"Град България" – политическа фантастика

За различни аспекти на книгата, която безспорно е високоинтелектуално приключение, говориха Виолета Христова, Николай Дойнов, Георги Атанасов, Светлозар Стоянов и Андрей Андреев.

Виолета Христова наблегна на собствената си рецепция в процеса на тълкуване, обобщаване и авторепликиране на текстовете в книгата: „Румен Денев – това е едно от най-устойчивите словосъчетания на същностните ни литературни представи от последните десетилетия. Доста неща се промениха през това време: разпаднаха се държави и политически системи; следваха разводи, предателства, симпатии и откровения, неразбории от всякакъв вид, криза за читатели и обикновена икономическа криза. Но сякаш присъствието на Румен Денев и неговите стихове, а вече и проза, стоят през цялото това време монолитно и неразколебимо в моя иначе доста флуиден свят.“

Тя припомни, че Румен Денев е автор на запомнените от поколения читатели книги „Животът на дъжда“ (отличена с наградата „Южна пролет“, 1986 г.), „Вечният мир“, „Последно“, „Звукописи“, „Посоки на погледа“, както и на излязлата наскоро „Люлка на вселената“. Според Виолета Христова е видимо, че „Град България“ е дело на поета Румен Денев, защото в случая жанрът политическа фантастика е осветен от неговия поетичен прожектор, „защото поетът е философ от друга категория, учен от друго измерение, неговите пророчески визии за света нямат нищо общо с прогнозите на разумния свят.“

Авторът Румен Денев говори подробно за възникването и облагородяването на идеята за новата книга: „Град България“ се роди като текстове (есета), които публикувах в една колона на в. „Искра“ (Казанлък) преди около година. Тук жанрът политическа фантастика е озвучен от предварителното условия, че фонът е с ироничен подтекст. Книгата е един опит да се моделира с лека усмивка една измислена държава (каквато е да кажем Държавата на Платон). Опрях се на готовите доктрини на Платон, Кант, Хегел, Монтескьо и ги интерпретирах от съвременна гледна точка.“

Румен Денев говори също за своите прочити и ремарки върху поезията на Яворов, творчеството на В. Юго, съдбата на Кант и Гео Милев. Основната му хипотеза е, че историята заключава в своите предели всяка политическа криза (обозначена като продължителна гражданска война) в рамките на 84 години (т.е. 4 поколения по 21 години). В България той ситуира тази условна гражданска война (която има всички аспекти на реалната, личностна и психологическа война) от 1918 до 2002 г. Авторът проследява в книгата аналогични ситуации в Русия, Германия, Гърция, Испания.

Николай Дойнов видя полусенките на живота и смъртта във философското въображение на Р. Денев и изведе с цитати афористични акценти от отделните есета, напр.: „Формата на скулптурата и нейният смисъл биват разделяни единствено в нашия разсъдък, а не в самата скулптура“. Според Дойнов отделни концентрирани мисли в книгата се родеят с най-доброто, създадено от Атанас Далчев, Борис Делчев и Тончо Жечев.

Георги Атанасов се впусна смело в анализ на есетата „Общото благо“, „Още хиляда години“, „Градският народ“, „Поезия и истина“. Той наблегна на факта, че тази книга е предизвикателство, в което се прониква бавно: „Особено интересни са тезите на Румен Денев, че съзнанието за човечеството прави индивида човек; че самото човечество е заложено в гените на човека.“ Той говори още за авторовата интуиция, за пророчеството като средищност на близкото и далечното, на вътрешния мир и обстоятелствата, за крехката снага на поезията, която не търпи фалш и графоманство.

„Град България“ е вече по книжарниците на София и страната. В нея има както актуални теми („Ако бях кмет“), така и нови визии на вечни философски рефрени („Електричество и дух“).

От книгата:

„След толкова поробители и освободители ние се оказахме в абсурдното положение, че никой не ще нито да ни поробва, нито да ни освобождава повече. Българският народ в това си положение е поробен от самия себе си, от своите блянове по материални принципи. Българският народ е длъжен да освободи сам себе си от себе си и да се превърне в градски народ.

Църква на български език означава събрание. Събрание на вярващите, които извършват обща молитва и постоянно си припомнят чрез осветеното вино и хляб на Причастието своя Бог. Вярата е вяра в невидими неща.“