Нет@кценти
Скокът прави опита, а не стъпката
НетАкценти (133)
◊ КРИЗИ
• Евросрамът
Георги Тодоров
Решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 22 януари 2008 г. по жалбата на самозвания разколнически „синод“ ни припомни едно явление, което вече е в историята – т.нар. „разкол“ в Българската Църква.
Всъщност няма и пет години от лятото на 2004 г., когато „разколниците“ бяха прогонени от завзетите от тях храмове, а осъзнаваме, че действително по този въпрос вече живеем в друга епоха. И това не се дължи на бързолетността на времето, а на факта, че събитието има ясно изразен край и поука.
(...)
Първото, което трябва да кажем, е, че ние наричаме и ще продължаваме да наричаме явлението „разкол“, но терминът не отговаря на същността на явлението. Защото същинските разколници (когато и където ги е имало) вярват в някаква, макар и неистинна идея. В нашия случай не беше така. Не вярваха. Същността на явлението беше алчност, борба за власт и пари. Борба за власт, за да имаш пари, и борба за пари, за да имаш власт. Опит за преврат в Църквата с една цел – средствата.
• С воден пистолет срещу кризата
Капитал
"Хората в България трябва да са спокойни и уверени, че ако нашата икономика започне да усеща ефекта от тази глобална криза, ние имаме готовност да приведем в действие един смел и всеобхватен план, който ограничава и противодейства на рисковете." Това е някъде в началото на документа от осем странички, наречен на места в самия текст "планът Станишев". Щеше да е чудесно, ако изредените мерки защитаваха подобна увереност.
Ако ефектът се усети...
Честно е най-после да се признае, че ефектите от глобалната криза не просто се усещат. Тя е тук. През последните три месеца на миналата година 17 000 души загубиха работата си и това е само началото.
(...)
Така изборът на българската политика е кризата просто да бъде изтърпяна, въпреки че не се знае колко дълга и лоша ще бъде.
◊ МНЕНИЯ
• Проф. Иван Желев: В България липсва духовен ръководител
Кирил Вълчев
- Е, как руският патриарх да се намеси в българския църковен спор? А според съобщенията от Москва нашият президент си бил говорил с руския патриарх по нашия църковен разкол.
- Преди да говори руският патриарх... българският президент с руския патриарх, с него говори българската църковна делегация, която отиде за интронизацията начело с видинския митрополит Дометиан. А нормално е, когато човек има някакъв проблем, да търси от съседите си, да търси някаква помощ. А макар Русия да не е географски съсед, тя е съседна като православна страна.
(...)
- Да, де, ама най-лесно е да се каже - Страсбург са лоши, но българите знаят, че не е така. Много българи получиха защита на този съд, който е признат в цяла Европа.
- Да, така е. Казусът не е чак толкова труден. Изгонването на едни самообявили се свещеници или така нататък власти от храмовете, които незаконно окупират. Можеха да го решат за няколко месеца, за година-две. Те го бавиха четири години и половина. Това всичко показва, че не им е било лесно на съдиите, още повече че решението не е пълно, а е частично.
• Обречената "църковна" политика на Първанов и ко.
Огнян Минчев
"Българският президент Георги Първанов призова новия руски патриарх Кирил да вземе отношение по решението на съда в Страсбург, което се отнася до ситуацията в Българската православна църква (БПЦ)." Ако вярваме дословно на това съобщение, президентът на България - страна членка на ЕС, се е обърнал с молба към главата на Руската православна църква за защита на независимата Българска православна църква от решенията на Европейския съд в Страсбург. За разлика от госта си новоизбраният руски патриарх Кирил е запазил и личното си достойнство, и достойнството на своята страна и своята църква, отговаряйки уклончиво на странната му и унизителна молба.
(...)
БПЦ бе насилена и поругана от комунистическия режим по същата схема, по която бяха малтретирани всички останали национални църкви в Съветския съюз и поробената от него Източна Европа. (Полската католическа църква бе единствено изключение - тя оцеля и се съхрани като автентична духовна сила въпреки репресиите на властта.) Освен унизителните ограничения и забрани на атеистичния режим църквата трябваше да се самоунижава и като сътрудничи на службите на режима срещу своето собствено паство.
Натискът върху малцината, които поемаха кръста да станат свещеници, бе огромен - от тях се искаше да доносничат, да се откажат от свободата да проповядват, да се саморедуцират до служители на един изпразнен от духовно съдържание ритуал. От епископата на църквата това не се изискваше - там просто кадровите назначения идваха пряко по линия на ЦК и преди всичко - на ДС.
◊ ИЗКУСТВА
• Русалка, болна от шизофрения. Объркани размисли за литературните конкурси
Любен Дилов-син
Сбъркани били литературните ни конкурси, много били, с неясни критерии и без стойност… Айде сега! Попитали камилата – казват арабите – защо ти е крив врата, а тя отговорила – „То к`во ли ми е право?!”
Можем ли да очакваме от общество – объркано и преходно, неспособно на ясен отговор за добро и зло – да има общоприети критерии за добра литература? Можем. Точно толкова, колкото можем да очакваме, че следващите чиновници в пътния фонд няма да крадат, а народът този път ще избере некорумпирани политици.
В момента има мода на литературните конкурси. Град без конкурс за поезия е като телевизия без сутрешен блок или циганин без златен зъб. Просто така е редно
Издателите могат да ви кажат – колко малко се влияят продажбите от гръмкото оповестяване на някое заглавие-лауреат.
(...)
Странно, но когато се говори за съвременна българска литература, говори се за всичко останало, освен за това какво искат да четат и какво четат днешните българи. А този въпрос, има прост отговор – книжарите и тиражите. Не ми разправяйте пак за онези 500 бройки. Да, има прекрасни книги, които си остават в 500 бройки, но онези, от които наистина има нужда, минават 5000. И тук не визирам сериите за бандитския свят на България и изобщо четивата, гранични с жълтата преса. Успешните публикации там минават 50 хиляди среден тираж, а някои и сто. Автор съм на една подобна. Знам.
◊ ЛИЧНОСТИ
• Композиторът Георги Минчев: Слава богу, нямам орден, защото сега ги раздават на килограм
Деси Тодорова
- Къде е нашата държава в сферата на музикалната индустрия?
- Аз имам лошо мнение за държавността в България. Трудно мога да си обясня какво би могла да направи нашата държава. Нашата държава и по-точно хората, които се грижат за държавността, вървят по най-лекото съпротивление на нещата. Не се прави нищо страната ни да бъде наистина равноправен член на Европа. Навремето имаше една поема на Валери Петров, в която се казваше, че виновни за това са трите H-а, всъщност "Някой Некадърник Наш".
(...)
- Носител сте на много международни отличия, а от българската държава като че ли нямате...
- Навремето ни взеха всички звания - заслужили, народни... Слава богу, нямам ордени. Казвам слава богу, защото сега ги раздават на килограм. Смятам, че е цинично един народ, една нация да присъди някаква награда и след години, когато се смени номенклатурата, да каже: "Дай си ми наградата!" Нима получаването на орден "Стара планина" сега е с други принципи от онези, при които се ставаше народен или заслужил артист? Защо бяха отнети посмъртно всички тези звания на хора като Панчо Владигеров, на големи наши художници? Може да има неправди, кривини, може да има лоша стратегия, но не можеш да кажеш: "Те не заслужават!" Та те са нашето минало.
• Димитър Гочев: Животът е една щастлива репетиция
Интервюто води Улрих Зайдлер
- Има ли театърът социална функция? Може ли да се създаде тук усещане за нередности и с това потенциално да се подобрява света?
- Не. Онова, което той може да създаде, е едно отваряне. Той може да пробие малка дупчица в тялото, без значение дали в мозъка или в червата. Това е един кратък момент на празника. Едно излизане извън себе си, въодушевление, печал. Че в театъра може да се плаче или да се реве от смях, за кратко време – това е вече много. Тази спонтанност, която е възможна в театъра, е неговото голямо богатство. Когато играя в Хамлет-машина, аз чувствам моменти, в които долавям мълчанието на театъра – мълчанието, което е основата на езика на театъра.
- Вие практикувате мълчание и по време на репетиции. Колко дълго могат да траят тези минути на мълчание?
- Понякога много дълго. Понякога преминават в колективен запой. Понякога след това отново се говори. Понякога пием мълчаливо заедно. Понякога се чувстваме щастливи. Понякога това е едно депресивно и безизходно мълчание. Опитът ми показва, че трябва да се напъхаме в тия дупки, в които изглежда няма път по-нататък. И тогава възниква нещо. Това е черната работа в театъра. Общото композиране и общото отчаяние. Аз съм глупав режисьор. Не знам нищо, преди да съм го открил заедно с моите хора. Както казва Мюлер: Скокът прави опита, а не стъпката. И без това намирам, че професията на режисьора бива вземана прекалено на сериозно, бива оценяване прекалено високо в тази страна.
- С удоволствие и от режисьори.
- Това също. Изпитвам голямо недоверие към колеги, които знаят всичко още преди първата репетиция. Б. К. Трагелен разказва винаги как е възникнала професията на режисьора. Някъде в 17-ти век при една италианска трупа. Там един от актьорите помолил друг: иди долу и погледни дали се виждам добре. Оттогава насам онзи там долу не иска да се върне на сцената. Толкова за значението на режисьора.
◊ ЧИТАНКИ
• Лайкучка в минало свършено
Марина Аврамова
Една бегла вечерна разходка из учебника по български на сина ми ме накара да го съжаля, да го преоткрия и да разбера откъде идва цялата тази обърквация, която се случва в малката му главица. И не само в неговата.
Предлагам на вниманието ви моята лична драма, която изживях, когато реших да се направя на грижовен родител и разгледах учебника по български език на издателство Просвета за четвърти клас.
(...)
Почвам да се чудя, дали едно време не са ми подарявали шестиците в училище? И как така досега съм живяла без да знам, че шефът е омофон, а парите омограф. Безсмислен живот е това, ти казвам...
Решавам да се похваля с новите си знания на баща ми, който е филолог по образование и журналист по професия и душа. Звъня му по телефона. Отговорът му, че няма такива термини в граматиката, някак си ми стопля сърцето - не само аз не съм чувала тези чуждоземни, които скитат в учебника на детето.
Има само синоними, омоними и антоними - продължава да твърди заблудено баща ми. Затварям телефона, няма какво да се преструвам - този разговор ме освежи.
Автор:
Антоанета Добрева
Публикация:
08.02.2009 г. 22:08
Посетено:
2021
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/28/news/7262-skokat-pravi-opita-a-ne-stapkata