„Свирене на дъги“ - пърформанс на Поло Оконе

◊ СЪБИТИЕТО

Пърформансът „Свирене на дъги“ на Поло Оконе отново е на сцена – в нова версия и подобрен вариант, в Ателие „Пластелин“ (София, ул. „Цар Симеон“ 48), на 21 април от 18:00 часа (събота) и на 29 април от 20:30 часа (неделя).

Историята разказва за две същества, ситуирани в своите собствени мисли и емоции. Светът е това, което мислят и преживяват. Бог гледа себе си в огледало и съзерцава себе си, така се раждат героите на космичната драма. Образът среща своя източник и двамата забравят кои са, сменят ролите си и поемат по пътя на усуканите нишки на Божественото було.

***

--- δαίμων: др.гр. второстепенен бог, напътстващ дух, божество покровител; от индоевр. осн. този, който дава (участта или съдбата); демоните са безсмъртни същества, изпълващи света между земята и небето --- Сократов демон: Сократ не е вярвал в боговете на полиса, имал е само своя демон в облика на любов, съвест, знак, на душата, на самосъзнанието; още Хераклит е казал, че „характерът е за човека неговия демон“

--- διάβολος: др.гр. клеветник; който (за)хвърля

--- Белият дявол. Вечният герой… Властелинът на дъгите.

На една крачка пред съдбата застанал.

 Ражда се като вътрешен глас, но влязъл през прозореца…,

 чувства и воля на струни окачени, а  той си играе с тях.

 Можеш само да даваш, без да получаваш.

 Безграничната емпатия е симптом за имунна недостатъчност

 спрямо вируса „бял дявол“. Белият дявол е фантазъм.

 Заразеният с този фантазъм започва все повече да дава

 и все по-малко да си позволява. Белота?

 Дъга, фантазъм или докосване?

Дяволът решава да се научи да свири на светлината; за решението си пада на земята, но заедно със светлината; тя се чупи, най-голямото парче от светлината е във форма на дъга и дяволът неволно се промушва под него и става Бял. Белият дявол е нулевата степен на рефлексията, ничия проекция и поради това е изпълнен с всестранна музика за дъги, която има да сподели. От тази вътрешна музика на мисли, емоции и страсти, нагъната в насечената артикулация и трескавите жестикулации, се раждат въртежите и световъртежите, усмихванията и стихванията, еуфорията и кататонията на Белия дявол, неговото вечно раздвоение в любовта му към Човека.

--- Адът е бяла митология: Срещата на Белия дявол с Човека е музикален ключ, с всеки техен опит за общуване изтръгващ звуци от дъги в различни цветове и дължини. В хода на диалога Белият дявол става човек, а Човекът се превръща в Бог, който спасява дявола, за да възвърне хармонията в тази космична мелодия. Белият дявол обаче разговаря през цялото време със себе си, задава си въпроси и сам си отговаря, иска да си обясни ситуацията, в която е изпаднал, да анализира обстоятелствата – докато Човекът седи и мълчи, дори с поглед не отговаря, отнася се със смирение към разиграващата се пред очите му драма на Белия дявол. Така диалогът сякаш влиза под кожата на Човека, разиграва се в галерите на неговото собствено съзнание като моноспектакъл – или пък е моноспектакъл изцяло извън участието на Човека, който служи единствено за огледало на просветления дявол. Загадката на този митичен диалог се разширява в безкрай, в който всяко следващо движение разрушава миналото, всяка следваща дума заглушава предходната, всеки Бял дявол, всеки Човек, всичко всеки миг умира и се ражда отново в своята хокерна поза.  

Прозорецът е тяло

Тялото е дъга с гънки

Повтарящи се моменти история

Усукват се взаимно с погледа ми

Потъват в играта тон и полутон

Настаняват се отвесно на ума

„Сега не ми остава нищо друго, освен наистина да използвам безкрайно разпънатото време и да се уча да свиря на дъги“ – ситуацията на Белия дявол е тази, в която изцяло живее Човекът, разпънат на дъга.

--- Бутафорията на света: В необикновения разговор между Човека и Белия дявол кубовете, цигулката със струни от разпадналата се на цветове светлина, столът, ножицата, инструментите за действие са тритагонисти, пълноправни герои, които просто не могат да говорят същия език. Деутерагонист е разказвачът:

утайки в тъмна тоналност

измислят песен за пясък в гърлото

езикът е скритият жокер

дяволче в табакера

бог от машината

Светът е бутафория във всеки автентичен диалог: логиката на мислите и действията на протагониста и антагониста заразява логиката на съществуване и функциониране на предметите в света, те самите придобиват статут на фантазми: кубът се консумира в чиния с вилица и нож на Тайната вечеря за двама, Белият дявол иска да научи Човека да свири на цигулката със струни от многоцветна светлина, ножицата отрязва дъгите на косите, столът оживява. Когато на фантазмите бъде отказан общият език, те създават свой собствен такъв.

--- Свирене на дъги: Бутафорията прави света иматериален, неуловим, непредсказуем. Мeтафизицирането е музициране, в което цигулката със струни от паднала светлина и плодовете на желанието и тъгата са едно и също. Белият дявол свири по кубове, по нервите, по нотите на Човека-дъга. Музицирането на звуците от дъги е алхимичен процес:

Дъгата е парчето светлина, което Дяволът е направил свое, заради което е паднал от рая и дъгата е паднала от рая, разпаднала се светлина.

Дъгата е сводът, под който природата на Дявола се композира наново, става бяла, разпадналите се цветове композират своя рай.

Дъгата е формата, която човек приема в тяло на този свят. 

Изпълнен с музика, която трябва да изсвири, Белият дявол търси истината за себе си – но така в диалога, докато дяволът си търси огледало, иска да види себе си в човека – парадоксално човекът открива своята собствена дълбока природа. Самият човек е бутафория в пърформънса през цялото време, до последния дъх и вплитане в прегръдка с Белия дявол, която насища атмосферата с разбиране към цялата трескавост и драматичност на дяволската музика с инструмент от рая, с успокояване на вътрешните демони, с постигане на нулевата точка на всяко напрежение: успокояване на самия Бял дявол в човека и на самия Човек вътре в Белия дявол в хокерна поза, чакаща прераждане.

--- Пърформансът като „изкуство за мига“: Албер Камю твърди, че абсурдът е свързан с носталгията по изгубения рай; без тази носталгия няма абсурд, но неговото наличие не ни връща в рая. Вечната цикличност между абсурда и носталгията по нарушената хармония в музиката на света, по божествената цялост, по изгубения рай – се случва всеки миг и през цялото време. Белият дявол е огънят и светлината, разхвърляща искри в Човека, и сам захвърлена искра, Прометеево присъствие в разглобения миг на човешкото време в бутафорията на света.

***

Пърформансът е част от синергичния проект със същото име „Свирене на дъги“, стартиран на 14 ноември 2017 г. в Ателие Пластелин. Втората версия, адаптирана към специфични контексти, очаквайте на 29 април като част от Джобен Фестивал! 

Текст и сценарий: Крис Енчев
Изпълнение и импро: Костантин Кучев, Борислав Стоянов
Музика: Красимир Спиридонов
Тонрежисура: Бранимир Петров 
Сценарий, хореография, реализация: Поло Оконе