Премиера на "Хофман" - двуезичен спектакъл на "Метеор"

Творчеството на Хофман е белязало цялата фантастична литература от деветнайсти век насам – от Гогол и Балзак, през Достоевски, Едгар Алан По и Бодлер, до Кафка, Томас Ман, Булгаков и съвременната фантастична литература като цяло. Сюжети от негови книги са в основата на множество музикални произведения, като сред най-известните са "Крайслериана" на Шуман, „Лешникотрошачката" на Чайковски, "Хофманови приказки" на Офенбах и „Копелия" на Лео Делиб. Съвременните български читатели познават Хофман през изданието на „Котаракът Мур" („Отечествен фронт", 1973), двата тома „Избрани творби" („Народна култура", 1987) и книжката с прекрасните, странни илюстрации на Любен Зидаров – „Хофманови приказки", съдържаща четири произведения на Хофман („Лешникотрошачката", „Златната делва", „Малкият Цахес, наречен Цинобър" и „Царската годеница") и др .

Е.Т.А. Хофман е странна и необичайна фигура. Необичайна за историята на литературата като цяло, но и за собственото си време и за литературното течение, към което принадлежи. Ако повечето от големите романтически автори – Байрон, Шели, Блейк, Колридж, Пушкин, Лермонтов, Новалис, Тик – се обръщат към фантастичното като към сюблимен заместител на реалността, то Хофман изобретява нова форма на фантастичното: гротескно, смешно, смесващо всекидневната реалност с ексцентричен въображаем свят, но не по-малко извънредно и най-важното – не по-малко вълнуващо и желано. Фантастичното при Хофман е парадоксално и необяснимо. То събира в едно противоречащи си, често взаимоизключващи се явления. Авторът никъде не си прави труда да обясни на любезния читател как се съчетават тези несъчетаеми елементи - подход, който по-късно става централен за творчеството на Гогол, който в разказа си „Нос" никъде не подсказва на читателя как носът носи шинел, ходи, говори, влиза в църква и заема служба. Механичното занимава Хофман като неорганично подобие на органиката, което е по-интересно, занимателно и ценно от органиката – автоматите и куклите при Хофман са виртуозно изработени, но стряскат с грубостта и ритмичността си, разкриваща ги като нежива, заплашителна природа. Те са и плашещи и прекрасни. Обикновени животни при Хофман почти не се появяват – хофмановите животни са магьосници, философи или дори хора – архивариусът Линдхорст от „Златната делва" е саламандър, а дъщеря му Серпантина е змия (разбира се, не става ясно как всички общуват с Линдхорст като с човек и то на важна служба или как студентът Анселмус е влюбен в змия). Патосът и помпозността на Хофмановите съвременници липсват в неговите творби, но затова пък последните въвеждат иронична нагласа, характерна за модерния алиениран свят: ирония, която ще открием по-късно при Гогол и Достоевски, при По и Бодлер.

Изходната хипотеза на работата ни, на която се основава и творческият ни интерес към Хофман, е именно хипотеза върху фантастичното. Според нас истинската хофманомания, която косвено продължава и до днес, не може да бъде обяснена без "ефекта Хофман": ефектът на дестабилизиране на реалното, на извличането на свръхреалното от самата структура на баналната ежедневна тъкан на реалното. "Ефектът Хофман" предшества и обуславя модерната психологизация на изкуството, както и появата на самата психоанализа. Емблематичните съвременни жанрове на психологическия трилър и научната фантастика се намират под знака на Хофман. Интересува ни преобръщането на романтическия мит за автора, както и въвеждането на алтернативна идея за творчество и опит за създаване на действителност, не по-малко трагични от романтическите, но отказващи се от парадната самогероизация.

Значимостта на Хофмановото творчество за модерния театър в това отношение е ключова. Не само балетът, оперетата и операта на XIX в. се оказват задължени на Хофман; някои от революционните театрални режисьори от началото на XX в. са директно вдъхновени от неговото творчество. Таиров поставя Хофмановата "Принцеса Брамбила", Хофман влияе и на Всеволод Мейерхолд, измежду чиито любими автори е. Този интерес прави възможна хипотезата за връзка между метода на биомеханиката на Мейерхолд и автоматите на Хофман, както и на Фройдовата идея за автоматизма на несъзнаваното, експлоатирана художествено от сюрреализма.