Добрич – жива шевица от таланти"

Събитието беше вълнуващо и заложено с перспектива. Естествено, че става дума за Ателие „Слово” на Фестивала – „Добрич – жива шевица от таланти”. Когато писах концепцията за Ателието, мислех за практическата направа. Като човек, свикнал да работи с много хора, съм наясно, че не винаги може да се получи предвиденото – важно е обаче това, което предварително се задава чрез и „за” словото. За пореден път си дадох сметка, че не можем да подхождаме инерционно и натрапчиво, що се отнася за образование, че най-истинската сетивност и пламък са книгите (книгите, които „другите” пишат). Че ученето и четенето трябва да бъдат като дишането – естествено и непринудено. Тогава и резултатите са дълготрайни. Ако човек е „пропит” от литература (както казва Марио Варгас Льоса), той няма как да не го предаде на останалите. Фестивалното начало е метод и начин да провокираш, а и да разкажеш за себе си чрез книгите. Положих непридирчиво малки стъпки и идеи – мислейки на първа визия за това, което би се харесало на дъщеря ми и мен. Събрах дванайсетина романа, плюс поезия, които съм купувала през последната година, изрових всички книги на дъщеря ми, които съм й подарявала между една и осем години, подбрах от предпочитаните румънски, британски и американски книги на съпруга си (повечето съм си ги купувала по негова препоръка и в превод на български). Стоварих всичко „на площада” – заедно с новия правописен речник и граматика. Осемгодишната ми дъщеря Мария носеше гордо своя апликация на градска реалност. 

Организаторите се бяха погрижили за всичко останало, което поръчах предварително: нарязани стихотворения по строфи на известни автори, които редихме на коркова дъска, бобената азбука (писах върху суров салатен боб два-три часа цялата азбука няколко пъти с цветни флумастри), извадки от ситуациите на французина Р. Кьоно, работни листи със забавни езикови задачи и пунктири на букви, игри на асоциации, бели листи, върху които изписвахме профила на поета, писателя, художника, читателя, чинове и маси... Помолих да дойдат с мен петнайсетина момичета от езиковата гимназия, в която работя. На момичетата им трябваше петнайсет минути да навлязат в работата, казвайки, че провокацията към буквите, думите, словото е интересна и смислена задача, но и много трудна. Участието на гимназисти в подобни фестивали е добър начин за социализация и развиване на някои техни умения.

Четяхме на открито книжки с малките, разговарях с възрастните и сочех любимите си романи на Вирджиния Улф, Филип Рот, Дан Лунгу, Франсоаз Саган, Анна Гавалда, Петер Надаш, Дон ДеЛило, Исабел Алиенде, Мирча Елиаде, Мирча Картареску, Петру Чимпoешу... Признавам, че не чета много поезия, но показах стихосбирки на Антон Баев, Йоздемир Индже, Рупърт Брук, Джон Кийтс... Още ми е странно, че имах публика, за да говоря за това, което предпочитам. Че в импровизираната библиотека под небето хората четяха книгите и гледаха бележките ми под линия... Нещо се случваше. Всички ателиета са по-атрактивни: могат да нарисуват лицето ти, да рисуваш самия ти, да танцуваш, да пляскаш, да правиш театър или животни от екоматериали... При нас адреналинът се успокояваше – деца и възрастни мислеха и се взираха в книгите, разказваха своите истории – визуално, слухове, истински, неистински, рисуваха възрожденски писатели по моделите на Яна Язова... Малко нескромно си дадох сметка, че литературата - „моето” изкуство, е наука, символ, респект, рисунък, положителна емоция и разочарование, и е над всичко – защото словото е танц и смисъл, образ и картина, красота и стремеж, визуализация и енергия. Всичко.

Признавам, че най-силно се вълнувах, не когато говорех за „своите” книги, а когато редях с много малки деца имената им чрез бобената азбука. Някои за първи път изписваха своето име – трепереха и търсеха втората буквичка от него. Къде се попилява по пътя този стремеж да откриеш думите и себе си чрез тях? Вероятно в скучното и патетично говорене за книгите, липсата на минимален интерес и безхаберие към важното или в чиновническото отношение към образованието. И „новите” почнаха първо и пак с четиригодишните, без да си дават сметка какво точно значи много малък човек да е на чин. Азбуката с камъчета и бобчета върши чудеса и създава любов към думите.

Децата свързваха пунктирите на своята буква. Една румънка с перфектен български почти се разплака като видя книгите на Мирча Елиаде и Дан Лунгу. Един човек ми подари малък проспект за непознатия североизток и магията Родопи. Едно съвсем малко момченце тропаше всеки път, когато  показвах и четях за поредното животно от Африка от малката и поостаряла книжка на Мария за континентите. Атракция си бяха и 3D очилата към книжките с динозаври... Следваха приказки от разни страни и народи. Възрастна жена няколко часа чете „Пазачът на сърцето” – не издържах и я помолих да вземе у дома книгата. Обеща да я върне.

Ателие „Слово” успя да събере хора от различни възрасти, предпочитания и образование. Те доказаха с присъствие и ангажираност, че любовта към словото не е самоцел и надпревара, а кротко посядане под слънцето и в пролуките на вятъра в Розариума в градския парк „Св. Георги”. Задължително с книга в ръка!

Автор:

Дияна Иванова

Публикация:

03.06.2013 г. 12:51

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

Дияна ИвановаФестивал

Добрич – жива шевица от таланти

Ателие Слово

Посетено:

1539

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/31/news/17152-neformalno-obrazovanie-v-gradska-sreda-i-na-otkrito