Нет@кценти
Авторитети, символи и дефицит
Медиен обзор (145)
◊ ОБЩЕСТВО
• Голият танец на педагогиката
Директорът по без потник до абитуриентите си е лице на образователната ни криза
Бойко Ламбовски
Един директор на школо се клати на дансинга край девойка абитуриентка бая заградително, после си сваля ризата, инспириран от друг младеж, който се гърчи само по прашки(!) и чорапи до него... Момата пък, като гледа толкоз голо месо наоколо, не издържа и също захваща да си запретва фустата нависоко, може би й се струва, че облечена не в крак с купона.
(...)
Своеобразна еманация на изкълченото ни образование, емоционален пик на трупаните с години настроения са абитуриентските балове. Отде идва френетичното броене, наподобяващо по възторг солдатското "Уво"? Отде са крясъците и лимузините, пиянството и разпасаността, странната смесица от изискани тоалети и грозна чалгия по масите - тази изродена до перверзност естетика на пълнолетието?
• Отровените ЕМО деца
„Кухнята, ножът, вените - край на проблемите” е девизът на последния хит
Фани Чоджумова
Обикновено дрехите им са черни, пиърсингът по лицето – обилен. Те промушват с него не само ушите, веждите, бузите, езика, но даже той изскача наяве и от устните и носа. Често съчетават черното с някой ярък цвят. Обичат да редуват черното с розовото и сигнално жълтото. В някои случаи дрехите са износени или ретро. Тези деца контрастират сред своите съученици. Те странят от тълпата, уединяват се, за да слушат любимата си музика.
Впрочем именно музиката дава наименованието ЕМО. То се разпространява в средата на осемдесетте години като музикален стил. ЕМО е „emocore” или “emotional hardcore”, използва се обикновено като “emotional”. Това е алтернативен рок, който изразява емоции, предизвикани от отчуждението и яростта. ЕМО-музиката е отговор на обществените процеси, в които младият човек се чувства сам, неразбран, отчужден и носещ емоционална болка в душата си.
Понякога тази болка е толкова силна, че води до депресия и желание за самоубийство. Ето защо неизбежният аксесоар на тези деца е бръснарското ножче. Често те се разпознават именно по него. То виси на верижка на врата на всеки, който нарича себе си ЕМО, за да послужи в случай на крайна депресия.
• Църквате е доволна, че мандатът на НС изтече
Васил Василев
За църквата в пленарна зала, педофилския скандал в Семинарията, религиозните символи в училище и фиктивните бракове разговаряме с богослова д-р Десислава Панайотова, представител на Българската православна църква.
- Какво е подтикнало законодателя към тази идея, изключвайки разкритията на български политик за радикален ислямизъм у нас?
- Точно този въпрос си зададох и аз. Забрадките са символ на смирение, покорство, послушание и скромност – хубави качества, които липсват на българските момичета днес. Кръстчето пък символизира жертвоготовност, всеотдайност, служение на обществото. Това е свят символ, който не може да притесни отношенията в клас. Причината за този опит да се премахнат религиозните символи има дългосрочна перспектива. Това е една тенденция в определени среди в целия свят. Хората, които са склонни на тотална секуларизация и отделянето на светско от религиозно, което е изкуствено, цели религията да се изтласка в периферията на човешкия живот. Тъй като училището е изключително важно занимание за децата и особено за техния живот, то религията трябва да бъде, според законопроекта, отделена от образованието. Грешката им е голяма – светско образование не означава атеистично. То значи образование, насочено към всичко, което съществува в света. Религията също е част от този свят. Ние виждаме опит за принизяване на вярата в човешкия живот и за отслабване на властта на БПЦ.
◊ МНЕНИЯ
• Проф. Кшищоф Зануси, режисьор, сценарист и продуцент: Движи ме надеждата, че животът ми има смисъл
Науката днес е по-скоро религия, а любовта и смъртта се превръщат в клишета от масмедиите
Петър Петров
- Ако видите отстрани живота си като на лента, каква форма бихте избрали да го визуализирате - документален, игрален или късометражен филм? Или клип?
- Цялото ми творчество е коментар върху собствения ми живот. Най-често използвам повествованието. Разказът понякога е документален, понякога сценичен.
- Истината или лъжата са дневният ред на обществото, на властимащите и властнямащите?
- Не е вярно, че в условията на демокрация всички сме властнямащи. Разполагаме с правото си на глас. Защо не го използваме в полза на истината и добруването?
Предполагам, че повишаването на жизнения стандарт превръща хората в безразлични и мързеливи. Дали трябва да страдаме, за да сме принудени да се борим за това, което съкровено желаем в душите си? Това е голям капан.
• Национализмът на невидимите класификации
Ивайло Дичев
Когато се каже национализъм, обикновено човек си представя драматични неща – войни, кланета, саможертви. Тази му версия, възпявана от официозната култура, днес намирисва на нафталин. В представата ни изплуват тежки бронзови паметници и държавни мъже поднасят венци или по-точно оправят лентичката на поднесените от войниците такива; зазвучават оди, товарещи ни с чувство на вина заради едни или други мъки от миналото; спомени от патетичните суперпродукции около предполагаемата 1300-годишнина, където съответният владетел е мъдър държавник като другаря Живков. Тази култура се оказа най-автентичното наследство на комунизма и днес както масовият гражданин, така и ресорните институции жадуват възраждането й.
Но националното има и един съвсем всекидневен образ, който го прави невидимо и самоочевидно. Става дума за автоматичното белязване на нещата около нас, за класирането на света по национален признак, сякаш той си е някаква природна даденост. Така българското сирене изглежда естествено различно от гръцката фета, а виното от Мизия и Тракия се озовават в една категория за разлика от тези на южния и северния бряг на Дунава, които попадат във владение на две различни държави. Очевидно въпросът не е във вкуса, но тогава в какво?
В културата подреждането по национален признак процъфтява още от деветнайсети век, известен като „века на нациите“. Два принципа управляват тази култура: сравнението и състезанието. Взимате например световните изложения, където от 1867 нататък страните излагат не само техническите и индустриалните си постижения, но и своите културни особености, стилизирани и опростени за разсеяния посетител. Така до швейцарската хижа стои тунизийското кафене, до босненската къща – японската градина. Масовият туризъм, и той възникнал към средата на този век, е същото начинание, с тази разлика, че автостилизацията се извършва у дома, върху самата уж автентична реалност, а сравнението дава рекламната листовка, предлагаща различни дестинации.
Автор:
Антоанета Добрева
Публикация:
14.06.2009 г. 23:41
Етикети:
Посетено:
2339
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/28/news/8111-avtoriteti-simvoli-i-defitsit