След-и
"Неиздадени спомени" - безценна мемоарна книга
Пътят през годините на Константин Константинов продължава
◊ СЪБИТИЕТО
Снощи в Заседателната зала на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" се състоя голям книжовен празник, посветен на книгата "Неиздадени спомени" на един от най-значителните писатели и преводачи на България, приятеля на Димчо Дебелянов и на мнозина други от това славно поколение литератори - Константин Константинов (1890-1970).
Спомените му виждат бял свят с огромно закъснение, но това прави интересът към тях още по-голям, и то не само сред специалистите, защото съдържат ценни сведения от първа ръка за трагичните за България и за нейната интелигенция години и дни от 1939 г. почти до края на живота на писателя, починал през 1970 г.През февруари 2002 г. поетът Валери Петров дарява на библиотеката предадените му от голямата художничка Донка Константинова - сестра на писателя, за съхранение папка с части от дневник и спомени, които се оказват продължение на култовата мемоарна книга “Път през годините”. Големият писател е заявявал неведнъж пред дарителя, че архивът му трябва да бъде предоставен за ползване в НБКМ. След смъртта на Константин Константинов на 3 януари 1970 г. сестра му Донка, още преди да извика лекар, за да установи настъпването на смъртта, се обажда на техния близък семеен приятел Валери Петров да прибере и опази архива на брат й.
Съставителството на книгата е на Асен Георгиев, а редакцията и предговорът - на директорката на библиотеката проф. дфн Боряна Христова.
Книгата бе представена от проф. Боряна Христова - директор на НБКМ, която цитира една игрива, но много вярна мисъл на бившата директорка на НБКМ Кирила Възвъзова-Каратеодорова, която обичала да казва, че мемоарната книга по принцип съдържа "втора потенция" истинност и правдивост; но тази иначе напълно точна мисъл не може да се отнесе изцяло към писател като Константинов, който е бил известен с пословичната си честност, педантичност и чувство за отговорност. За това свидетелства и най-известната му мемоарна книга "Път през годините". Цял живот Константинов не е отстъпвал от своите принципи и убеждения, каквото и да му е коствало това.
◊ ОЩЕ ЗА ПРЕМИЕРАТА
Много интересни и вълнуващи спомени за съдбата на писателя и за приятелството си с него разказа литературният критик Атанас Свиленов. Въпреки разликата във възрастта им, старият писател се е доверявал на начинаещия по онова време млад литератор и е споделял с него свои мисли и вълнения. Свиленов изрази дълбокото си огорчение от факта, че домът, където е живял големият български белетрист на столичната улица "Цар Шишман" №53, се руши въпреки многократните сигнали до столичната управа.
От засводения гроб на писателя в Централните софийски гробища е отмъкнат кръстът, а самият гроб е тревясал и занемарен. Това е поредното свидетелство за немарливото ни отношение към великите личности от нашата история.
Константинов, когото наричали Душечка (а това е и негов писателски псевдоним) поради благия му характер, се оказва твърд и верен на идеалите си творец. Той си позволява през 1946 г. в лицето на настъпващата дива комунистическа диктатура да "хвърли" ново издание на романа си "Кръв", посветен на събитията от 1923 и 1925 г., в който големият демократ и хуманист осъжда еднакво насилието отдясно и отляво.
Това му коства много репресии (макар че поне е "оставен" да живее) - уволнение, забрана да се издават неговите книги, психически тормоз. Въобще - "обикновен комунизъм", който днес толкова е домилял на хора, които са си живуркали сравнително добре за сметка на толкова жертви на комунизма.
Константинов оглавява Съюза на българските писатели след арестуването на Трифон Кунев.
Той се опитва да попречи на комунистическите властници в акцията им по изключването от СБП на писателите "фашисти", което също му навлича гнева им - http://liternet.bg/publish/mdushkova/konstantin-konstantinov.htm.
Едва през 1959 г. са издадени спомените му "Път през годините". До края на живота си той се изхранва с преводи - превел е изключително прецизно и високохудожествено много съчинения на най-големите руски и френски автори, между които Лев Толстой, Николай Гогол, Антон Чехов, Гюстав Флобер, Жул Верн, Антоан дьо Сент Екзюпери.
През 1960 г. в сп. "Септември" излиза статия на Свиленов, посветена на 70-годишния юбилей на Константинов, поместена благодарение на лично и смело за времето си решение на тогавашния главен редактор Христо Радевски.
След тази публикация лека-полека мълчанието около името на писателя се разсейва, появяват се отделни материали за него и в други вестници, например "Отечествен фронт". Константинов дори е удостоен в Сливен на празника "Сливенски огньове" по настояване на тогавашния сливенски партиен лидер Георги Йорданов с наградата "Добри Чинтулов", чийто паричен еквивалент е бил равен на Димитровската награда. Но се оказва след смъртта му, че от спестовната книжка, където е била внесена сумата, той не е изтеглил нито лев, а в завещанието си е написал, че предава (тъй като нямат наследници и той, и сестра му) цялото си имущество на своя роден град Сливен. (Там се съхраняват и картините на сестра му.)
Като вещ познавач на периода и на проблематиката, Свиленов посочи някои фактологични неточности, допуснати при издаването на книгата. Например споменатият Димитър Полянов всъщност е писателят Владимир Полянов.
И още интересни неща каза Свиленов, но не може всичко да се предаде.
Алберт Бенбасат се спря в словото си по-подробно на романа "Кръв" и прочете откъси от него. Един от тях е особено показателен за политическата и човешката позиция на писателя, който се е противопоставял на насилието, независимо под каква форма се проявява и какви са неговите мотиви. Едни от героите в романа, поканен да се присъедини към комунистическата организация, отказва категорично с думите, че не може да приеме в името на някакъв абстрактен щастлив ден да участва в окървавяването на днешния ден. Бенбасат изрази убеждението си, че въпреки неизбежния субективизъм в мемоарния жанр, читателят на "Неиздадени спомени" може да вярва безрезервно на всяка дума на Константинов.
Съставителят Асен Георгиев сподели някои подробности около издаването на книгата. Оригиналът (писателят винаги, до последния ден от живота си, е писал на ръка) е бил придружен и от три преписа на пишеща машина, но изданието е осъществено по авторовия ръкопис, тъй като в машинописния препис е имало доста несъответствия с ръкописа и дори липсващи изречения. След тази публикация лека-полека мълчанието около името на писателя се разсейва, появяват се отделни материали за него и в други вестници, например "Отечествен фронт". Константинов дори е удостоен в Сливен на празника "Сливенски огньове" по настояване на тогавашния сливенски партиен лидер Георги Йорданов с наградата "Добри Чинтулов", чийто паричен еквивалент е бил равен на Димитровската награда. Но се оказва след смъртта му, че от спестовната книжка, където е била внесена сумата, той не е изтеглил нито лев, а в завещанието си е написал, че предава (тъй като нямат наследници и той, и сестра му) цялото си имущество на своя роден град Сливен. (Там се съхраняват и картините на сестра му.)
Като вещ познавач на периода и на проблематиката, Свиленов посочи някои фактологични неточности, допуснати при издаването на книгата. Например споменатият Димитър Полянов всъщност е писателят Владимир Полянов.
И още интересни неща каза Свиленов, но не може всичко да се предаде.
Алберт Бенбасат се спря в словото си по-подробно на романа "Кръв" и прочете откъси от него. Един от тях е особено показателен за политическата и човешката позиция на писателя, който се е противопоставял на насилието, независимо под каква форма се проявява и какви са неговите мотиви. Едни от героите в романа, поканен да се присъедини към комунистическата организация, отказва категорично с думите, че не може да приеме в името на някакъв абстрактен щастлив ден да участва в окървавяването на днешния ден. Бенбасат изрази убеждението си, че въпреки неизбежния субективизъм в мемоарния жанр, читателят на "Неиздадени спомени" може да вярва безрезервно на всяка дума на Константинов.
За наследството на архива на писателя някои подробности сподели литературният историк Петър Величков.
Ще добавя и това, че по разкази на писателя е заснет един от най-хубавите български филми, които съм гледал - "Хотел "Централ", на режисьора Веселин Бранев.
"Каква литература, каква културна работа изобщо може да се предприема в това време, когато улицата с манталитет, проявления, страхотно безгрижие, безхарактерност до престъпност или апатия господарува чрез ония, които ни управляват” (10 юли 1939 г.).
“От месеци аз живея все с тази мисъл: какво бъдеще чака тоя народ с толкова вътрешна неустойчивост, с толкова къса памет, с такава изумителна първобитна липса на чувство не на човещина, не на милост, а дори на справедливост, и най-сетне с такива тъпи, недобросъвестни, злобни и дребни водачи – общественици, културтрегери, елита.” (13 април 1941 г.).
“Изреждам всички тези подробности, защото в тях се вижда с колко несериозни, почти оперетни, дори нелепи неща се съпровождаше това “народно въстание”, което, ако не бе съветската армия, би могло да бъде смазано от два-три полка войска, ръководени от смели началници.” (5 октомври 1963 г.).
Как ли се обръща сега Константинов в гроба си, виждайки колко много "застъпници" има днес паметникът на окупатора, докарал на власт най-кръвожадната шайка, произлизала някога от недрата на българския народ!
Автор:
Славимир Генчев
Публикация:
23.11.2011 г. 11:41
Етикети:
Посетено:
2883
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/31/news/13626-neizdadeni-spomeni-beztsenna-memoarna-kniga