След-и

Не си е доробувал тоз народ

130 години от рождението на Димитър Подвързачов

Не си е доробувал тоз народ
Боряна Христова, Катя Зографова и Вихрен Чернокожев откриват изложбата. Сн. Славимир Генчев


◊ СЪБИТИЕТО

В късния следобед на 18 октомври 2011 г. в Централното фоайе на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" - София, бе открита богата изложба, посветена на 130-годишнината на една от най-ярките литературни фигури от началото на 20. век - Димитър Подвързачов, наричан уважително и с признателност Бащата, защото е стожер и духовен настойник на едно гениално поколение творци, сред които Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Николай Лилиев, Йордан Йовков, Константин Константинов. Отхвърлен и забраняван от тоталитарната власт, днес той е напълно непознат на няколко поколения млади българи, но наследството му тепърва ще навлиза в учебниците и в историята на българската литература, защото "по неговите творби ще възстановим автентизма на собствения си живот" (В. Чернокожев).

Изложбата бе открита от проф. дфн
Боряна Христова - директор на НБКМ, като домакин, и от директорката на Националния музей на българската литература Катя Зографова.

Авторите на изложбата Румяна Пенчева, Анна Попова и Александър Мошев - литературоведи от отдел „Фондове и литературно наследство“ при Националния литературен музей (оформление от художничката Ивелина Велинова), са издирили онези факти, които осветляват човешката и творческата същност на писателя и неговия кръг от творци, значими личности в българската литература.

Задълбочено и проникновено слово за големия творец произнесе заместник-директорът на Института по литература към БАН и проникновен изследовател на живота и творчеството на Подвързачов доц д-р
Вихрен Чернокожев.

Благодарение на професионализма и усилията на музейните уредници, изложбата представя рядката възможност и на специализираната, и на широката публика да се запознае подробно с жизнения и творческия път на Бащата, който е много динамичен, поучителен и богат - ако не от външно-биографичната си, то поне от духовно-културната си страна.

Би било похвално, ако преподавателите по литература заведат своите ученици да я разгледат;
естествено, възниква и необходимостта от прочит поне на най-значимите Димитър-Подвързачови творби; някои от тях вече могат да се намерят и са достъпни за читателите.


◊ ПОВЕЧЕ ЗА ИЗЛОЖБАТА

Трябва дебело да се подчертае огромната, изключително ползотворна и родолюбива работа, извършена от специалистите от Института по литература към БАН, които извадиха на бял свят чрез новаторската поредица "Другата българска литература на 20. век" от забвението и от праха на времето забранявани или повече или по-малко премълчавани писатели, творили през годините преди 9 септември 1944 г. (а и след това, по времето на тоталитаризма). За сметка на това ни поднасяха произведенията на верните лакеи на социалистическия реализъм, чиито ерзаци бяха широко тиражирани, лансирани и натрапвани (до степен да отблъснат колкото се може повече хора от литературата, което впрочем е една от важните причини за снижаване ръста на четенето изобщо), а авторите им - богато и щедро възнаграждавани с постове, отличия и незаслужена известност (в очите на слепите, ще добавя)...

Жалкото е, че днес, когато тази чудовищна подмяна е на път да бъде разобличена, а истински стойностните български литератори да засветят пред очите ни с целия блясък на своя талант и високи художествени постижения, поради тежкия преход, минаващ под знака на комунистическо-мафиотския сговор, интересът на широката публика е фокусиран другаде. А и продължава инерцията от времето на социализма, умело поддържана от доносниците на бившия режим, в тиражираните от мафиите медии отново да се повтарят до втръсване имената на бездарните литературни лакеи от недалечното минало; те, все още живи и здрави и вкопчени като удавници в сламка в лъжата на живота си - че са талантливи творци, възпявали социалистическия строй, - упорито, доколкото им стигат силите и възможностите, не позволяват промяна на статуквото. Тези техни ченгеджийски деяния плюс незаинтересоваността на хората, хвърлени в месомелачката на корумпираната псевдодемокрация, правят трудно достигането на Другата литература на 20. век до поне по-просветената част от българите.

"Как дяволът чете Евангелието" (1933 г.) е единствената издадена приживе книга на Димитър Подвързачов. След 9.ІХ.1944 г. тя попада в списъка на забранените "фашистки" книги и е държана до 1989 г. в специален соцфонд за "фашистка" литература.

Димчо Дебелянов, към когото Бащата е бил много силно привързан, също е представен в изложбата. Двамата съставят първата представителна антология на българската поезия, излязла от печат през 1910 г. Димчо живее известно време у Подвързачови, преди да тръгне за фронта през 1915 г. (Както каза Катя Зографова, след събарянето на къщата на столичния булевард "Христо Ботев", която са обитавали, и построяването на нова модерна сграда, все още не е решен въпросът с възстановяването на паметната плоча, която преди това указваше този знаменателен за историческата ни памет факт. "Тук живяха и твориха от... до поетът Димчо Дебелянов и преводачът Димитър Подвързачов". )

В интерес на истината, годините на плочата бяха сгрешени, но това е бял кахър... А Подвързачов, както се вижда, е представен само като преводач, макар че ни е оставил много богато художествено, журналистическо и хумористично-сатирично литературно наследство, освен конгениалните си преводи на "Мъртви души" и "Ревизор", "От ума си тегли", "Хамлет", "Приключенията на Гъливер", "Братя Карамазови", "Дон Кихот" и много други.  Малцина днес знаят, че той е авторът на хумористичната поема за деца "Крачун и Малчо".

Изложби като тази, както и повече публикации по темата в интернет пространството, поне малко ще повдигнат завесата. Продължава (поне засега) и упоритата къртовска работа на литературните изследователи, които са превърнали в своя съдба издирването и изваждането на показ на Другата (т.е. на Истинската) българска литература на 20. век.  


◊ ОЩЕ ЗА ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ 
 
Много са актуалните и днес прозрения на Димитър Подвързачов. Ще се спра само на едно от тях. Сигурно ще се стори неприемливо от днешна гледна точка неговото признание: "Никога не можах да се привържа към демокрацията, защото тя е тържество на посредствеността". Той е бил убеден, че след като мнозинството диктува, то винаги и несправедливостта ще тържествува. Не мога да преценя до каква степен се е отнасяла тази негова мисъл към тогавашната българска обществено-политическа действителност, но за днешно време Подвързачов е абсолютно прав. ‎"Широкото разпространение на комунизма у нас е едно лишно доказателство, че ние сме народ атеистически, но то доказва също тъй как жива е в човешката душа потребността от религия, та дори и най-лошата".
(Димитър Подвързачов, 1924 г.)

След 45 години комунизъм и 22 години лъжедемокрация левичарството е наистина тържествуващ манталитет сред "широките народни маси". Очевидно е, че когато то владее ума на голяма част от гласоподавателите, нещата у нас ще продължават да си вървят по познатия начин. Затова е възможна и бруталната покупко-продажба на гласове, особено сред циганския етнос. Вместо да се въведе образователен ценз, у нас имат право на глас, и то равен!, както образованият човек, така и неграмотният лумпен (независимо от етноса, разбира се)!

Като добавим тук все още формиращия съзнанието на мнозина робски манталитет, става ясно, че демократичните механизми, които в нормалните държави не позволяват на левичарско мнозинство да вземе връх, то в посткомунистически страни като България, заразени и от русофилската (и често рублофилска) чума, да, демократичните механизми и процедури не могат да функционират естествено и нерядко се превръщат в инструмент на манипулацията и популизма, като напълно се обезсмислят по този начин.

И затова толкова по-актуално звучи днес прозрението на поета в третия от сонетите му, посветени на Кирил Христов:

3.

Когато, вместо скромно да мълчи,
пред свободата, що му Бог дарува,
наш Тренчо, с пламнали от гняв очи,
пищи, че тук, у нас, не бил добрувал,

или - обезумял току-речи -
против държавата се възбунтувал,
все твоята прокоба ми звучи:
- Не! Тоз народ не си е доробувал!

Уви! Където поглед и да спреш,
все Тренчо - рàтай злобен и безверен,
страната си превърнал във кипеж
на яростни вражди, на пъкъл черен.

И рядко лъч надежден за възход.
Не си е доробувал тоз народ...


По-ярко прозрение от това - здраве му кажи!...

Докато тренчовщината на внуците на бившите ратаи, станали днес червени капиталистЕ, и тренчовщината на полу- и напълно неграмотните, формирана по времето на цоца и на лъжедемокрацията - докато тази тренчовщина доминира в обществено-политическия ни живот, то е ясно, че от изборите трудно можем да очакваме нещо положително.

Но - както и самият Подвързачов пише - "...и рядко лъч надежден за възход..."

Рядко, но проблясва. Така че нека си оставим и лъч надежда за бъдещето на България.
Автор: Славимир Генчев
19.10.2011 г. 12:20
Посетено: 1352
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/31/news/13379-ne-si-e-dorobuval-toz-narod