Нет@кценти
И за всичко това са виновни книгите
Медиен обзор (140)
Сн. Надежда Чипева
◊ ЧЕТЕНЕ
• Четене по български
Ирина Ценкова
Ако попитате хората в Иран коя е любимата им книга, вероятно всички без колебание и независимо от нивото си на грамотност, ще отговорят: Коранът! Когато се поинтересувате от мнението на българите по същия въпрос, те ще посочат своята Библия: "Под игото". Онова, което обединява двете националности, е предизвестеният избор.
Когато преди седмица стана ясно, че Иван Вазов и неговият роман печелят в кампанията на БНТ 1 "Голямото четене", мненията се поляризираха между възторга и разочарованието. Единствената група, която липсваше, беше тази на изненаданите. Определянето на победител, излъчен след гласуване от публиката, за пореден път (спомнете си "Евровизия") предизвика недоволство и шумни дискусии. В случая обаче енергията на неодобряващите не се насочи към оспорване достоверността на резултатите. Напротив, проблемът се роди именно в тяхната прекалена реалистичност. И макар да не може да се каже, че "Голямото четене" даде отговор за литературния вкус на българите, кампанията на националната телевизия и върхът на класацията, в която се подредиха четири местни произведения, може да се обясни в няколко заключения.
• Голямото четене
Владимир Трендафилов
Кампанията ‛Голямото четене‛ свърши. За ‛любима книга на българските читатели‛ в неделя бе обявен Вазовият роман ‛Под игото‛ с подгласници ‛Време разделно‛ на Антон Дончев (второ място) и ‛Тютюн‛ на Димитър Димов (трето). Оттук нататък следват коментарите за ползата от всичко, случило се дотук, имало ли я е, доколко я е имало, в какво точно се е изразила. До седмица-две нещата ще утихнат, защото идат избори и всички PR-мощности ще бъдат задействани в тяхна посока. През юли никой няма да си спомня, че е имало ‛голямо четене‛. Забвението ще трае чак до следващия цикъл на кампанията, ако такъв се състои.
У нас има проблем с унаследената памет. В някои отношения ни липсва, в други не знаем какво да правим с нея. Това по някакъв начин пролича и от състава на първите 12 заглавия, и от развоя на неделното гласуване.
• Нощем с белите коне
Димитър Стоянович
Сценаристът на "Голямото четене" за последствията от прекаляване с книгите
Когато чета книги, се чувствам все едно препускам нощем с белите коне. Извинете за безобразното сравнение, но приятелите отдавна ми казват, че прекалявам с алкохола. Това между другото въобще не е така, просто приличам на човек, който прекалява с алкохола. Иначе и сам осъзнавам как от известно време мозъчната ми дейност наистина не функционира както трябва. Недоспиването и прекомерната употреба на световни литературни заглавия ме превърнаха в досаден събеседник, който може да говори единствено с щампи, родени от блестящи и не толкова блестящи писателски умове. За оригинална мисъл и дума не може да става. Изпълнен съм с презрение към нищожната си персона. Искам да се самооплюя. И за всичко това са виновни книгите.
Хората, които не обичат да четат (или просто не са успели да се научат), надали си дават сметка от какви душевни терзания са се отървали. Весело си претакат киселото зеле на балкона, посрещат с отбрани казармени шеги съседите от вход Ж и даже намират време да купят на жените си модерен кремав пеньоар. За почитателите на литературата тези дребни житейски радости са невъзможен лукс. Те са теоретици, които отхвърлят реалността за сметка на измисления, обсебващ свят на книгите. Бих желал да подкрепя тези твърдения с някои примери от своя личен и - смело мога да твърдя - драматичен опит.
◊ ХОРА
• Човекът – опозиция
Стефан Маринов – българският отговор на безвремието
Милен Радев
"...замислям се над карнавала, в който е въвлечен целият народ. Всеки прекрасно знае, че животът, който живее, е един долен маскарад, но на никой и през ум не му минава мисълта да се изправи и да каже: "Живков, я не се правете на шантав!"
Ст. Маринов, 1982 г.
(...)
Това лято се навършват 12 години от неизяснената до край смърт на моя дългогодишен съсед и учител, на мислителя, писателя и физика - но преди всичко – на добрия, ведър, остроумен, талантлив, смел и неординарен човек - така рано отишлия си Стефан Маринов.
В края на 80-те, началото на 90-те години, когато получих екземпляр от нея, една от неговите книги ми стана настолна (по-точно е да се каже, "въвджобна", "наплажна", "речитативна" и "декламаторна"). Това бе уникалният за нашата литература политически епистолярен роман (определение на Цвета Трифонова) "Изыди, сатана!", според поставеното от автора на руски заглавие. И то, и подзаглавието "Откровения в заявлениях", са програмни: книгата съдържа писма и заявления на автора до институции и лица в България от 1971 до 1983 година, а текстовете в нея съзнателно и избирателно са писани от него на поне шест езика.
◊ ЧЕТИВО
• Предпремиерно (скръбна вест)
Теди Москов
(...) Познанието убива. Обяснението на фокуса води до разочарование. Същото важи и за магията… И за театъра.
Ако се налага да обясниш на актьора ролята, ти я умъртвяваш. Ако актьорът иска обяснение, изгони го. Ти можеш да му подсказваш ритъма, нивото на гласа, но не и да го караш да бъде образ, към който го водиш (тогава това си ти самият). Не искай от него да бъде там. Ти се хващай за него! Не заприличвай на съветския Мичурин, който се мъчел да направи от ябълката диня. Приличай на Джепето и размърдай дървото Пинокио…
(...)
Винаги съм си представял некролог за жив човек:
“СКРЪБНА ВЕСТ
Неочаквано ни напусна таланта на едикойси.
Той продължава да си живее без него. Господ да му прости.
Притежаваше дарбата си кратко, буйно и вдъхновено.
От опечалените: приятели, публика и почитатели.”
Но към същността:
Насилието над група хора се нарича диктатура.
Насилието над артисти пък се казва режисура.
Неразбирането на режисьора от актьорите се нарича спектакъл.
Неразбирането на спектакъла от публиката се нарича аплауз.
Спектакълът е ФУКНЯ! Самовъзхваляване. И от сцена…
С всичкото това безумие се занимавам аз и в момента стоя пред гореспоменатия некролог.
◊ ГОДИШНИНИ
Иван Радоев - български писател (30 март 1927 - 10 юли 1994)
Откъде идвам?
Накъде отивам?
Обременен от формули и заключения,
прошнурован, подпечатан,
и... неодобрен -
(...)
разрешил галактични проблеми - без моя -
незасегнат от преходни слави и почести,
вървящ по ръба между срама и достойнството -
с едно сърце голямо,
колкото птица с прибрани криле...
Откъде идвам?
Накъде отивам?
◊ ЧЕТЕНЕ
• Четене по български
Ирина Ценкова
Ако попитате хората в Иран коя е любимата им книга, вероятно всички без колебание и независимо от нивото си на грамотност, ще отговорят: Коранът! Когато се поинтересувате от мнението на българите по същия въпрос, те ще посочат своята Библия: "Под игото". Онова, което обединява двете националности, е предизвестеният избор.
Когато преди седмица стана ясно, че Иван Вазов и неговият роман печелят в кампанията на БНТ 1 "Голямото четене", мненията се поляризираха между възторга и разочарованието. Единствената група, която липсваше, беше тази на изненаданите. Определянето на победител, излъчен след гласуване от публиката, за пореден път (спомнете си "Евровизия") предизвика недоволство и шумни дискусии. В случая обаче енергията на неодобряващите не се насочи към оспорване достоверността на резултатите. Напротив, проблемът се роди именно в тяхната прекалена реалистичност. И макар да не може да се каже, че "Голямото четене" даде отговор за литературния вкус на българите, кампанията на националната телевизия и върхът на класацията, в която се подредиха четири местни произведения, може да се обясни в няколко заключения.
• Голямото четене
Владимир Трендафилов
Кампанията ‛Голямото четене‛ свърши. За ‛любима книга на българските читатели‛ в неделя бе обявен Вазовият роман ‛Под игото‛ с подгласници ‛Време разделно‛ на Антон Дончев (второ място) и ‛Тютюн‛ на Димитър Димов (трето). Оттук нататък следват коментарите за ползата от всичко, случило се дотук, имало ли я е, доколко я е имало, в какво точно се е изразила. До седмица-две нещата ще утихнат, защото идат избори и всички PR-мощности ще бъдат задействани в тяхна посока. През юли никой няма да си спомня, че е имало ‛голямо четене‛. Забвението ще трае чак до следващия цикъл на кампанията, ако такъв се състои.
У нас има проблем с унаследената памет. В някои отношения ни липсва, в други не знаем какво да правим с нея. Това по някакъв начин пролича и от състава на първите 12 заглавия, и от развоя на неделното гласуване.
• Нощем с белите коне
Димитър Стоянович
Сценаристът на "Голямото четене" за последствията от прекаляване с книгите
Когато чета книги, се чувствам все едно препускам нощем с белите коне. Извинете за безобразното сравнение, но приятелите отдавна ми казват, че прекалявам с алкохола. Това между другото въобще не е така, просто приличам на човек, който прекалява с алкохола. Иначе и сам осъзнавам как от известно време мозъчната ми дейност наистина не функционира както трябва. Недоспиването и прекомерната употреба на световни литературни заглавия ме превърнаха в досаден събеседник, който може да говори единствено с щампи, родени от блестящи и не толкова блестящи писателски умове. За оригинална мисъл и дума не може да става. Изпълнен съм с презрение към нищожната си персона. Искам да се самооплюя. И за всичко това са виновни книгите.
Хората, които не обичат да четат (или просто не са успели да се научат), надали си дават сметка от какви душевни терзания са се отървали. Весело си претакат киселото зеле на балкона, посрещат с отбрани казармени шеги съседите от вход Ж и даже намират време да купят на жените си модерен кремав пеньоар. За почитателите на литературата тези дребни житейски радости са невъзможен лукс. Те са теоретици, които отхвърлят реалността за сметка на измисления, обсебващ свят на книгите. Бих желал да подкрепя тези твърдения с някои примери от своя личен и - смело мога да твърдя - драматичен опит.
◊ ХОРА
• Човекът – опозиция
Стефан Маринов – българският отговор на безвремието
Милен Радев
"...замислям се над карнавала, в който е въвлечен целият народ. Всеки прекрасно знае, че животът, който живее, е един долен маскарад, но на никой и през ум не му минава мисълта да се изправи и да каже: "Живков, я не се правете на шантав!"
Ст. Маринов, 1982 г.
(...)
Това лято се навършват 12 години от неизяснената до край смърт на моя дългогодишен съсед и учител, на мислителя, писателя и физика - но преди всичко – на добрия, ведър, остроумен, талантлив, смел и неординарен човек - така рано отишлия си Стефан Маринов.
В края на 80-те, началото на 90-те години, когато получих екземпляр от нея, една от неговите книги ми стана настолна (по-точно е да се каже, "въвджобна", "наплажна", "речитативна" и "декламаторна"). Това бе уникалният за нашата литература политически епистолярен роман (определение на Цвета Трифонова) "Изыди, сатана!", според поставеното от автора на руски заглавие. И то, и подзаглавието "Откровения в заявлениях", са програмни: книгата съдържа писма и заявления на автора до институции и лица в България от 1971 до 1983 година, а текстовете в нея съзнателно и избирателно са писани от него на поне шест езика.
◊ ЧЕТИВО
• Предпремиерно (скръбна вест)
Теди Москов
(...) Познанието убива. Обяснението на фокуса води до разочарование. Същото важи и за магията… И за театъра.
Ако се налага да обясниш на актьора ролята, ти я умъртвяваш. Ако актьорът иска обяснение, изгони го. Ти можеш да му подсказваш ритъма, нивото на гласа, но не и да го караш да бъде образ, към който го водиш (тогава това си ти самият). Не искай от него да бъде там. Ти се хващай за него! Не заприличвай на съветския Мичурин, който се мъчел да направи от ябълката диня. Приличай на Джепето и размърдай дървото Пинокио…
(...)
Винаги съм си представял некролог за жив човек:
“СКРЪБНА ВЕСТ
Неочаквано ни напусна таланта на едикойси.
Той продължава да си живее без него. Господ да му прости.
Притежаваше дарбата си кратко, буйно и вдъхновено.
От опечалените: приятели, публика и почитатели.”
Но към същността:
Насилието над група хора се нарича диктатура.
Насилието над артисти пък се казва режисура.
Неразбирането на режисьора от актьорите се нарича спектакъл.
Неразбирането на спектакъла от публиката се нарича аплауз.
Спектакълът е ФУКНЯ! Самовъзхваляване. И от сцена…
С всичкото това безумие се занимавам аз и в момента стоя пред гореспоменатия некролог.
◊ ГОДИШНИНИ
Иван Радоев - български писател (30 март 1927 - 10 юли 1994)
Откъде идвам?
Накъде отивам?
Обременен от формули и заключения,
прошнурован, подпечатан,
и... неодобрен -
(...)
разрешил галактични проблеми - без моя -
незасегнат от преходни слави и почести,
вървящ по ръба между срама и достойнството -
с едно сърце голямо,
колкото птица с прибрани криле...
Откъде идвам?
Накъде отивам?
Автор:
Антоанета Добрева
Публикация:
29.03.2009 г. 23:08
Етикети:
Посетено:
2400
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/28/news/7600-i-za-vsichko-tova-sa-vinovni-knigite