Модерният хедонизъм на Максим Минчев

Честта първи да прочетат книгата и да се изкажат за нея имаха няколко ключови фигури в естетиката, политиката и литературната критика.

В пространното си експозе Георги Лозанов каза: „Днес все по-малко писането е мотив, защото хората имат много начини да се информират. Конкретното място навлиза в авторовата история, голямата история всепрониква малката човешка история. Минавате през градове и държави, за да видите как те минават през човека, как си набавят „аз”, как прохождат с походката и проговарят с гласа на Максим Минчев. Глобусът придобива лице – усмихнато, с мустаци, разположени точно по линията на екватора... Позволявам си да определя „47 по Гринуич” с понятието „модерен хедонизъм”, който съчетава насладата на сетивата с насладата на знаенето”.

Соломон Паси потърси не по-малко интересни аналогии: „Максим Минчев пише, за да пътува; пее, за да пътува; ръководи БТА, за да пътува; пътува, за да пътува... Той е вложил не просто всичко в книгата, а дори и невъзможното...”

Доайенът на българската журналистика Петко Бочаров не можеше да скрие вълнението си от съприкосновението с тази богата на емоции, култури и пространства книга.

А председателят на СБП Николай Петев поднесе на публиката един забавен, полушаржов-полуаналитичен текст за личността на пътешественика:

„Наистина познавам Максим Минчев още от миналия век. Тогава бе по-строен (и в двата смисъла и с двете ударения на тази дума). Но още оттогава бе ясно, че ще задмине Магелан и Васко да Гама по километри пътешествия.

През новия век лицата, които придружават Максим Минчев по света са или министърът на външните работи, или президентът, или министър-председатели. А тогава, през миналия век, го придружавах аз. Както се вижда – човекът се развива към добро. Юлиан Вучков би казал „към по-зле”...

Откривателството при Максим са хората през ХХІ век по вече открити места. Той прави човешки и социални диаграми, които не са по-малки открития. И, ако някога откривателите са чертаели граници, Максим днес с едно малко човеколюбиво тебеширче ги изтрива. Ето това е голямото му постижение. Към тази ценност искам да добавя още една – романтиката, това, което отсъства от нашия прекалено циничен ден. Един колега на Минчев – капитан Жан Ив Кусто, казва: „Най-големите възможности на океана не са материални. Те се крият в безграничния източник на вдъхновение, което изтръгваме от него.” При Минчев и за това става дума. Той ни заразява с вдъхновение и обич към хората и земята, в нейното многообразно единство. И ходим щастливо болни с любопитство и доброта...

Ако тръгна да правя сериозен литературоведски анализ на текстовете му, мога да открия, сигурен съм, много неща, които и той не подозира. Но нека подчертая само две: умението да центрира сюжета и много меко да каца на финала с обобщена метафора. В този смисъл са възхитителни текстовете му за Монголия и САЩ. А иначе детайлите му са прецизни, очертават не само географски релеф, не само характерна езикова реч, но и например отбелязването на аромата на хората и на страната.”

За работата си с автора говори и художникът Греди Асса, а самият Максим Минчев деликатно измести акцента на разговора върху един от предстоящите проекти на БТА във връзка със 113-тата годишнина на Агенцията – издаването на Юбилеен алманах на българските писатели, които са работили в БТА: сред тях са Йордан Йовков, Сирак Скитник, Димитър Бояджиев, Петър Увалиев, Серафим Северняк, Стефан Продев, Петко Бочаров и още десетки известни имена.

На премиерата присъстваха депутати, шефове на медии, представители на бизнеса и културния елит, както и посланикът на САЩ у нас Джеймс Уорлик.

От книгата:

„Заспивам под най-големите оранжеви звезди в живота ми. И сънувам коне. Много коне.

След няколко часа. Няма такова утро! Свежест, звуци, пурпурен изгрев. Измъквам се тихо и нарамил бинокъл, поемам към онова място, където може би ще се появят конете. Хем пътьом ще си откъсна още еделвайси, няма да ме арестуват.”