Нет@кценти
Всичко тече... и пяната излиза отгоре
Медиен обзор (139)
22 март - Световен ден на водата
◊ МУЗИ
• Иван Добчев и Маргарита Младенова: Показахме последния си общ спектакъл
Интервюто взе Долорес Витанова
- През всичките тези години до какъв извод стигнахте - българинът има ли нагласа към този тип – неоавангардна, театрална формация, каквато е „Сфумато“?
Ив.Д.: Средното образование у нас е отчайващо. Това е и една от причините да се роди публика, която предпочита чалгата, холивудското кино, гарнирано с пуканки, и тв сапунките. Учениците във Франция и другите бели държави ги занимават с театър отрано. Така ги подготвят да станат зрители. Това не идва от само себе си, а се възпитава.
М.М.: В същото време „Сфумато“ е създаден и продължава да съществува с пълното съзнание, че в България така стоят нещата. Но въпреки това, щом съществуваме 20 години тук и играем 50-60-100 и повече пъти една постановка, означава, че зрителят трябва да се открива и ние успяваме да го направим. Винаги има хора със съхранени сетива за изкуството.
Ив.Д.: Според мен са много малко младежите, които доброволно ходят на театър. Това е тревожен факт. Популистка е и идеята на Борис Панкин, наскоро излязла в пресата, че при комерсиалните постановки касичката е пълна и публиката не обича да ходи на разни експерименти, а предпочита да е при този, който работи за нея. Тоест парите, които плащат данъкоплатците, правилно ще се харчат, когато угаждаме на зрителя. Идеята, че парите, които се дават за изкуство, трябва да се влагат в онова изкуство, което слиза до народа, е идиотска. Това е ужасна отживелица.
Всички държави от Драгоман нататък подкрепят изкуството, а не субсидират булевардния театър. Последният би трябвало да може да живее сам от приходите си.
М.М.: Комерсиален театър винаги ще има. И битката не е между „Сфумато“ и този тип театър. Ние се опитваме да се борим за театър, който съхранява ценностите.
• Драгомир Йосифов: По тесния коридор на самосъхранението
Разговаря Екатерина Дочева
- Кое, според теб, е причината да изтънява слоят от слушатели, които не искат само да се забавляват с музиката, не искат да присъстват на тези карашък-програми?
- Не знам каква е причината. Вероятно трябва да започнем с петстотинте години. Защото тази прословута максима, че България за 50 години ще постигне това, което другите са постигнали за няколко века, не работи. Това се оказа невярно. Но аз наблюдавам много печална картина на хора, които по определение, по произход, по образование действително са чисти интелигенти и които постепенно отстъпват от тази позиция. Престават да четат/мислят, престават да поддържат духовна хигиена, предават се! Това е много печално. И една от първите жертви на това нещо е музиката. За мен е страшно неверен този възглед, за който още Георги Марков пише в ‛Задочни репортажи‛: Доколкото битовият ми живот е ужасен, аз искам от изкуството да получа нещо друго. Но какво е това „друго‛? И защо то винаги трябва да има характера на сапунка. Приятни звуци... Всеобщ колосален ambient. Хората някак си не искат да проникнат под повърхността, да изтръпнат...
(...)
- Говоря и за нещо друго. Всички, които работим в някаква област от музиката днес, виждаме какво се случва: тъкмо тези, които работят, бива ги, знаят какво значи да копаеш в професията, се затварят в себе си, просто нямат време. Докато има едни други, които са доста бързи, доста гъвкави и по-лесно произвеждащи... и пяната излиза нагоре...
• Козел, лилипути, торенти
Разговор на Антония Ковачева с Георги Дюлгеров
- Прочитът ти на „Козел” е доста неочакван за мен. Къде в него свършва Йордан Радичков и къде започва Георги Дюлгеров?
– Това е нещото, върху което много мислих. Исках да съм максимално почтен към Радичков, защото много го обичам. Считам, че той е истински голям писател.
(...)
В „Козелът” нашата резервираност към чужденците се оказва глупава – вместо да ни откраднат идентичността, както обичаме да се плашим, те ни я връщат обратно. Пришълците ни връщат идентичността, която ние смятаме за обидна.
– Идентичността, която сме зарязали. Аз мисля, че по-голямата идентичност, онова, което ни прави наистина ценни, е създадената от нас култура. А не измислените държавни граници, които в различните периоди са били различни. Докато търсехме жива наша песен, върху която да опрем импровизацията на двамата герои, Мира Искърова, която заедно с Христо Намлиев написа музиката, ми показа един запис в YouTube от американски университет. Анджела даже го позна, защото е учила там. В този запис около една маса в някаква трапезария пет-шест американски момичета запяват нашата песен „Ерген дядо” и някой ги снима с апаратче. Те пеят в Америка, в един хол, българска песен. А ние се срамуваме. Мен това наистина ме тревожи.
• Михаил Шишкин, писател: Сега мисленето се контролира от телевизията
Всеки журналист знае, че цензурата не е в Кремъл, а в самия него
Людмила Габровска
- С какво си обяснявате факта, че Русия държи първенство по убити журналисти?
- В Русия открай време се живее не по писаните, а по неписаните закони. И според мен винаги ще бъде така. Ако искате например да пресечете улицата с детска количка пред един джип, официално вие ще имате право да минете първа по зебрата. Но ако сте в Русия, никога няма да твърдите, че джипът трябва да ви изчака. Вие задължително ще минете след него, защото сте по-слабата страна. Ако спазвате това, в Русия можете да живеете прекрасно. Но ако започнете да се борите за своето право, да настоявате то да бъде спазвано според официалния закон, джипът просто ще ви прегази. Както стана с Политковская, която знаеше как ще свърши дързостта й. Затова всеки журналист знае, че цензурата не е в Кремъл, а вътре у самия него. Така е било винаги и така ще бъде. Аз прекрасно разбирам моите приятели в Русия, които работят в телевизия, имат семейства и предпочитат да правят забавни предавания, вместо да говорят срещу Путин или Медведев. Нямам моралното право да ги съдя - всички ние сме родени в страна с истинска диктатура, където всеки трябваше да знае какво ще пожертва: семейството заради истината или обратното. Но по принцип пред този избор е изправен всеки човек във всяка страна, дори и в демократичната. Защото всеки за себе си трябва да реши нивото на собствената си подлост. Какво може да изтърпи заради близките и децата си и какво не може. Виждам, че ситуацията в България е същата.
(...)
- Как балансирате между желанието да пишете това, което искате, и необходимостта от търговски успех, който налага определени рамки в литературата?
- Именно затова, че комерсиалността налага определени рамки в литературата, аз си бях казал за себе си: никакви компромиси. Нито към читателите, нито към издателите, нито към търговците на книги. По чудесно и не особено обяснимо за мен стечение на обстоятелствата тази позиция се оказа в случая с моите книги път към успеха. А защо така се получи - нека обяснява критиката.
◊ ВЯРА
• Митр. Йосиф за пипалата на разкола в Щатите, за българската мисия в Аляска и за своята надежда
Автор Двери БГ
- Ваше Високопреосвещенство, макар и "на другия край" на света, Вие следите събитията в БПЦ. Няма да Ви питам за това, което се случва през последните дни, но искам да попитам: как се отрази разколът на БПЦ във Вашата епархия от 1992 г. насам?
- Разколът си е разкол. Той е произведение на дявола, който много иска да владее всичко и всички навсякъде. Като такъв той се добра и до нас. Епархията ни в САЩ, Канада и Австралия, неразделна част от Българската Патриаршия - Българската православна църква, изпита същите страдания, тормоз, побоища, хули, нападения и даже уволнения.
(...)
Кой е виновният? Кой следва да поеме отговорността за разкола? Макар и да е минало време, все пак трябва да потърсим отговорност. Слагам себе си на първо място като член на Св. Синод с Негово Светейшество Патриарх Максим. Но веднага в съзнанието ми изскача мисълта, защо ние не разрешихме проблемите си в Св. Синод, в БПЦ - вътрешно и помежду ни. Защо първите шест митрополита, двама от които са и в сегашния състав на Св. Синод (Врачански митрополит Калиник и Сливенски митрополит Йоаникий - бел. ред.), послушаха външните и разделиха единството на базата на “обичайното право“? Защо беше това клатушкане ту към едните, ту към другите? И така до днешен ден! Ако стояхме здраво на мястото си като авторитети, нямаше да стигнем до 1998 г. (...)
◊ МЕДИИ
• Не вестник, а evergreen
Татяна Ваксберг
Вестникът в интернет е винаги днешен. Това не е каламбур, а почти цитат от съдебно решение. Преди няколко години така беше решил британски съд, а миналата седмица съдът в Страсбург съобщи, че в това твърдение няма нередност. Последиците тук са следните: ако даден вестник отправи обида към някого чрез своето онлайн издание, то може да се приеме, че за това престъпление няма давност. Давността би останала в сила само за хартиената версия на същата статия. Така излезе, че в Европа може да се въвежда онлайн отговорност без граници.
(...)
"Таймс" загуби делото в националните съдилища и потърси справедливост в Страсбург. Миналата седмица загуби и там. Съдът в Страсбург не намери нередност в националните решения. Той фактически подкрепи мнението за това, че всеки път, когато някой отвори статия в интернет, за тази публикация започва да тече нов давностен срок. Така се отвори смущаваща нова ера в подхода към понятието за клевета. Тя вече е с две лица: преходна на хартия, вечно жива в интернет.
◊ ГОДИШНИНИ
• 119 години от рождението на Чудомир (Димитър Христов Чорбаджийски) - български писател-хуморист, краевед и художник (25 март 1890 - 26 декември 1967)
◊ МУЗИ
• Иван Добчев и Маргарита Младенова: Показахме последния си общ спектакъл
Интервюто взе Долорес Витанова
- През всичките тези години до какъв извод стигнахте - българинът има ли нагласа към този тип – неоавангардна, театрална формация, каквато е „Сфумато“?
Ив.Д.: Средното образование у нас е отчайващо. Това е и една от причините да се роди публика, която предпочита чалгата, холивудското кино, гарнирано с пуканки, и тв сапунките. Учениците във Франция и другите бели държави ги занимават с театър отрано. Така ги подготвят да станат зрители. Това не идва от само себе си, а се възпитава.
М.М.: В същото време „Сфумато“ е създаден и продължава да съществува с пълното съзнание, че в България така стоят нещата. Но въпреки това, щом съществуваме 20 години тук и играем 50-60-100 и повече пъти една постановка, означава, че зрителят трябва да се открива и ние успяваме да го направим. Винаги има хора със съхранени сетива за изкуството.
Ив.Д.: Според мен са много малко младежите, които доброволно ходят на театър. Това е тревожен факт. Популистка е и идеята на Борис Панкин, наскоро излязла в пресата, че при комерсиалните постановки касичката е пълна и публиката не обича да ходи на разни експерименти, а предпочита да е при този, който работи за нея. Тоест парите, които плащат данъкоплатците, правилно ще се харчат, когато угаждаме на зрителя. Идеята, че парите, които се дават за изкуство, трябва да се влагат в онова изкуство, което слиза до народа, е идиотска. Това е ужасна отживелица.
Всички държави от Драгоман нататък подкрепят изкуството, а не субсидират булевардния театър. Последният би трябвало да може да живее сам от приходите си.
М.М.: Комерсиален театър винаги ще има. И битката не е между „Сфумато“ и този тип театър. Ние се опитваме да се борим за театър, който съхранява ценностите.
• Драгомир Йосифов: По тесния коридор на самосъхранението
Разговаря Екатерина Дочева
- Кое, според теб, е причината да изтънява слоят от слушатели, които не искат само да се забавляват с музиката, не искат да присъстват на тези карашък-програми?
- Не знам каква е причината. Вероятно трябва да започнем с петстотинте години. Защото тази прословута максима, че България за 50 години ще постигне това, което другите са постигнали за няколко века, не работи. Това се оказа невярно. Но аз наблюдавам много печална картина на хора, които по определение, по произход, по образование действително са чисти интелигенти и които постепенно отстъпват от тази позиция. Престават да четат/мислят, престават да поддържат духовна хигиена, предават се! Това е много печално. И една от първите жертви на това нещо е музиката. За мен е страшно неверен този възглед, за който още Георги Марков пише в ‛Задочни репортажи‛: Доколкото битовият ми живот е ужасен, аз искам от изкуството да получа нещо друго. Но какво е това „друго‛? И защо то винаги трябва да има характера на сапунка. Приятни звуци... Всеобщ колосален ambient. Хората някак си не искат да проникнат под повърхността, да изтръпнат...
(...)
- Говоря и за нещо друго. Всички, които работим в някаква област от музиката днес, виждаме какво се случва: тъкмо тези, които работят, бива ги, знаят какво значи да копаеш в професията, се затварят в себе си, просто нямат време. Докато има едни други, които са доста бързи, доста гъвкави и по-лесно произвеждащи... и пяната излиза нагоре...
• Козел, лилипути, торенти
Разговор на Антония Ковачева с Георги Дюлгеров
- Прочитът ти на „Козел” е доста неочакван за мен. Къде в него свършва Йордан Радичков и къде започва Георги Дюлгеров?
– Това е нещото, върху което много мислих. Исках да съм максимално почтен към Радичков, защото много го обичам. Считам, че той е истински голям писател.
(...)
В „Козелът” нашата резервираност към чужденците се оказва глупава – вместо да ни откраднат идентичността, както обичаме да се плашим, те ни я връщат обратно. Пришълците ни връщат идентичността, която ние смятаме за обидна.
– Идентичността, която сме зарязали. Аз мисля, че по-голямата идентичност, онова, което ни прави наистина ценни, е създадената от нас култура. А не измислените държавни граници, които в различните периоди са били различни. Докато търсехме жива наша песен, върху която да опрем импровизацията на двамата герои, Мира Искърова, която заедно с Христо Намлиев написа музиката, ми показа един запис в YouTube от американски университет. Анджела даже го позна, защото е учила там. В този запис около една маса в някаква трапезария пет-шест американски момичета запяват нашата песен „Ерген дядо” и някой ги снима с апаратче. Те пеят в Америка, в един хол, българска песен. А ние се срамуваме. Мен това наистина ме тревожи.
• Михаил Шишкин, писател: Сега мисленето се контролира от телевизията
Всеки журналист знае, че цензурата не е в Кремъл, а в самия него
Людмила Габровска
- С какво си обяснявате факта, че Русия държи първенство по убити журналисти?
- В Русия открай време се живее не по писаните, а по неписаните закони. И според мен винаги ще бъде така. Ако искате например да пресечете улицата с детска количка пред един джип, официално вие ще имате право да минете първа по зебрата. Но ако сте в Русия, никога няма да твърдите, че джипът трябва да ви изчака. Вие задължително ще минете след него, защото сте по-слабата страна. Ако спазвате това, в Русия можете да живеете прекрасно. Но ако започнете да се борите за своето право, да настоявате то да бъде спазвано според официалния закон, джипът просто ще ви прегази. Както стана с Политковская, която знаеше как ще свърши дързостта й. Затова всеки журналист знае, че цензурата не е в Кремъл, а вътре у самия него. Така е било винаги и така ще бъде. Аз прекрасно разбирам моите приятели в Русия, които работят в телевизия, имат семейства и предпочитат да правят забавни предавания, вместо да говорят срещу Путин или Медведев. Нямам моралното право да ги съдя - всички ние сме родени в страна с истинска диктатура, където всеки трябваше да знае какво ще пожертва: семейството заради истината или обратното. Но по принцип пред този избор е изправен всеки човек във всяка страна, дори и в демократичната. Защото всеки за себе си трябва да реши нивото на собствената си подлост. Какво може да изтърпи заради близките и децата си и какво не може. Виждам, че ситуацията в България е същата.
(...)
- Как балансирате между желанието да пишете това, което искате, и необходимостта от търговски успех, който налага определени рамки в литературата?
- Именно затова, че комерсиалността налага определени рамки в литературата, аз си бях казал за себе си: никакви компромиси. Нито към читателите, нито към издателите, нито към търговците на книги. По чудесно и не особено обяснимо за мен стечение на обстоятелствата тази позиция се оказа в случая с моите книги път към успеха. А защо така се получи - нека обяснява критиката.
◊ ВЯРА
• Митр. Йосиф за пипалата на разкола в Щатите, за българската мисия в Аляска и за своята надежда
Автор Двери БГ
- Ваше Високопреосвещенство, макар и "на другия край" на света, Вие следите събитията в БПЦ. Няма да Ви питам за това, което се случва през последните дни, но искам да попитам: как се отрази разколът на БПЦ във Вашата епархия от 1992 г. насам?
- Разколът си е разкол. Той е произведение на дявола, който много иска да владее всичко и всички навсякъде. Като такъв той се добра и до нас. Епархията ни в САЩ, Канада и Австралия, неразделна част от Българската Патриаршия - Българската православна църква, изпита същите страдания, тормоз, побоища, хули, нападения и даже уволнения.
(...)
Кой е виновният? Кой следва да поеме отговорността за разкола? Макар и да е минало време, все пак трябва да потърсим отговорност. Слагам себе си на първо място като член на Св. Синод с Негово Светейшество Патриарх Максим. Но веднага в съзнанието ми изскача мисълта, защо ние не разрешихме проблемите си в Св. Синод, в БПЦ - вътрешно и помежду ни. Защо първите шест митрополита, двама от които са и в сегашния състав на Св. Синод (Врачански митрополит Калиник и Сливенски митрополит Йоаникий - бел. ред.), послушаха външните и разделиха единството на базата на “обичайното право“? Защо беше това клатушкане ту към едните, ту към другите? И така до днешен ден! Ако стояхме здраво на мястото си като авторитети, нямаше да стигнем до 1998 г. (...)
◊ МЕДИИ
• Не вестник, а evergreen
Татяна Ваксберг
Вестникът в интернет е винаги днешен. Това не е каламбур, а почти цитат от съдебно решение. Преди няколко години така беше решил британски съд, а миналата седмица съдът в Страсбург съобщи, че в това твърдение няма нередност. Последиците тук са следните: ако даден вестник отправи обида към някого чрез своето онлайн издание, то може да се приеме, че за това престъпление няма давност. Давността би останала в сила само за хартиената версия на същата статия. Така излезе, че в Европа може да се въвежда онлайн отговорност без граници.
(...)
"Таймс" загуби делото в националните съдилища и потърси справедливост в Страсбург. Миналата седмица загуби и там. Съдът в Страсбург не намери нередност в националните решения. Той фактически подкрепи мнението за това, че всеки път, когато някой отвори статия в интернет, за тази публикация започва да тече нов давностен срок. Така се отвори смущаваща нова ера в подхода към понятието за клевета. Тя вече е с две лица: преходна на хартия, вечно жива в интернет.
◊ ГОДИШНИНИ
• 119 години от рождението на Чудомир (Димитър Христов Чорбаджийски) - български писател-хуморист, краевед и художник (25 март 1890 - 26 декември 1967)
Автор:
Антоанета Добрева
Публикация:
22.03.2009 г. 22:56
Посетено:
2440
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/28/news/7561-vsichko-teche-i-pyanata-izliza-otgore