Сцена / екран / ефир
"Вълните" от Арлет Ричи. Премиера в Народния театър
1002-ра премиера на театъра от 1904 година
◊ СЪБИТИЕТО
Арлет Ричи
"Вълните"
(по повод на Вирджиния Улф)
Превод от френски Александра Велева
Постановка - Арлет Ричи
Сценография и костюми - Чавдар Гюзелев
Музика и песни - Али, Джон и Марго Мичел
Действащи лица и изпълнители:
Невил - Юлиан Вергов
Бърнард - Ивайло Герасков
Рода - Мария Каварджикова
Джини - Рени Врангова
Сузан - Снежина Петрова
Премиера 3 и 5 юни 2011 г.
Камерна сцена, сезон 2010/2011 г.
1002-ра премиера на театъра от 1904 година.
◊ ПИЕСАТА
Между двете войни, в хотел на английския бряг и след близо двайсетгодишна раздяла се събират петима неразделни от детинството приятели. Извикал ги е Бърнард – издател и неуспял писател, баща на три деца, в момента неизлечимо болен. И петимата са петдесетгодишни. Невил е самотен ерген и самолетен конструктор, който в навечерието на Втората световна война „подготвя унищожението на всички ни” – както заявява Сузан, домакиня, майка на пет деца. Рода е ангажирана писателка феминистка, която се бори за сексуално равноправие между половете и тъй като е еврейка, възнамерява да избяга от нацистите в далечна Индия. Джини е все още очарователна известна певица.
Липсва онзи, в когото са били влюбени всички – съвършеният Пърсивал, образът на колективната илюзия, загинал преди повече от 20 години в Индия, падайки от кон.
Противно на житейската логика обаче Бърнард не умира – просто защото нищо в тази интелектуална, дълбоко философска пиеса не се движи според законите – нито на времето, нито на драматургията. Най-неочаквано действието се връща с двайсет години назад – когато всички са още в колежа, и още по-неочаквано – когато са деца…
◊ ЗА АВТОРА
Арлет Ричи е родена на 5 май 1954 г. в Париж. През 1974 г. записва медицина в Сорбоната, но след три години напуска, за да учи философия. През 1979 г. защитава докторска дисертация в областта на клиничната психология и започва работа като психоаналитик в отделението на професор Пиер Мал за детска и юношеска психоанализа в болницата „Сент Ан”, Париж, където асистира на Анри Ей и световноизвестния Жак Лакан.
От 1982 г. минава на частна практика като психоаналитик, от която се отказва през 2000 г., когато написва първата си пиеса „Вълните (по повод на Вирджиния Улф)”.
Следват „Астронавтът”, „Лифтинг” (2002), „Откакто ме напусна”, „Блаженство” (2003), сценичната адаптация на три от знаменитите „Надгробни слова” на Жак-Бенин Босюе (2004).
Авторка е на романите „Къщата на орлите”, „Балът на Алисия Кастело Бианко” (1999), „Вилата на Смитбърг” (2005), „На Луиза Р.” (2006), „Русийщина” (2011), сценаристка на филма „Затворникът от Танжер” (2005) и на документалната телевизионна сага „Империята Ричи – 1900-1970” (2009), основана от баща й Робер, син на на композитора Луиджи Ричи, и на Мария Нели, бъдещата легендарна моделиерка Нина Ричи.
Луиджи Ричи е един от учителите на великият бас Борис Христов в Италия. Прадедите на А. Ричи са сред основателите на Йезуитския орден през ХVІ век.
Дядото на А. Ричи по майчина линия – Антон Шайкевич е бил писател, а прадядо й – адвокат от стар дворянски род в Русия, чиито корени отвеждат до двора на Екатерина Велика.
◊ ДУМИ НА АВТОРА
Арлет Ричи:
От романа на Вирджиния Улф “Вълните” съм запазила ритъма на морето, времето, което не отминава, и хората, които отминават.
Пресътворила съм обикновения живот на петима от героите на Вирджиния Улф, чието приятелство, родено още през детството им, ги кара да вярват, че ще надмогнат и победят времето.
Чисто човешките чувства – меланхолия и носталгия, са без значение и тежест, ако имаме общи спомени, ако си спомняме заедно с приятелите си за времето когато сме споделяли всичко. Но ако един от тях умре, се появява едно нещо, невъзможно за споделяне – неговото “умиране”. Така съобщността между приятелите се нарушава и онези, които остават, получават своите индивидуални значения и лична стойност. Тогава, сякаш за да издигнат своеобразна преграда пред идеята за смъртта, те проявяват своите убеждения, агресивност, дребнавост или великодушие, но в крайна сметка спомените им стават също така невъзможни за споделяне. Щастливи или нещастни смъртни, те просто правят опит за раздяла…
Но завръщането в общата им младост е една въодушевяваща идея, защото това отминало време е преживяно също така истински, както и настоящия момент. А това означава, че не бива да се съмняваме във вечното възвръщане на нещата. Подобно на морските вълни, героите на романа винаги се завръщат!
Приятелите от детството са единствените свидетели, че сме имали детство – нещо в което ние самите бихме могли да се съмняваме, имайки пред вид в какво сме се превърнали. Приятелите от детството са ценни като свидетели и участници в романа на собствения ни живот, разказващ за времето, когато всичко изглежда позволено и пред нас се открива безкрайното безсмъртие.
Когато един приятел от детството умира, човек остарява, става смъртен и освен всичко няма кой да свидетелства, че някога сме били прекрасни деца. Дори и родителите, които чрез обучение и мечти за успех винаги са били загрижени да направят от нас възрастни хора, никога не са знаели истинската тайна на детството ни. Те съхраняват спомените от времето, когато сме били бебета, защото това е тяхната история и тяхното минало, но това не е нашата история и нашето минало, които все още не са започнали.
Приятелите от детството ни предпазват от индивидуалната смърт, защото децата правят всичко заедно. Възрастните хора казват, че когато вече нямаш приятели от детството, имаш усещането, че не познаваш никого, че светът става чужд. Приятелите, които срещаме по-късно през живота си, ще бъдат по-скоро свидетели на нашата зрялост и на нашето остаряване. Приятелски или враждебно настроени, те ще са свидетели на нашето спускане надолу, а не на слънчевите ни щастливи дни, когато всичко е възможно и все още нищо не е решено, когато все още не сме били обречени на смърт.
Детството е тайна, която, ако не е споделена, се превръща в извор на меланхолия и съмнение, а понякога – и това е още по-тежко – в загуба на идентичност и обезличаване.
Истинските възрастни са онези, които съвсем сериозно знаят, че винаги си остават деца…
Няма нищо по-важно от деца, които играят. Поезията не е патология! Тя е дар, поднесен на езическите богове на детството.
Арлет Ричи
"Вълните"
(по повод на Вирджиния Улф)
Превод от френски Александра Велева
Постановка - Арлет Ричи
Сценография и костюми - Чавдар Гюзелев
Музика и песни - Али, Джон и Марго Мичел
Действащи лица и изпълнители:
Невил - Юлиан Вергов
Бърнард - Ивайло Герасков
Рода - Мария Каварджикова
Джини - Рени Врангова
Сузан - Снежина Петрова
Премиера 3 и 5 юни 2011 г.
Камерна сцена, сезон 2010/2011 г.
1002-ра премиера на театъра от 1904 година.
◊ ПИЕСАТА
Между двете войни, в хотел на английския бряг и след близо двайсетгодишна раздяла се събират петима неразделни от детинството приятели. Извикал ги е Бърнард – издател и неуспял писател, баща на три деца, в момента неизлечимо болен. И петимата са петдесетгодишни. Невил е самотен ерген и самолетен конструктор, който в навечерието на Втората световна война „подготвя унищожението на всички ни” – както заявява Сузан, домакиня, майка на пет деца. Рода е ангажирана писателка феминистка, която се бори за сексуално равноправие между половете и тъй като е еврейка, възнамерява да избяга от нацистите в далечна Индия. Джини е все още очарователна известна певица.
Липсва онзи, в когото са били влюбени всички – съвършеният Пърсивал, образът на колективната илюзия, загинал преди повече от 20 години в Индия, падайки от кон.
Противно на житейската логика обаче Бърнард не умира – просто защото нищо в тази интелектуална, дълбоко философска пиеса не се движи според законите – нито на времето, нито на драматургията. Най-неочаквано действието се връща с двайсет години назад – когато всички са още в колежа, и още по-неочаквано – когато са деца…
◊ ЗА АВТОРА
Арлет Ричи е родена на 5 май 1954 г. в Париж. През 1974 г. записва медицина в Сорбоната, но след три години напуска, за да учи философия. През 1979 г. защитава докторска дисертация в областта на клиничната психология и започва работа като психоаналитик в отделението на професор Пиер Мал за детска и юношеска психоанализа в болницата „Сент Ан”, Париж, където асистира на Анри Ей и световноизвестния Жак Лакан.
От 1982 г. минава на частна практика като психоаналитик, от която се отказва през 2000 г., когато написва първата си пиеса „Вълните (по повод на Вирджиния Улф)”.
Следват „Астронавтът”, „Лифтинг” (2002), „Откакто ме напусна”, „Блаженство” (2003), сценичната адаптация на три от знаменитите „Надгробни слова” на Жак-Бенин Босюе (2004).
Авторка е на романите „Къщата на орлите”, „Балът на Алисия Кастело Бианко” (1999), „Вилата на Смитбърг” (2005), „На Луиза Р.” (2006), „Русийщина” (2011), сценаристка на филма „Затворникът от Танжер” (2005) и на документалната телевизионна сага „Империята Ричи – 1900-1970” (2009), основана от баща й Робер, син на на композитора Луиджи Ричи, и на Мария Нели, бъдещата легендарна моделиерка Нина Ричи.
Луиджи Ричи е един от учителите на великият бас Борис Христов в Италия. Прадедите на А. Ричи са сред основателите на Йезуитския орден през ХVІ век.
Дядото на А. Ричи по майчина линия – Антон Шайкевич е бил писател, а прадядо й – адвокат от стар дворянски род в Русия, чиито корени отвеждат до двора на Екатерина Велика.
◊ ДУМИ НА АВТОРА
Арлет Ричи:
От романа на Вирджиния Улф “Вълните” съм запазила ритъма на морето, времето, което не отминава, и хората, които отминават.
Пресътворила съм обикновения живот на петима от героите на Вирджиния Улф, чието приятелство, родено още през детството им, ги кара да вярват, че ще надмогнат и победят времето.
Чисто човешките чувства – меланхолия и носталгия, са без значение и тежест, ако имаме общи спомени, ако си спомняме заедно с приятелите си за времето когато сме споделяли всичко. Но ако един от тях умре, се появява едно нещо, невъзможно за споделяне – неговото “умиране”. Така съобщността между приятелите се нарушава и онези, които остават, получават своите индивидуални значения и лична стойност. Тогава, сякаш за да издигнат своеобразна преграда пред идеята за смъртта, те проявяват своите убеждения, агресивност, дребнавост или великодушие, но в крайна сметка спомените им стават също така невъзможни за споделяне. Щастливи или нещастни смъртни, те просто правят опит за раздяла…
Но завръщането в общата им младост е една въодушевяваща идея, защото това отминало време е преживяно също така истински, както и настоящия момент. А това означава, че не бива да се съмняваме във вечното възвръщане на нещата. Подобно на морските вълни, героите на романа винаги се завръщат!
Приятелите от детството са единствените свидетели, че сме имали детство – нещо в което ние самите бихме могли да се съмняваме, имайки пред вид в какво сме се превърнали. Приятелите от детството са ценни като свидетели и участници в романа на собствения ни живот, разказващ за времето, когато всичко изглежда позволено и пред нас се открива безкрайното безсмъртие.
Когато един приятел от детството умира, човек остарява, става смъртен и освен всичко няма кой да свидетелства, че някога сме били прекрасни деца. Дори и родителите, които чрез обучение и мечти за успех винаги са били загрижени да направят от нас възрастни хора, никога не са знаели истинската тайна на детството ни. Те съхраняват спомените от времето, когато сме били бебета, защото това е тяхната история и тяхното минало, но това не е нашата история и нашето минало, които все още не са започнали.
Приятелите от детството ни предпазват от индивидуалната смърт, защото децата правят всичко заедно. Възрастните хора казват, че когато вече нямаш приятели от детството, имаш усещането, че не познаваш никого, че светът става чужд. Приятелите, които срещаме по-късно през живота си, ще бъдат по-скоро свидетели на нашата зрялост и на нашето остаряване. Приятелски или враждебно настроени, те ще са свидетели на нашето спускане надолу, а не на слънчевите ни щастливи дни, когато всичко е възможно и все още нищо не е решено, когато все още не сме били обречени на смърт.
Детството е тайна, която, ако не е споделена, се превръща в извор на меланхолия и съмнение, а понякога – и това е още по-тежко – в загуба на идентичност и обезличаване.
Истинските възрастни са онези, които съвсем сериозно знаят, че винаги си остават деца…
Няма нищо по-важно от деца, които играят. Поезията не е патология! Тя е дар, поднесен на езическите богове на детството.
Автор:
НТ "Иван Вазов"
Публикация:
04.06.2011 г. 16:44
Етикети:
Посетено:
2462
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/3/news/12648-valnite-ot-arlet-richi-premiera-v-narodniya-teatar