Нет@кценти
И днес е понеделник
Медиен обзор (138)
◊ ЮБИЛЕЙ
• ЧРД, Интернет!
Интернет празнува рожден ден. Преди 20 години, през месец март 1989, започва техническото развитие на "Уърлд Уайд Уеб" - световната мрежа. От тогава насам интернет претърпява развитие, което надали може да бъде по-динамично. Междувременно мрежата се ползва от 1,3 милиарда хора, преценяват експертите.
(...)
Нещата се променят едва вследствие на научно-изследователската работа на Тим Бърнърс-Лий. През 80-те години той работи в ядрено-изследователския център CERN в Швейцария. Не му достига възможността бързо и без излишни усложнения да представя научните си разработки пред обществеността. Именно това, което днес е безпроблемно възможно чрез интернет.
Немислимото се превръща в реалност
Бърнърс-Лий разработва след 1989 година всичко, което е необходимо за създаването на страници в интернет и извикването им. Той програмира и първия мрежов сървър, който може да съхранява документи за световната мрежа. Той изобретява и първия браузър, защото само посредством браузър е възможно да се извикват страниците на компютъра. На Бърнърс-Лий му хрумва и идеята за свързване на документи помежду им - по този начин са изобретени линковете.
◊ ОБЩЕСТВО
• Държавата, за която всички се грижат и е винаги понеделник
Любослава Русева
"- Какъв ден е днес?
Аурелиано му отвърна, че е вторник.
- Така си мислех и аз - рече Хосе-Аркадио Буендия. - Но изведнъж разбрах, че продължава да е понеделник, както вчера. Виж небето, виж стените, виж бегониите. И днес е понеделник."
(...)
Теория за несвършващия понеделник, както и приложението й под формата на Правилник за живеене в понеделниците.
Първо теорията:
- В държава, в която има много дупки и много работни групи, винаги е понеделник. Това е денят на добрите намерения. Всеки, както знаем, спира цигарите от понеделник. Затова във вторник всичко е, "както вчера", а в сряда, четвъртък, петък, събота и неделя - всичко е, както в понеделник.
(...)
- В държава, в която има много дупки и много работни групи, контейнерите за смет винаги преливат дори и да са дошли или ще идват хиляди евроексперти. И това е така, защото моделът на нейното управление е не да решава проблемите, а да ги задълбочава. В най-добрия случай да сигнализира за тях.
Оттук и споменатият по-горе Правилник за живеене в понеделниците...
• Образователната система - всеобщо ненужна
Димитър Петков
1. Всички родители в България са на мнение, че образователната ни система е под всякаква критика. Учебниците са написани по такъв начин, че не просто децата, а самите родители не могат да разберат какво пише в тях. Ако родителите не разбират учебниците, как ще ги разберат децата?
2. Децата са толкова претоварени от уроци и домашни, че "работното" им време е много по-дълго от това на самите преподаватели и родители. Справедливо ли е да ги товарим и да изискваме от тях повече, отколкото ние самите бихме издържали?
(...)
7. На системата й трябват зубрачи и преписвачи, защото в противен случай децата започват да мислят и стават "опасни".
8. Защо преподавателите са с ниски заплати? Много просто: за да може голяма част от кадърните да избягат, друга част да са демотивирани, а третата да се корумпират. Това според мен е целенасочена политика.
◊ РАЗГОВОРИ
• Чалгата е продължение и дете на соц-попа
Явор Дачков разговаря с музиколога Леа Коен
(...) Оттук идва и това, което наблюдаваме в момента. Има един реванш на соц-попа или опит за реванш на соц-попа върху фолка и чалгата. Чалгата е едно продължение и едно дете на соц-попа, но то се проявява в нови форми, много по-агресивни, брутални, нахални. Въпреки че, ако се отдели чисто музикалната от чисто текстовата страна, ще се види, че разликата не е много голяма. Чисто от музикантска гледна точка соц-попът и чалгата не са много различни. Чалгата внесе някои елементи, които дойдоха не от българската, а от сръбската и от турската музика, малко от гръцката и т.н. - един балкански буламач, който обаче беше оцветен с тази много цветиста лексика, която отразява вкуса на новия естаблишмент, който си поръчва тази чалга. Всъщност това, което прави голямата разлика, е текстовото послание. Текстовото послание в миналото беше: „ти другарю наш ела… виж това… виж онова…”, винаги имаше и за любовта, особено тази към родината, към майката, към такива неща, които не могат да бъдат подложени под съмнение, докато сега, както знаете, се говори за съвършено други неща. Аз смятам, че преди двадесет години голяма част от нашите звезди на соц-попа направиха опит да минат в друго измерение, но този опит не беше много успешен. Защо? Аз не казвам, че няма и хубави песни, аз лично си спомням няколко на Георги Минчев – „Бяла тишина” – това е песен, която ще остане завинаги. Такива песни написа и Кирчо Маричков, Васко Найденов изпя такива песни, т.е. има неща, които се появиха в края на 80-те години, когато вече беше отминал малко диктатът на „Златния Орфей”, на постановленията на ЦК за звуковата среда и т.н. Всички текстове на естрадните песни, които минаваха през „Златния Орфей”, се преглеждаха в един отдел на ЦК. Това е всеизвестно. Имаше постановления за звуковата среда, за естрадната музика и т.н. Те представляваха, тези всички певици, поп звезди, част от естаблишмента. Те получаваха звание „заслужили народни артистки”, ставаха министерски снахи и т.н. Това смеси нещата в една твърде, как да кажа, далеч от демократичната, конкуренция в този бранш, поради което ги направи и доста временни и именно по тази причина те бяха така лесно изтласкани от чалгата, от силикона, от мутренския вкус и т.н.
• Дакелът беше спасителят
Сибиле Левичароф
Интервюто води Кристоф Шрьодер
- Във вашия роман „Апостолоф“ една жена пътува заедно със сестра си и един шофьор през България. Това е една окаяна, грозна, опустошена страна. Реалистично ли е това представяне? Или то трябва да се припише по-скоро на афектите на разказвачката?
- То е смесица от двете неща. Афектите на наблюдателката са пресилени и заострени по един изкуствен начин. Но от друга страна, ако едно пътуващо и наблюдаващо око би проследило маршрутите от романа, то би се сблъскало с достойни за съжаление условия на живот; с хора, които се намират в отчаяно положение. В романа това не е степенувано по журналистически и подкрепено с факти – разказвачката просто се оглежда и прави от това своите ожесточени заключения.
- Едно второ място на действието е щутгартското предградие Дегерлох. Там, през четиридесетте години на миналия век, е възникнала една малка българска общност, от която произлизате и самата вие. Това изглежда изключително странно. Как се е създала тази общност?
Това беше една много малка група; именно затова тя беше още по-екзотична от някое по-голямо емигрантско обединение. Там социалните прослойки бързо се разграничават едни от други, докато в Дегерлох те винаги бяха тясно свързани едни с други. Българите бяха попаднали в Щутгарт по съвсем различни мотиви.
◊ IN MEMORIAM
• Димитър Г. Димитров за себе си и за изкуството
Разговаря Руен Руенов
... Така леко, с колебания, вървяхме напред...
През януари ни напусна Димитър Г. Димитров (24.Х.1939–18.I.2009), историк на изкуството, изкуствовед и художествен критик, без чието ярко присъствие е трудно да си представим българската художествена сцена от средата на 60-те години на миналия век до наши дни.
(...)
- Катедрата създаде някои добри историци на изкуството, няма да цитирам имена. Но не знам, ако направим преглед на цялостните резултати, може би тя трудно ще оправдае съществуването си. По някакъв стар съветски маниер катедрата беше прикачена към академията, както през XIX век музейното дело е било прикачено към художниците, а не към историците. А навсякъде историята на изкуството е историческа университетска дисциплина. Изкуствовед като такъв няма, защото не можеш да бъдеш едновременно историк, критик и естетик. Това са трите стълба. Разбира се, можеш, ако спазваш границите на всяка от тези области. Историята помага на критика, естетическото чувство е задължително за него, но естетиката е философска наука; историята е историческа наука, а критиката е нещо свързано с печата и масмедиите. Подчиняват се на различни изисквания. Аз искам все пак тези историци на изкуството, които действително имат сила, да я издигнат като коронна историческа дисциплина, както е в Европа и развитите страни. Докато у нас виждаме, че в печата се подвизават историците, но не и историците на изкуството.
Второто нещо, което бих казал за България, е, че в общественото пространство се появиха много художници, които се опитват да бъдат политици – това в нашата страна никога не е имало успех. Спомням си трагичния случай с Богдан Филов и просто се учудвам, че хората не си гледат живописта или скулптурата, а непрекъснато искат да бъдат пред очите на всички - с лицата си, а не с творбите си.
Автор:
Антоанета Добрева
Публикация:
15.03.2009 г. 23:30
Посетено:
2262
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/28/news/7508-i-dnes-e-ponedelnik