Отвъд жанровете с Деян Енев и Бойко Ламбовски

Водещият Митко Новков, загърбил академичния тон, говори в характерния си ироничен стил за това литературно новородено, което без да предявява претенции, вече е във фокуса на общественото внимание.

Митко Новков: „Книгата е странна, защото познаваме Деян Енев като майстор на късия разказ... Бойко Ламбовски пък си говори с Бог и го заплашва с картечници. Така че неговата поезия никак не е лесна и по никакъв начин не въодушевява. Сега обаче се срещаме със съвсем различно амплоа. Браво на издателство „Сиела“, че поема този риск да представи двама утвърдени автори в неутвърдена тяхна светлина. Бойко е много любопитен човек, това личи по разказите, той опитва различни жанрове, демонстрира разнолико разказваческо умение. А стиховете на Деян са дълбоки и високи.“

Последва една артистична размяна на ролите – Деян говори за Бойко, Бойко говори за Деян, Митко Новков се намесваше като арбитър, режисиращ високоинтелектуално състезание.

Деян за Бойко: „Сред 13-те разказа има 2 шедьовъра (два безспорно антологични разказа), един носталгичен (коренотърсачески) разказ, два фантастични (единият е криптоисторически, другият – в жанра на утопията), един криминален разказ (издържан в най-добрите традиции на жанра); има два разказа, уж битовоописателни, почти фейлетонни, потопени до шията в най-плиткото на житейската фактура, в които обаче ненадейно зазвучават почти чудомировски нотки. Има едни разказ за войната – в пацифистичен дух, със страшен като изстрел финал... С една дума, Бойко хич не се страхува от дебюта си в прозата и разтяга до крайност белетристичната тъкан, изследвайки колко опън може да понесе тя. Именно тази чудесна отстраненост между автора и разказвача е главното достойнство на неговите разкази.“

Бойко за Деян: „Както виждате, Деян Енев вече е готов за още едно поприще – на литературния критик. Той ме похвали, но аз ще избегна патетичната тоналност... Ние двамата се познаваме от 35 години, освен това сме родени в една и съща година, направихме своя прощъпулник в сферата на писаната словесност едновременно – на страниците на списание „Родна реч“. Тогава главен редактор беше поетът Георги Константинов, който ни даде първите редакторски уроци. Още тогава разказите на Деян Енев бяха пълни със светлина и поезия. Бяха къси разкази с изобилие от метафори. Още тогава той скачаше понякога в сферата на поезията. Това очевидно беше нещо като неговата голяма несподелена любов. То голямата любов е винаги несподелена... Когато се сподели, май вече не е толкова голяма. През годините той ми е казвал няколко пъти: „Аз пиша и стихове...“ Аз се отнасях леко скептично към този факт, един вид – всеки си има някакъв жанр, като на златотърсача парцела, там се чувства комфортно, там си дълбае, промива си златоносния пясък и му е достатъчно. Но рутината във всяка сфера (не само в изкуството!) е пагубна. С тези свои стихотворения Деян ме изненада много приятно. В тях няма поза, те са писани не за да завоюват тепърва лаври и да се качи той на Парнас, а да каже нещо може би само на себе си в мигове, когато изпитва свян да го сподели с когото и да било. Както често се случва – по-лесно се споделя с хиляда души, отколкото с един. Това са стихове, писани с една ръка, но ръка на майстор. Те са изключително интересни и ценни дори със своите малки несъвършенства...“

Двамата автори споделиха мигове от етапите на узряването на идеята за този съвместен литературен проект. Всеки един от тях се е доверил на редакторската намеса на колегата си, за да се получи едно наистина стойностно и полифонично произведение. На въпроса дали ще продължат в тандем, двамата отговориха, че нищо не се знае. А Бойко в един „строго“ шеговит стил предупреди публиката да не очаква някакво лековато четиво, защото това не е книга-игра в сфера, където си неук и немощен: „Аз обещах вече на моите читатели, че дори да не ги очаровам, поне ще ги замисля.“

Деян Енев благодари на сина си Иван Енчев – автор на предговора към стиховете, благодари и на една дузина присъстващи писатели, които са съдействали за появата на книгата.

Премиерата на това ексцентрично томче беше уважена от десетки писатели, художници и политици, които в продължение на цял час чакаха, за да получат автографи. И за разлика от други – твърде казионни и скучновати премиери, тук си личеше, че публиката се забавлява, че няма досада по лицата, че въздухът се насища с очакване, с недоизказаност на погледите, на разговорите, на превръщането на писателското слово в език на културна съпричастност.