Поклон пред Гена Димитрова с "Макбет"

◊ СЪБИТИЕТО

По повод 80 години от рождението на великата Гена Димитрова, Държавна опера Варна ѝ посвещава спектакъла на "Макбет" от Джузепе Верди на 7 май 2021 година.

Диригент Стефан Бояджиев, постановка и сценография Кузман Попов, режисьор Сребрина Соколова, с участието в главните роли на Габриела Георгиева – Лейди Макбет, Пламен Димитров – Макбет, Иван Момиров – Макдъф, Евгений Станимиров – Банко и др. Солисти, оркестър и хор на Държавна опера Варна.

◊ ПОКЛОН ПРЕД ГЕНА ДИМИТРОВА

Сребрина Соколова - режисьор

„Макбет“ от Джузепе Верди на 7 май ще бъде истински празник на сетивата заради Гена Димитрова, една от най-великите оперни певици на всички времена, българското сопрано, чиито изумителни изпълнения помнят най-престижните световни сцени. Представлението носи допълнителна стойност и като коронната, последна постановка на нашия дългогодишен главен режисьор, незабравимия Кузман Попов. Ние поддържаме всички негови постановки и така той продължава да живее чрез своето изкуство. Но не само това – спектакълът на „Макбет“ блести най-вече с великолепните солисти, които продължават след Гена Димитрова да защитават оперната слава на България по света: Габриела Георгиева – Лейди Макбет, Пламен Димитров – Макбет, Иван Момиров – Макдъф, Евгений Станимиров – Банко. Вярвам, че талантът и енергията на целия екип, обединен в респекта и преклонението си пред изключителната Гена Димитрова, ще превърне спектакъла на „Макбет“ в незабравимо преживяване.

Габриела Георгиева  – Лейди Макбет

Прекрасно е, че Варненската опера посвещава този спектакъл на великата Гена Димитрова, в памет на 80 години от рождението ѝ. Като човек, който е работил с нея и я боготвори, като нейна ученичка, съм щастлива, че отново ще се напомни за нея. Работейки в Музикалната академия като преподавател, виждам колко е кратка нашата памет, колко младите хора имат нужда да чуват за големите певци, да знаят, че светът не започва от тях, а се гради върху основи, положени от най-добрите преди тях. Гена е мост във времето, тя е темел, върху който стъпваме и оттук нататък трябва да надграждаме. Тя ценеше традициите и никога не пропускаше да спомене своя пръв учител, както и откъде е тръгнала. Ние, нейните последователи, също сме длъжни да го правим. „Дърво, което няма корен, не може да има и корона“, повтаряше тя, така че ние не бива да искаме корона, без да си спомняме за корените.

Така се стекоха обстоятелствата, че започнах да пея точно репертоара на Гена Димитрова. Не съм толкова драматичен глас като нея, но ролите ми прилягат и ги изпълнявам с увереност, че това е моето място в операта. Поласкана съм, че някои ме приемат за нейна наследница, но това не ме главозамайва и съм далеч от мисълта, че мога да се доближа до нея. Гена е недостижимо мерило за всичко най-стойностно в операта. Отличаваше се със своята човечност и пословичен професионализъм. Изискваше от нас да бъдем като нея войници на сцената. Съпругът ѝ се чудеше що за хора сме това артистите – колкото и да сме болни и да се чувстваме зле, излезем ли на сцената, не ни личи. Оприличаваше ни на бойни коне, които като чуят тръбата, се втурват в боя.

Гена много държеше на хубавия звук. Да не се пее само с гласните струни, а с цялото тяло, не само горните резонатори, цялото тяло да вибрира, докато открие онзи крясък, онзи вик. Оперното пеене е овладян вик, често казваше тя.

Непрекъснато мисля за Гена Димитрова, особено преди спектакъл. Имам си една молитва, в която я моля да дойде и да пее с мен. Усещам я до себе си и това ме хармонизира.

Тя се раздаваше, без да се щади, сякаш усещаше, че ще си отиде по-рано. Искаше да предаде богатото си знание, но не всички бяхме дорасли до нейното ниво, за да я разберем. Тя го знаеше и още в началото ме накара да записвам уроците си с нея. Благодарение на тези записи, започнах да разбирам какво е имала предвид, едва преди десетина години. Не съм го разбрала веднага, защото операта изисква натрупване и житейски опит.

Притеснявам се преди всеки спектакъл, но в мига, в който се видя гримирана и облечена в сценичен костюм, преставам да мисля за себе си като за Габриела Георгиева и се превръщам в Лейди Макбет, Абигайл или Джоконда. Не мисля за тоновете. Гена ни учеше най-напред да работим и мислим за тоновете, но на сцената да забравим за тях, защото те вече са изработени и са станали част от нашата същност, превърнали са се в рефлекс. На сцената не е необходимо да сме нащрек за всеки тон, а да се съсредоточим върху образа, върху актьорската игра и ситуацията. Давам си, разбира се, сметка за вокалната страна на партията, но тя е на втори план. На първи план е емоцията, която ще вложа в образа, за да развълнувам публиката. Всички добри певци пеят добре, но въпросът е кой ще развълнува толкова силно зрителите, че емоцията да продължи да ги владее и след спектакъла. Не просто да хвърлиш едни красиви тонове, а да сложиш бои и цвят, характер и чувство, да вложиш цялото си сърце. Това публиката го усеща и за мен то винаги е било най-важното.

Пламен Димитров – Макбет

Гена Димитрова! За мое голямо съжаление, никога не съм имал възможността да я срещна или да работя с нея. Една велика, в истинския смисъл на думата, певица! Понякога изпитвам потребност да слушам именно нея в дадена роля, защото тя направи редица коронни за нея роли, които няма как да се изпълнят по-добре от друга певица. Когато преди година и половина гостувах в ,,Театро Астра“ - Малта в операта ,,Трубадур“, много силно впечатление ми направи отношението към Гена Димитрова. По стените на коридорите, които водят към салона, имаше снимки на знаменити певци от цял свят, гостували в Малта. Портретът на Гена Димитрова бе окачен в самото начало, при това по-голям от останалите. Не знам, това може и да е било случайност, но ме респектира и ме накара да се почувствам още по-отговорен към предстоящата си изява.

Няма да крия, че съм си представял как аз съм Макбет, а тя моята Лейди Макбет, но... това са правилата на живота. Сега съм радостен, че ще пея с нейната ученичка Габи Георгиева, която също е прекрасна певица. Освен в „Макбет“, с нея сме си партнирали и в други заглавия на сцените на Варненската и Софийската опера. Целият състав е великолепен, което е предпоставка за високо ниво на спектакъла, а и постановката на Кузман Попов, оказала се, за съжаление, последна в творческия му път, е впечатляваща.

Иван Момиров - Макдъф

Мое беше предложението по повод 80-годишнината от рождението на Гена Димитрова, да ѝ посветим тъкмо този спектакъл на „Макбет“. Освен че съвпада с рождената ѝ дата 6 май, в него ролята на Лейди Макбет, една от коронните роли на Гена, изпълнява нейната изтъкната ученичка Габриела Георгиева. Двете са имали много тесен контакт и неслучайно Габриела пресъздава големите ѝ роли с можене и финес.

Казвал съм неведнъж, че Гена Димитрова беше мой ментор. Участвах в нейния майсторски клас преди да дебютирам с „Дон Карлос“ в Софийската опера, а преди първото ми важно прослушване в Монте Карло, тя отвори дома си за мен и ме покани да остана, колкото искам. Важно беше, защото това ми помогна да се явя на много прослушвания. Там ме откри нейният агент, който стана мой агент и после цялата ми следваща година се запълни с ангажименти. Гена присъства и на първия ми спектакъл на „Манон“ и ми предрече, че ще стана певец, в нейния стил. Тя беше много откровена и казваше примерно: Иван не може да пее така, както пее в момента сопранът – като 25-годишен пях Де Грийо, а ролята на Манон изпълняваше една от водещите певици на времето, два пъти по-възрастна от мен. Да, аз още нямах достатъчно опит, но бях млад, изпълнен с енергия и Гена го оцени. Иван е толкова убедителен, когато е на сцената, че хората му вярват и макар че не пее като певицата, хората го аплодират. Сопраното изпя брилятно партията си, но публиката аплодира не нея, а Иван. Искам да кажа, че цялата работа при нас е много комплексна. Да, техниката е много важна, но трябва да си и музикален, и артистичен, особено в днешно време.

По покана на Гена пях на нейните чествания в Софийска опера и балет с два последователни спектакъла на „Набуко“, които доста ми костваха. Оттам нататък извървяхме дълъг път, в който тя толкова пъти ми подаваше ръка.

Една година по-късно, преди участието ми в някакъв конкурс в Палма де Майорка, ѝ се обадих по телефона в 10 часа вечерта отчаян, че не ми излиза онова „До“ в „Бохеми“. Ами освободи лигавицата, иначе няма да излезе, веднага започна да ме наставлява тя. Между нас съществуваше една фамилиарност, за която стана дума наскоро и при срещата ми с нейн родственик. Той ми разказа как Гена споделяла, че обича да ме слуша как разпалено говоря и винаги нещо обяснявам... Да... Гена беше много строга, но също така много справедлива и градивна. Отнасяше се с всички нас като със собствени деца, които обича и подкрепя.

Спомените ми за нея са скъпи и ми е тъжно, че сега, когато съм вече толкова напреднал, когато знам и мога много повече, тя не е до мен, за да я попитам: “Маестра, как беше сега?“