Хиляди деца са хвърлени в огъня на войните

Деца войници от Судан


◊ СЪБИТИЕТО

“Принудиха ме да нося два 50-килограмови чувала със захар, докато Армията на съпротивата на лордовете плячкосваше едно село. Не можах да се справя сам и затова хванаха други две деца да ми помагат", споделя бивше дете войник от Уганда. Негов връстник от Колумбия разказва, че се страхувал, че някой ще го застреля, когато за пръв път прерязал гърлото на един мъж.

Тези признания са истински, макар и заснети от операторите на австралийския филм “Децата войници”, който ще се прожектира безплатно за тинейджърите

в София от 7 до 10 май
и в други градове на страната до края на 2008 г.

С този филм организаторите на международния фестивал за документални филми за човешките права "Един свят" (България, 2008), повдигат темата за случаите на притъпяване усещанията на децата и погазване на техните права. Тези практики не само че не намаляват, но все повече се увеличават.


◊ ЗА ГЕРОИТЕ ОТ ФИЛМА

Под формата на серия провокиращи истории на деца, минали през ада на Уганда, Судан, Мианмар (Бирма), Колумбия и Сиера Леоне, филмът разкрива пред очите на българските тийнейджъри бруталния и рискован живот, който водят техните връстници, принудени да участват в нападения и терористични акции. Хиляди деца в повече от 40 държави в света са принудени и изнудвани да се сражават и да извършват зверства, които ги превръщат в безчувствени инвалиди.

Роуз от Уганда разказва, че когато я отвлекли, била бременна, но я принудили да ходи пеша по целия път от Судан до военния лагер. “Чувствах ужасни болки в корема, но нямах възможност да се лекувам. Болката продължаваше. Трябваше да я издържа. Тази болка продължи, докато не родих.”

Бивше дете войник от Судан признава: "Убих невинни хора по време на терористична бомбена атака. Не съм я преживял още. Спомням си, че имаше един град, където зарових динамита – използвах 25-килограмови експлозиви. Наистина не съм сигурен..."

Режисьорът Андрю Огилвие споделя, че заснемането на подобни признания на децата изисквало продължителна работа на операторите в най-отдалечените и опасни места, където вилнеят революционните групировки. “Този риск обаче си струва, защото децата не би трябвало да бъдат под какъвто и да е претекст ангажирани в подобни действия. Надявам се нашето послание да достигне и до зрителите на филма”, добавя Огилвие. Той настоява за проява на политическа воля за намаляване на броя на децата войници и полагане на повече грижи, за да могат тези деца да се върнат към нормалния начин на живот.
 
Тим Уайз снима филма в полетата на Южен Судан заедно с международно признатия фотограф и журналист от Швеция Петер Страноберг. Те успяват да заснемат ситуация, в която децата участват в нападението на конвой на правителствените отряди.

По време на двете си пътувания в Мианмар Ерик Пуун, режисьор от Хонг Конг, филмира историята на деца, които се сражават за Националната армия за освобождение Карен - революционна групировка, която воюва с правителството от няколко десетилетия.

"Много съжалявам, защото вместо това можех да ходя на училище. Сега вече съм много голям, за да отида в първи клас и дори не мога и да мечтая за това. Явно съм обречен да остана в армията, докато умра”, споделя дете войник от Мианмар. “Загубих всичките си мечти и надежди за бъдещето, чувствам се мъртвец”, добавя друг негов връстник от Мианмар. За разлика от него момче от Сиера Леоне успява да се върне към нормалния живот и споделя пред режисьорката Софи Бари как жестоко са избивали противниците и как били принудени да ядат сърцето и черния им дроб, печени на грил. “За началника ги приготвяхме специално със сол и пипер. Трябваше да връзваме очите на жертвите, за да не виждат какво правим и с какви големи ножове им отрязваме ръцете.”

В продължение на цели четири седмици американският фоторепортер Мередит Дейвънпорт спечелва доверието на група деца, които успяват да избягат от армията на прословутия бивш колумбийски социалист, сега кокаинов дилър и началник на армията на революционерите, която води кървава битка с правителството в продължение на повече от четири десетилетия. Пред камерата на Меридит децата разказват как са били принудени да участват в терористични атаки. Докато снима, Мередит за малко не става жертва на деца в Богота, които я заплашват до смърт с ножове.

“Ако ти, бели човеко, умреш, твоите хора ще плачат за тебе, защото разполагат със своята свобода. Но ако аз умра, нашите хора няма да ме оплакват, защото прекалено много от нас вече са мъртви. Аз загубих и петимата си братя във войната”, признава дете войник от Судан.

Пропускайки тези “малки детайли”, майор Окуир Рабуони - министър на младежта в Уганда, твърди, че всичките му бодигардове някога били деца войници и затова са дисциплинирани и работят по-добре от останалите. “Ако имат добър водач, стават много ефективни войници”, заключава министърът. За разлика от него Генерал Марго, лидер на революционното движение в Южен Судан – “Смъртоносна отрова”, заявява пред камерите, че проклина практиките за вземане на деца войници, където и да се практикуват. “Защото ако не можеш да ги възпиташ като хората, и ако хората бягат от тебе, трябва да ти е ясно, че това, което правиш, е непопулярно. И ако това, което правиш, се изразява в непопулярни мерки, защо да ги прилагаш върху хората по насилствен начин?”, аргументира се генералът, който смята че “международното общество трябва да се намеси, тъй като концепцията за децата войници е напълно грешна и трябва да бъде заклеймена, защото е порочна.”

Алан Линдси интервюира водещи експерти и свидетели по темата от САЩ и Европа. Пред камерата му застава и Бил Пейс от Световното федерално движение и коалиция за международните престъпления. Той се изказва за ролята на Съвета за сигурност в международните конфликти.
 
“В ООН трябва да се заемат с тези проблеми, това е в рамките на тяхната компетентност. Нека да използваме метафората на “огъня”. Явно ООН не е създадено да разпалва или да гаси пожари. Това, което е сформирано в ООН, не е, как да кажа, пожарникарски отдел, а по-скоро отдел за бързо реагиране на доброволци в случай на пожар. Затова първо трябва да се отиде по-надолу в Градския съвет, тоест в случая в Съвета по сигурността, и да накарате всички от Градския съвет да се съгласят с факта, че има пожар.” Пейс добавя, че това е предизвикателство за международната общност – “просто трябва да се разделим с този невероятно неотговорен начин, по който се занимаваме с мира и сигурността в цял свят, и да създадем ООН, което функционира поне като отряд на пожарникари доброволци”.

Според Олара Отуну, специален представител в ООН по въпросите за децата и военните конфликти, най-доброто решение е да се направи всичко възможно, за да не се стига въобще до влизането на децата в армиите. “Затова са налице съществуващите различни международни протоколи и споразумения, чрез които се опитваме да окажем натиск на страните в конфликтните зони, така че да ги спазват.” Отуну добавя, че трябва да се търсят възможности за освобождение на тези, които вече са в революционните групировки, и да се подготвят програми за ресоциализация на децата, които се връщат по домовете си.

“Не знам дали филмът ще успее да промени нещо в живота на децата войници, но се надявам, че нещо трябва да разтърси и провокира апатията и алчността на хората, които държат деца в армиите и революционните групировки”, казва сценаристът Алан Линдси. Не съществува оправдание за използване на децата за водене на въоръжени операции и няма абсолютно никакво оправдание за международната общност, заради което тя да не се намеси в спирането на тази мерзост за човечеството. Толкова много хора на власт използват живота на децата за своите политически и икономически амбиции.”
 
Децата са отвличани за войници и дори и да се завърнат в селата си, отново и отново са отвличани. В този потресаващ омагьосан кръг децата живеят в непрекъснат страх и постепенно загубват хуманното в себе и бляновете за красиво бъдеще.