Николай Петев: "Ако нямаме мечта – нищо нямаме"

Сн. Виолета Цолова. Николай Петев чете откъс от "Не ме ли помниш..."



На 10 март 2011 г. зала 8 на НДК събра стотици представители на културния и политически елит в София... Поводът беше премиерата на новоизлязлата книга на Николай Петев „Не ме ли помниш...”, съдържаща есета и литературно-критически портрети.

За пръв път (и доста странно!) на трибуната застана самият автор – като водещ, критик сам на себе си и актьор на свободна практика... Всичко стана ясно още след въвеждащите думи на Председателя на СБП, които предаваме без никаква цензура.

„Уважаеми приятели,

Тъй като два пъти седмично участвам в премиери, искам да направя тази наша среща малко по-различна. Във връзка с времето, в което живеем и заобикалящата ни действителност, най-вече поради разширяващата се демокрация вертикално и хоризонтално в тази страна, тази вечер ще говоря с а м о  а з ...

Като продължение на тази мисъл, ще ви помоля да си изключите мобифоните, за да не могат СРС-тата да звучат стерео. Дори при изключването им, който трябва да бъде информиран, ще бъде информиран...

Много ми се искаше тази вечер да бъде весела, дори бях приготвил приветствена реч от Председателя на Съюза на българските писатели към автора, където се казваше, че новата му книга е ново стъпало в неговото развитие и се пожелаваше добър път към нови творчески висоти. Можеше, разбира се, някой сериозен критик с 40-минутно слово да открие такива неподозирани висоти, че в главата на автора след излизането му оттук да има само чисти небеса и приближаване до бога като към брат близнак.

Но понеже знам, че не са много весели дните ни и че времето ви е ценно, аз много кратко ще ви прочета нещо, което да ви убеди окончателно да не давате 10 лева за този полиграфичен продукт.”

Последваха няколко есета от новата книга: „Тревите”, „Мемоар”, „Не продавай дъще”, „Монография за оптимизма”, „Когато те бяха в Париж”, „Не ме ли помниш”.

Беше отбелязано, че книгата се издава чрез спонсорството на г-жа Антония Първанова, която подкрепя инициативата на библиотека „Дар” на изд. „Български писател”.

За да поздравят автора и да вземат автограф бяха дошли: акад. Благовест Сендов, акад. Антон Дончев, проф. Ивайло Мирчев (автор на илюстрация към книгата), проф. Юлиан Вучков, проф. Чавдар Добрев, проф. Людмила Григорова, Соломон Паси, Янаки Стоилов, Иво Атанасов, Максим Минчев, Леда Милева, Лиляна Стефанова, Димитър Гулев, Любомир Левчев, Евтим Евтимов, Павел Писарев, Никола Радев, Никола Инджов, Александър Бешков, Петър Караангов, Лъчезар Еленков, Григор Чернев, Пенка Чернева, Петко Братинов, Иван Гранитски, Александър Ангелов, Борислав Бойчев, Иван Станев, Захари Иванов, Воймир Асенов, Пелин Пелинов, Тодор Коруев, Михаил Тошков, Панчо Панчев, Надя Попова, Емил Кало, Иван Есенски, Мюмюн Тахир, Димитър Милов, Петя Цолова, Диана Димих, Станко Михайлов, Владимир Минков, Светла Георгиева (художник на корицата на книгата), Калина Стефанова, Ивайло Диманов и още десетки писатели, журналисти, художници...


А ето и едноименното есе от книгата:

НЕ МЕ ЛИ ПОМНИШ...

Една сутрин, преди да се обръсна, видях в огледалото едни много, много уморени очи. Моите ли бяха? „Е, като толкова си видял, като толкова нищо не може да те изненада, като си толкова уморен, защо не си събираш багажа и да си тръгваш?” Емоцията в такива мигове надделява... И ето – седнал съм по риза на ръба на човечеството... на ръба на времето... Багаж се оказа, че нямам. Седя и си кандилкам краката на този бряг. Чувам, че той отдолу нещо се рони, но такава е решимостта ми, че даже не се и плаша.

А там, отпред, е космосът – черен и бездънен. Да, прилича наистина на огромен киноекран. И изведнъж виждам татко си, гледащ ме с неразбиращ поглед. „Ще ти обясня, баща ми...” – оправдателно отговарям. Виждам приятели, които задават въпроса „Как си?” и, недочакали отговор, отминават. Виждам Сакре Кьор, прощавам се с празен бял африкански бряг, на който бях веднъж, но съм го запечатал завинаги. А! Ето и любовите ми – първата... и последната. Те са невинни. Минават и някакви политици. Нещо говорят, но нямо. Виждам двама мои руски приятели, там, в снеговете на Сибир, в една къща... О, колко са далече... А, ето и един спомен за някакви добри дела... Овощната градина, която засадих. Но някаква мъка ми тежи... Споменът за първия ми срам (хванали са ме в лъжа). Това ли е всичко? Незнайна сила ме кара да се обърна и да видя това, което знаех, че ще видя. Децата... Те са заети със свои важни дела. Очите ни се срещат и те ми казват „О, баща ми, ще ти обясним...” Какво ли мога да им отговоря? Забавено пак се обръщам и се взирам напред – в тъмното. Там трябва все пак да има още нещо?! Не е ли там победата? Празникът! Апотеозът на стремленията? Нещо, което да доказва, че не си се борил през земните си дни напразно. Идеалът? (Той винаги е неосъществен.) Но няма в тъмното хоризонт. Или както казва един приятел поет: „Вече не се забелязва дори мачтата на мечтата”. Но странно, когато затворя очи, не е толкова тъмно. Идват цветни – моите планини и моите хора. Не ги познавам, но ги знам. Живели са преди мен, с мен и след мен. Обикновени, различни и много мили човеци... Предадена, продадена, оцеляваща България. До дотук ли? „Не е трудно да си тъжен” – ми казват те. „Трудното е в най-тъмното да видиш бъдещето. Да се изведеш в него...” Утроено се взирам, искам да съм копие, за да пробия този непробиваем екран.

Неочаквано си помислих: „А ако отсреща, в Космоса, някой също седи и вторачено ме гледа, познавайки ме докрай, даже по-добре от моите сигурно погрешни самооценки, какво ли той мисли?” Той също се казва Николай Василев Петев и май има някакви претенции... Сигурно си мисли, че искам да избягам..., че виждам вече примирено как безсмислието надвива съзиданието..., че просто съм слаб... Сигурно казва: „Този човек толкова може...”

Изведнъж някой ме докосва по рамото. Едно момиче със сини очи. Дали я познавам?

– Не ме ли помниш? Аз съм Надето... Толкова сме си говорили... Да, да, Надеждата... Хайде... Хайде... Стани... Изправи се...

– И аз бавно се изправям, и малко виновно отивам да се избръсна...