Сцена / екран / ефир
Премиера на "Завръщане във Витенберг" в Сфумато
Спектакъл от Програма "Шекспир"
◊ СЪБИТИЕТО
На 7.10.2011 г. в 18.00 ч.
Театрална работилница "Сфумато" има удоволствието да ви покани на пресконференция и премиера на спектакъла
от програма ШЕКСПИР
Завръщане във Витенберг
. Tекст Георги Тенев и Иван Добчев
, Режисьор Иван Добчев
. Художник Даниела Олег Ляхова
. Композитор Асен Аврамов
. Хореограф Мила Искренова
. Видеоефекти Любомир Младенов
Действащи лица:
Хор Пенко Господинов
Берндт Явор Бахаров
Марцел Антонио Димитриевски
Гробарят Йордан Биков
Рейн Христо Петков
Англичанинът Малин Кръстев
Офелия Елена Димитрова
Духът от Витенберг Христо Петков
◊ ПРОГРАМА ШЕКСПИР 2010-2011
• "Да изглеждаш или да си" – ателие с български актьори, май 2010
• "Да пътуваш или да слезеш" – международно ателие, с участието на шведския актьор Симон Нортън, август 2010, в рамките на европейската програма "Морета. Черно/Северно" и със съдействието на Министерство на културата.
• "Зимна приказка" – спектакъл, премиера 27.01.2011
адаптация и постановка Маргарита Младенова
• "Завръщане във Витенберг" - спектакъл, премиера 7 октомври 2011
авторски екип Иван Добчев и Георги Тенев
◊ ЗАВРЪЩАНЕ В ХАМЛЕТ
Режисьорски бележки върху идеята за спектакъл след края на „Трагедията на датския принц Хамлет” от Уилям Шекспир.
Във финала на „Хамлет” на сцената лежат труповете на Гертруда, Клавдий, Лаерт и самия Хамлет. Преди това през сцената са влачени труповете на Полоний и неговата дъщеря Офелия. Към тази морга английските пратеници прибавят и вестта за обезглавените Розенкранц и Гилдестерн... Оня безмилостен сержант с косата, за когото ни напомня Хамлет, преди да потъне в Мълчанието, яко се е развихрил.
Още в самото начало на сцената се явява един ходещ труп – Призракът на стария крал Хамлет, и сякаш задава темата - иде Съдният ден, гробовете ще избълват своите мъртавци, ще прозвучат последните тръби (the last trumpet) и живи, и мъртви ще застанат пред Съдника. След срещата с Призрака Хамлет ще произнесе знаменателната си реплика: “The time is of joint” – Векът (времето) е разглобен (изкълчен). Човешкото време се е разпаднало, загубило е небесното си основание и е затънало в гнойните си проявления. “Something is rotten in the state of Denmark.” – прозрението е на войника Марцел, който е един от очевидците на тази среща – да, има нещо гнило в Датската държава, „Дания е затвор” – ще отиде още по-нататък Хамлет, а на оспорването, че тогава е затвор и целият свят, ще отвори метафората и ще я радикализира – „И то образцов (goodly), с безброй килии, клетки, ями. Дания е една от най-лошите”. Като опозиция на всичко това е сложен Витенберг, друг топос на живеенето, убежна точка на духовността и свободата. С Витенберг са свързани двама от протагонистите на трагедията за датския принц – Хорацио и Хамлет. Те идват оттам и все ги тегли да се завърнат. Да се завърнеш във Витенберг, е гестус на загърбването на затвора Дания, на живеенето в свят „запусната градина”, на скотското мърсуване „сред гнус и смрад”... Тази опозиция за нас е ключова. Ако в живота ти има такова място, тогава загърбването/напускането на тоя свят има смисъл на завръщане.
Ние обитаваме един свят след Христос, свят без Христос, който е оставен в ръцете на Великия инквизитор според догадката на Иван Карамазов. Този свят трескаво консумира своята „разглобеност” и разпад, неуморимо „имитира живия живот на жив” (К. Павлов), но през лъскавите корици на неговия LIFE STYLE прозира все по-отчетливо глобалната убогост на всичките му индустрии за забавление и разтуха. „Правостоящите в партера” по израза на Хамлет, чийто вкус и слух може да бъде задоволен „само от глупави пантомими или безсмислена врява на сцената”, отдавна са се настанили в ложите на театъра или по банките на парламента.
Ние стоим в един свят след Хамлет, свят без Хамлет, който е оставен в ръцете на напористия Фортинбрас и неговата банда „отчаяни глави, готови за надница и дажба да го следват във всяка дръзка стъпка”. Ние стоим с Хорацио в пространството на Хамлет, в „наследството Хамлет”, буквално в неговата метафора за Дания – в ЗАТВОРА. Всичко в нашата изходна ситуация е инспирирано и заредено с енергия от Хамлет, от неговата тайна, от цялата мистификация на неговото извънелсинорско битие и най-вече от особената „свойскост” в отношенията му с актьорската трупа, която някак като нарочно се появи в Елсинор, за да чуем и най-новите клюки за театралния живот в Лондон?! Вече знаем, че всичко, свързано с енигматичния Уилям Шекспир е обвито в мистерия, самите му пиеси, сонетите – навсякъде зад привидното има и друго, всяко нещо има своя двойник, сянката е сянка на сянката, целият свят лицедейства, всички хора са актьори. Ако за испанския католик Калдерон животът е сън, от който се пробуждаме в смъртта, за този (или тези), които си играят на Шекспир – животът е театър, безспирна игра, която смъртта може само временно да прекъсне, но играта, любовта към играта, като Феникс възкръсва от пепелищата, за да се възземе отново по сцената.
Нашият Хорацио (по маниера на Том Стопард ще го обозначаваме като Хор) е изоставен в много тежка екзистенциална ситуация – прагова (както ще я формулира по късно неговият сънародник Киркегор). Помолен от Хамлет да отложи своя жест на римлянин и да остави чашата с отрова, за да разкаже истинската му история:
“Absent thee from felicity awhile,
And in this harsh world draw thy breath in pain,
To tell my story.” ... той живее сега в режима на някаква отсрочка, онзи абортиран жест все някога трябва да бъде довършен, след като причината за неговото отлагане вече е отстранена. „Завръщането във Витенберг” е евфемизъм – завръщането там е „завръщане в Хамлет”, защото във Витенберг лицето на Хор представлява лицето Хамлет. Тази „игра” няма смисъл да бъде играна повече. И затова нашият Хор стои на прага на самоубийството – ритуално самоубийство, по маниера на римските патриции, безшумно, без следа – изчезнал, заминал там, някъде във Витенберг...
Но играта... играта не може да спре... Играта иска своето – там е посеяно твърде много, твърде много кръв поля тази нива и няма начин то да не покълне отново...
С Офелия се случиха много неща, някои от тях не твърде логични (каква логика – та тя полудя!), накрая Гертруда „поетично” преразказа нейното странно потъване/удавяне и още на следващия ден я погребаха с доста осакатено опело. От заниманията си с Гогол
и Достоевски знаем колко болезнено са се отнасяли и двамата към алтернативата да бъдат погребани без категорични доказателства за смърт. (Мълви се, че на Гогол това не му се е разминало.) В случая Офелия има твърде много основания за подобна грешка и ние решихме да се възползваме от нея. Офелия стана за нас оня фатум, който подклажда напрежението в трагедията Хамлет – Призракът. Ние гледаме на трагедията за датския принц като „романа” на нашата пиеса – всичко случило се вече е едно грамадно въведение, пролог към сега ставащото, матрицата е задействала своя механизъм – всичко като че ли вече е било и все се повтаря в някакви нови вариации – ИГРАТА ПРОДЪЛЖАВА!
„Излизането” на Офелия от гроба е извънредно събитие. За първите свидетели – Берндт, Марцел и Гробарят - то има значението на срещата с Призрака на стария Хамлет и е натоварено с някакво послание. Те считат, че Хор би могъл да го „прочете” и проведе. И те идват при него, както тогава, след появата на Призрака... Спектакълът започва отново...
Иван Добчев
На 7.10.2011 г. в 18.00 ч.
Театрална работилница "Сфумато" има удоволствието да ви покани на пресконференция и премиера на спектакъла
от програма ШЕКСПИР
Завръщане във Витенберг
. Tекст Георги Тенев и Иван Добчев
, Режисьор Иван Добчев
. Художник Даниела Олег Ляхова
. Композитор Асен Аврамов
. Хореограф Мила Искренова
. Видеоефекти Любомир Младенов
Действащи лица:
Хор Пенко Господинов
Берндт Явор Бахаров
Марцел Антонио Димитриевски
Гробарят Йордан Биков
Рейн Христо Петков
Англичанинът Малин Кръстев
Офелия Елена Димитрова
Духът от Витенберг Христо Петков
◊ ПРОГРАМА ШЕКСПИР 2010-2011
• "Да изглеждаш или да си" – ателие с български актьори, май 2010
• "Да пътуваш или да слезеш" – международно ателие, с участието на шведския актьор Симон Нортън, август 2010, в рамките на европейската програма "Морета. Черно/Северно" и със съдействието на Министерство на културата.
• "Зимна приказка" – спектакъл, премиера 27.01.2011
адаптация и постановка Маргарита Младенова
• "Завръщане във Витенберг" - спектакъл, премиера 7 октомври 2011
авторски екип Иван Добчев и Георги Тенев
◊ ЗАВРЪЩАНЕ В ХАМЛЕТ
Режисьорски бележки върху идеята за спектакъл след края на „Трагедията на датския принц Хамлет” от Уилям Шекспир.
Във финала на „Хамлет” на сцената лежат труповете на Гертруда, Клавдий, Лаерт и самия Хамлет. Преди това през сцената са влачени труповете на Полоний и неговата дъщеря Офелия. Към тази морга английските пратеници прибавят и вестта за обезглавените Розенкранц и Гилдестерн... Оня безмилостен сержант с косата, за когото ни напомня Хамлет, преди да потъне в Мълчанието, яко се е развихрил.
Още в самото начало на сцената се явява един ходещ труп – Призракът на стария крал Хамлет, и сякаш задава темата - иде Съдният ден, гробовете ще избълват своите мъртавци, ще прозвучат последните тръби (the last trumpet) и живи, и мъртви ще застанат пред Съдника. След срещата с Призрака Хамлет ще произнесе знаменателната си реплика: “The time is of joint” – Векът (времето) е разглобен (изкълчен). Човешкото време се е разпаднало, загубило е небесното си основание и е затънало в гнойните си проявления. “Something is rotten in the state of Denmark.” – прозрението е на войника Марцел, който е един от очевидците на тази среща – да, има нещо гнило в Датската държава, „Дания е затвор” – ще отиде още по-нататък Хамлет, а на оспорването, че тогава е затвор и целият свят, ще отвори метафората и ще я радикализира – „И то образцов (goodly), с безброй килии, клетки, ями. Дания е една от най-лошите”. Като опозиция на всичко това е сложен Витенберг, друг топос на живеенето, убежна точка на духовността и свободата. С Витенберг са свързани двама от протагонистите на трагедията за датския принц – Хорацио и Хамлет. Те идват оттам и все ги тегли да се завърнат. Да се завърнеш във Витенберг, е гестус на загърбването на затвора Дания, на живеенето в свят „запусната градина”, на скотското мърсуване „сред гнус и смрад”... Тази опозиция за нас е ключова. Ако в живота ти има такова място, тогава загърбването/напускането на тоя свят има смисъл на завръщане.
Ние обитаваме един свят след Христос, свят без Христос, който е оставен в ръцете на Великия инквизитор според догадката на Иван Карамазов. Този свят трескаво консумира своята „разглобеност” и разпад, неуморимо „имитира живия живот на жив” (К. Павлов), но през лъскавите корици на неговия LIFE STYLE прозира все по-отчетливо глобалната убогост на всичките му индустрии за забавление и разтуха. „Правостоящите в партера” по израза на Хамлет, чийто вкус и слух може да бъде задоволен „само от глупави пантомими или безсмислена врява на сцената”, отдавна са се настанили в ложите на театъра или по банките на парламента.
Ние стоим в един свят след Хамлет, свят без Хамлет, който е оставен в ръцете на напористия Фортинбрас и неговата банда „отчаяни глави, готови за надница и дажба да го следват във всяка дръзка стъпка”. Ние стоим с Хорацио в пространството на Хамлет, в „наследството Хамлет”, буквално в неговата метафора за Дания – в ЗАТВОРА. Всичко в нашата изходна ситуация е инспирирано и заредено с енергия от Хамлет, от неговата тайна, от цялата мистификация на неговото извънелсинорско битие и най-вече от особената „свойскост” в отношенията му с актьорската трупа, която някак като нарочно се появи в Елсинор, за да чуем и най-новите клюки за театралния живот в Лондон?! Вече знаем, че всичко, свързано с енигматичния Уилям Шекспир е обвито в мистерия, самите му пиеси, сонетите – навсякъде зад привидното има и друго, всяко нещо има своя двойник, сянката е сянка на сянката, целият свят лицедейства, всички хора са актьори. Ако за испанския католик Калдерон животът е сън, от който се пробуждаме в смъртта, за този (или тези), които си играят на Шекспир – животът е театър, безспирна игра, която смъртта може само временно да прекъсне, но играта, любовта към играта, като Феникс възкръсва от пепелищата, за да се възземе отново по сцената.
Нашият Хорацио (по маниера на Том Стопард ще го обозначаваме като Хор) е изоставен в много тежка екзистенциална ситуация – прагова (както ще я формулира по късно неговият сънародник Киркегор). Помолен от Хамлет да отложи своя жест на римлянин и да остави чашата с отрова, за да разкаже истинската му история:
“Absent thee from felicity awhile,
And in this harsh world draw thy breath in pain,
To tell my story.” ... той живее сега в режима на някаква отсрочка, онзи абортиран жест все някога трябва да бъде довършен, след като причината за неговото отлагане вече е отстранена. „Завръщането във Витенберг” е евфемизъм – завръщането там е „завръщане в Хамлет”, защото във Витенберг лицето на Хор представлява лицето Хамлет. Тази „игра” няма смисъл да бъде играна повече. И затова нашият Хор стои на прага на самоубийството – ритуално самоубийство, по маниера на римските патриции, безшумно, без следа – изчезнал, заминал там, някъде във Витенберг...
Но играта... играта не може да спре... Играта иска своето – там е посеяно твърде много, твърде много кръв поля тази нива и няма начин то да не покълне отново...
С Офелия се случиха много неща, някои от тях не твърде логични (каква логика – та тя полудя!), накрая Гертруда „поетично” преразказа нейното странно потъване/удавяне и още на следващия ден я погребаха с доста осакатено опело. От заниманията си с Гогол
и Достоевски знаем колко болезнено са се отнасяли и двамата към алтернативата да бъдат погребани без категорични доказателства за смърт. (Мълви се, че на Гогол това не му се е разминало.) В случая Офелия има твърде много основания за подобна грешка и ние решихме да се възползваме от нея. Офелия стана за нас оня фатум, който подклажда напрежението в трагедията Хамлет – Призракът. Ние гледаме на трагедията за датския принц като „романа” на нашата пиеса – всичко случило се вече е едно грамадно въведение, пролог към сега ставащото, матрицата е задействала своя механизъм – всичко като че ли вече е било и все се повтаря в някакви нови вариации – ИГРАТА ПРОДЪЛЖАВА!
„Излизането” на Офелия от гроба е извънредно събитие. За първите свидетели – Берндт, Марцел и Гробарят - то има значението на срещата с Призрака на стария Хамлет и е натоварено с някакво послание. Те считат, че Хор би могъл да го „прочете” и проведе. И те идват при него, както тогава, след появата на Призрака... Спектакълът започва отново...
Иван Добчев
Автор:
ТР "Сфумато"
Публикация:
05.10.2011 г. 21:56
Етикети:
Посетено:
2539
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/3/news/13282-premiera-na-zavrashtane-vav-vitenberg-v-sfumato