Валентин Пламенов: "Ако България не съществуваше, трябваше да се измисли"

Водеща беше преподавателката от Френската гимназия Бойка Паликарска, която каза, че В. Пламенов е една от най-ярките свещички на гимназията и неговите бивши съученици, четейки произведенията му, винаги се връщат в младежките си години. Тя направи ретроспективен преглед на известни интелектуалци, възпитаници на нейното училище.

В официалното обръщение на министъра на културата Вежди Рашидов до близките на известния белетрист се казва: „Валентин Пламенов остави богато и разнообразно творчество. Той беше ярък представител и талантлив летописец на своето поколение. И днес, когато разгръщаме книгите му, от всяка страница долавяме неговата дълбока интелигентност, а книгите му приемаме като откровение. Благодаря на СБП, на издателство „Сиела”, на Френската гимназия и лично на Вас, г-жо Пламенова, че чрез тази Паметна вечер ни правите съпричастни към живота на една знакова личност, отишла си толкова рано...”

Главният редактор на вестник „Словото днес” – белетристът-хуморист Румен Балабанов – не успяваше да прикрие вълнението си в спомените за своя приятел: „Трудно ми е да говоря за Валката, защото ни свързват шеметни дни и нощи... Отиде си един човек преди седем години и светът стана малко по-сив. Никой не прилича на никого. И се улавям през тези години, че с мои и негови приятели много често използваме неговите мимики, неговите думи и жестове. И се радвам, че издателство „Сиела” е издало книгите му, за да може и словото му, което е вечно, да продължава да живее сред новите поколения. Знам, че той не иска да слуша тъжни слова тази вечер... Знам, че ни слуша и отгоре ни казва: „Хей, малко се веселите, хора! Когато бях при вас, беше по-весело!”

Румен Балабанов прочете посланието на председателя на СБП Николай Петев:

„Скъпа Дафи,

Уважаеми приятели и почитатели на Валентин Пламенов,

Извинявам се, че поради тежък административен ангажимент не мога да присъствам на 60-тия рожден ден на големия български писател и личен мой приятел Валентин Пламенов.

Но не моето присъствие е важно, а неговото. През тези години той отсъстваше от кафенетата, понякога съм се припознавал в нечия забавена походка, чаша с кафе и цигара по руски, но писателското му присъствие безапелационно властва в българската проза на иронията. „Бедните също плачат” бе последното заглавие, което му издадох. И там има редове, които не могат да бъдат изчегъртани нито от забрава, нито от манипулации. В тази книга се казваше: „Просячето на ъгъла не знаеше, че Първи юни е Ден на детето. Просячето на ъгъла никога не беше било дете.” Или: „Ако България не съществуваше, трябваше да се измисли. Можеш ли да си представиш, че има държава, която е учила другите на градинарство, а внася боб? Можеш ли да си представиш държава, която си пуска доброволно населението в други държави, а другите държави не го щат? Можеш ли да си представиш държава, в която вместо жито засяват ликвидационни съвети? Можеш ли да си представиш държава, в която, ако задигнеш десет хиляди долара, ще те утрепат, а ако задигнеш десет милиона долара, ще те дават за пример? Не можеш да си представиш. България е от онези редки идиотски примери, при които всичко, което е истина, не е вярно. Или обратното...”

Скъпи Вальо, нищо не се е променило, само дето теб те няма, а ние всички, твоите колеги, много те обичаме и ще направим, каквото е по силите ни, текстовете ти да се четат.”

Свои късчета светла тъга към мозайката „Валентин Пламенов” добавиха Ясен Атанасов, Георги Мамалев и Любен Дилов–син.

Георги Мамалев: „Толкова много случки съм преживял с него – той не само пишеше десетки сценки за НЛО, но той сътворяваше моите монолози за „Всяка неделя” – години наред!”

Любен Дилов-син: „Валентин Пламенов беше в състояние да произвежда литература във всеки един момент, дори на маса... Той изпитваше огромна радост да твори не само за своя наслада и полза, а и много често, за да симулира и да покаже абсурдите на живота, който живеем... И днес аз продължавам да си го представям и да си говоря с него...”

В памет на писателя Валентин Пламенов звучаха класически френски шансони в изпълнение на Андрей Дреников.