Премиера на "Нос" в Театър 199

◊ ПОКАНА

На 3 април (вторник) от 19,30 часа Театър 199 „Валентин Стойчев” ще представи новата си премиера - "Нос" по Н. В. Гогол.

Сценичната версия е на Ина Божидарова и Веселка Кунчева. Режисьор на постановката е Веселка Кунчева. Сценографията е на Мариета Голомехова, а музиката на Христо Намлиев. В ролите ще видим актьорите Георги Спасов и Полина Христова. 

Следващите представления на „Нос” са на 17 април, 2 и 20 май.

Николай Василиевич Гогол (1 април 1809 г. – 4 март 1852 г.) е роден в семейното имение в Сорочинци край град Полтава, днес в Украйна. Баща му, Василий Афанасьевич Гогол-Яновский, умира когато Николай е на 15 години. Той е образован и благороден човек, забележителен разказвач, писал пиеси за домашния театър. Смята се, че последното определя интереса на бъдещия автор към театъра. Майката на Гогол, Мария Ивановна, се омъжва 14-годишна за два пъти по-възрастния Василий. Освен Николай, (който е третото дете), в семейството има още единадесет деца. През 1828 г., твърдо решен да стане писател, Гогол отива да живее в Санкт Петербург. Там той сътрудничи в алманасите „Северни цветя“ и „Литературен журнал“. Скоро изгражда репутация на успешен прозаик, драматург, поет, историк и фолклорист. Живее самотно, макар заобиколен от знатни особи и интелектуалци. Работи неуморно. С остро перо критикува чиновничеството, със съчувствие обрисува живота на „малкия човек“. Най-известната му творба е класическата сатира на провинциалния живот в Руската империя – романът "Мъртви души". Други негови значителни произведения са сборниците с повести – „Вечери в чифлика край Диканка“, „Миргород“, „Арабески“, както и комедиите „Ревизор“ и „Женитба“. През 1851 г. се премества да живее в Москва. Преследван от състояния на депресия, Гогол умира година по-късно (на четиридесет и две годишна възраст) от крайно физическо изтощение, защото се опитва чрез гладуване да изгони дявола от себе си. Твърди се, че последните му думи са били: „Ще се смея през сълзи“.

* * *

„Колкото по-дълго и внимателно гледаме една смешна история, толкова по-тъжна става тя.“ Николай Гогол

Бих добавила, че колкото повече потъвам в този спектакъл, толкова повече осъзнавам, че безносието е най-висшата форма на човещина. Но тази вечер, а щом Вие четете това, значи е вечер и сте в салона на театъра в очакване на представлението, няма да Ви досаждам дълго. И няма да говоря за „Нос“. Няма да говоря за Гогол. Няма да говоря за руска литература и въобще за литература, и въобще за театър... Ще говоря за израждането на човещината. Всъщност и за това не става въпрос, по-скоро става въпрос за загуба. За нещо, което вече сме умъртвили. Превърнали сме човещината в себе си в атавистичен, старомоден орган на Егото. В раковото му образувание. Апендиксът на двадесет и първи век. И ако човещината не е оперирана още в детството, се опитваме да я прикрием, за да не ни разпознаят като несъвременни създания. За да не ни линчуват с присмех и съжаление.

Радвам се, че поставям „Нос“ на четиридесет и две годишна възраст, защото преди няколко години нямаше да успея да видя, че и моят нос ме води за носа. От години. И колко жалко, че ще се наложи да му резна крилцата. Клъц! Приятно гледане!

Веселка Кунчева

* * *

Какво приключение! Преди да започнат репетициите на нашата постановка на „Нос“ по Николай Василиевич Гогол, не познавах лично Веселка Кунчева, Мариета Голомехова и Полина Христова. Бях се възхищавал на тяхното изкуство като зрител. Искрено и дълбоко. Изкуството им. И моето възхищение. С Георги Спасов пък съм работил многократно тук на нашата сцена. Актьор с безгранично въображение и техника, човек с дяволито чувство за хумор и сладкодумен интелект. Ина Божидарова и нейният театрален мащаб са ми известни от отдавна. А с талантливия композитор Христо Намлиев последно се срещнахме в друга наша постановка само преди два сезона.

За процеса „Нос“?! Веселка и Мариета, много подготвени и упорити, успяха да ни убедят в своите планове за необичаен прочит и подход към повестта на Гогол. В началото на февруари репетициите започнаха. Направо на сцената. С вече изработени, никак немалко на брой, различни по форма и размер носове. И настъпи хаос! (А уж бяха подготвени.) Но приятен хаос. Примамлив хаос в търсене и натрупване на визуални и звукови образи, на актьорски средства, на редакции на пиесата. Експериментите валяха по-обилно от снега навън. Георги и Поли бяха неуморни и готови да опитат и най-щурите идеи на режисьора и на сценографа. А те бяха действително предизвикателни приумици, неочаквано и често подлагаха изпълнителите на екстремни физически и емоционални изпитания. Имаше много смях. Умислено мълчание. И моменти на пълно озадачение – „това пък как да стане?“. А после – „Еврика – така ще стане!“. Изтощение. И на следващия ден – с нови сили. (Открих, че под „подготвени“, те имат предвид именно такава вихрушка.) Времето напредваше. Настъпи пролетта. Дойде време вихрушката да се отдалечи и да видим какво е оставила в своите следи. Оставила бе… носове, естествено. Смешни, сърдити, зли, умни, глупави, трогателни, какви ли не. И трябваше да бъдат подредени – да оформят физиономията на всяка сцена. Така и стана. Внимателно и търпеливо, всичко трябваше да се навърже. Да се подреди, като във витрината на магазина за носове, който ще видите и ще можете да посетите в нашата постановка. И да си изберете своя „нос“!

Андрей Филипов