Сцена / екран / ефир
Пещерата и сенките
Идеал, въвлечен в динамиката на играещото човешко тяло
◊ СЪБИТИЕТО
Премиера на "Пещерата и сенките" - спектакъл на Държавен куклен театър – Варна
Идея, сценография и визия - Сашо Анастасов
Постановка - Вера Стойкова
Музика - Харолд Бъд
Участват - Емилия Петкова, Христо Колев, Диана Цолевска, Боян Стоянов, Евгения Василева, Галин Гинев, Веси Калчева
◊ ВРЕМЕ И МЯСТО
3 ноември, 19 часа
Държавен куклен театър - Варна
◊ ПОВЕЧЕ ЗА СПЕКТАКЪЛА
“Пещерата и сенките” е спектакъл за възрастни, изграден върху принципите на визуалното изкуство, в което умело се вплитат сценично изкуство, пластика и музика. В основата на визията са 19 черно-бели графики на художника Сашо Анастасов, а философията се базира върху размишленията на Платон в “Държавата”. Резултатът от тези артистични компоненти е новият спектакъл на Държавен куклен театър – Варна, “Пещерата и сенките”.
Цялостната концепция за популяризиране и разпространение на спектакъла включва и DVD, което ще намери място и във форуми на визуалното изкуство.
◊ РЕЖИСЬОРЪТ ВЕРА СТОЙКОВА ЗА СПЕКТАКЪЛА
"Идеята да оживеят графиките в сценичното пространство е на художника Сашо Анастасов, а режисурата и сценичната реализация поех като предизвикателство заедно с голяма част от актьорския екип. Кукленият театър е изкуство, пряко зависимо от дадено изображение. Всяка кукла, която получаваме за редови спектакъл, е завършен продукт, на който ние трябва да вдъхнем живот и смисъл. В това отношение се чувстваме в свои води, макар че сме изправени пред по-различен вид сценично предизвикателство. Играта с изображението на графичните форми на художника се превърна в интригуваща провокация за въображението на целия постановъчен екип.
Театърът на сенките е безбрежен океан от изразни средства. “Пещерата и сенките” е резултат от съчетанието между абстрактните форми на графиките на Сашо Анастасов и изображението на телата върху платното - спектакъл със силно естетическо и емоционално въздействие. Чистотата на изразните средства се прие като основен критерий в процеса на работа от целия постановъчен екип.
Въздействието на музиката, най-абстрактното изкуство, е третата стена на пирамидата, която изгражда новата сценична творба. Потапяйки се в нереалния свят на сенките, съзерцавайки преливащите се форми, неусетно долавяме дълбокия смисъл на житейското търсене на по-доброто, по-светлото и по-красивото. Без дидактически нравоучения и изведени поуки “Пещерата и сенките” запълва една празнота в душите ни, отворила се от непрестанните атаки на консуматорския свят, в който живеем."
„Пещерата и сенките”
Текст: Любомир Терзиев
Текст: Любомир Терзиев
Сократ: Нека сега да представя една притча, която ще покаже колко нашата природа е просветена или непросветена. Представете си хора, които живеят в подземна пещера с отвор отгоре към светлината, която се процежда към дълбините на пещерата. Тези хора са тук от рождението си, а краката и ръцете им са приковани с вериги, тъй че да не могат да се движат. Те виждат единствено това, което е точно пред тях, защото веригите им пречат да завъртят главите си настрани. На определено разстояние над тях и зад тях има издигната пътека. И ако се вгледате внимателно, ще видите ниска стена, построена по протежение на тази пътека. Стената наподобява паравана, който използват кукловодите, за да се скрият от публиката, докато показват своите кукли (ПЛАТОН, Държавата).
Този спектакъл си поставя за цел синкретично да обедини изразните средства на графиката, на играещото тяло и на музиката, за да “онагледи” сложното отношение между естеството и изкуството, от една страна, и между човешкото и идеалното, от друга. В началото телата сякаш се отказват от естествените си ежедневни движения, за да се превърнат в естетически инструмент, чиято функция е да повтори формите на проектираните върху екрана произведения на изкуството.
С други думи човешкото тяло напуска своята природност, за да се съедини с вече отделеното от природността на създателя си графично изкуство.
По този начин човешкото тяло се стреми към сливане с отвъдното, тъй като изкуството на художника амбициозно, но и смело привижда тук себе си като наглед на света оттатък материалното си битие.
Можем да приемем, че върху екрана всъщност виждаме копие на намиращия се някъде отзад идеален истински Платонов свят на формите. По дефиниция идеалните форми са изчистени, прости и статични. Те са недостижими за облечения в динамиката на тялото човек и могат само донякъде да бъдат имитирани с нашите ограничени материални изразни средства. В този смисъл ако разглеждаме неподвижните, пестеливи графики като копие на идеала, то играещите тела се явяват имитация на имитацията. Неспособността им точно да повторят графичните линии ни навежда на мисълта за изначалната драма на човешкото съществование, която се корени в несъвършенството и крайния характер на нашата материалност.
Както пише Шели, между идеалната концепция и материалното изражение винаги ляга сянката на смъртността. Пълното сливане или съвпадане с идеала е отвъд границите на постижимото за човека.
Надеждата се появява във втората част на спектакъла, когато телата се отказват да повторят идеалните форми. Вместо това чрез поредица от визуални ефекти те се опитват и успяват да раздвижат застиналите графични линии. Така се създава илюзията, че статичното съвършенство е подкопано. Тоест, идеалът е въвлечен в динамиката на играещото човешко тяло. Това комай е максимумът, който тялото може да постигне по отношение на идеала. Отказвайки се от своята природност и превръщайки се в инструмент на изкуството, то може да играе със, а не просто пред идеала, да го манипулира, да го “движи”, да го приспособява към своята променливост. Това е начин човешката природа да постигне поне частично просветление, макар и прикована завинаги в пещерата.
Каква е ролята на музиката в този контекст? Тя сякаш излиза иззад екрана и в този смисъл далеч не е просто фон. Тя стои отзад като свързващо звено между имитацията и истинските форми. При всички случаи идва от пространството, което е по-близо до идеалното от линиите на телата.
С други думи човешкото тяло напуска своята природност, за да се съедини с вече отделеното от природността на създателя си графично изкуство.
По този начин човешкото тяло се стреми към сливане с отвъдното, тъй като изкуството на художника амбициозно, но и смело привижда тук себе си като наглед на света оттатък материалното си битие.
Можем да приемем, че върху екрана всъщност виждаме копие на намиращия се някъде отзад идеален истински Платонов свят на формите. По дефиниция идеалните форми са изчистени, прости и статични. Те са недостижими за облечения в динамиката на тялото човек и могат само донякъде да бъдат имитирани с нашите ограничени материални изразни средства. В този смисъл ако разглеждаме неподвижните, пестеливи графики като копие на идеала, то играещите тела се явяват имитация на имитацията. Неспособността им точно да повторят графичните линии ни навежда на мисълта за изначалната драма на човешкото съществование, която се корени в несъвършенството и крайния характер на нашата материалност.
Както пише Шели, между идеалната концепция и материалното изражение винаги ляга сянката на смъртността. Пълното сливане или съвпадане с идеала е отвъд границите на постижимото за човека.
Надеждата се появява във втората част на спектакъла, когато телата се отказват да повторят идеалните форми. Вместо това чрез поредица от визуални ефекти те се опитват и успяват да раздвижат застиналите графични линии. Така се създава илюзията, че статичното съвършенство е подкопано. Тоест, идеалът е въвлечен в динамиката на играещото човешко тяло. Това комай е максимумът, който тялото може да постигне по отношение на идеала. Отказвайки се от своята природност и превръщайки се в инструмент на изкуството, то може да играе със, а не просто пред идеала, да го манипулира, да го “движи”, да го приспособява към своята променливост. Това е начин човешката природа да постигне поне частично просветление, макар и прикована завинаги в пещерата.
Каква е ролята на музиката в този контекст? Тя сякаш излиза иззад екрана и в този смисъл далеч не е просто фон. Тя стои отзад като свързващо звено между имитацията и истинските форми. При всички случаи идва от пространството, което е по-близо до идеалното от линиите на телата.
Автор:
Елена Владова
Публикация:
02.11.2006 г. 22:25
Посетено:
678
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/3/news/2945-peshterata-i-senkite