Нет@кценти
Изкуство и преоценка на очевидното
НетАкценти (131)
Арт инсталацията, която стана въпрос от национална важност за политическия елит в България
Фотограф: Juha Roininen
◊ ИЗКУСТВА
• Ентропа: изкуството на политиката, сърцето на една страна
Десислава Гаврилова
Гражданите на България отдавна вече са забравили, че изкуството може да бъде политическа сила. То беше такова по времето на комунизма, но изгуби важността си от времето на промените през 1989 и след това. Сега, в началото на 2009, изкуството отново има значение в тази страна.
(...)
Българското министерство на външните работи повика чешкия посланик, за да „даде обяснения“ относно артистичната обида; той пък попита дали българската част от композицията трябва да бъде отстранена преди откриването. Аферата ескалира: Българският представител в ЕС издаде официална протестна нота; българските членове на Европейския парламент от националистическата партия Атака предупредиха, че ще отстранят срамната картина с голи ръце; водещите български вестници крещяха по заглавните си страници, че авторът е „чешки мошеник“ и „измамник“, а творбата му е „скандална“ и „обидна“.
Тази дребнава и несъразмерна реакция разкрива много неща за умонагласите на българските институции и комплексите на тукашните медии: техният латентен национализъм, липсата на чувство за хумор – и дълбокото невежество относно модерното изкуство. Същевременно яростното българско отрицание имаше и обратен ефект, правейки от проекта на Черни едно от най-успешните концептуални произведения на изкуството от последните години. Доколкото основната цел на този вид изкуство е да предизвиква дебати, да привлича внимание, да кара зрителя да преоценява очевидното – то в този случай то успя напълно, осигурявайки победа на изкуството и въображението над политиката и дребнавостта.
• Уви, преобладават храчките!
Атанас Славов
(...) Българската литература продължава да бъде иконографска, вместо наративна.
(...)
В иконографската литература не е така. Например в спомените си четниците на хаджи Димитър разказват как всички са се разбягали при раняването му и само неколцина го носили надолу - към забравих кое си село - докато умира в ждрелото на някаква река. Не така е в публикуваната ни иконографска литература. Може ли да е герой, ако не умира на върха на Стара планина? Не! И пишеш как умира на върха, и то на бял вран кон. Награда! На бял кон и калпак с лъвче. Нова награда! Калпак с лъвче и орлово перо. Нова награда!
Българите имат грандиозна история, драматично минало, падения и триумфи, герои и подлеци, блестящи постижения и трагични провали! Разработването на тази златна мина обаче не се стимулира от държавата, министерствата, спонсорите – защото материалът в нея е истински! Не е иконографски организиран.
• Тиранията на мечтата
Маргарита Младенова и Иван Добчев пред Людмила Димова
(...)
- Не е ли отварянето на „Сфумато” реакция на кризата, в която българският театър е потънал? (...)
Ив. Д. – Права сте, наистина има умора, геронтология в българския театър, особено в провинцията. Хората остаряват бавно, безславно, никой не иска да рискува с млади хора, да тества театъра като машина – с други фантазии, с други умове.
- Защо други директори твърдят, че това е финансово трудно.
Ив. Д. – Не мисля, че това е истина. Старите майстори и занаятчии, на които те залагат, също не водят до бум на публика. Там също има провали, но те се премълчават. Но пък няма шанс някой да открие нещо ново, публиката изведнъж да си възвърне вкуса към театъра.
М. Мл. – Според мен театърът се уплаши, че ще изгуби публиката си. И този страх държи театрални директори, които иначе са будни, интелигентни, имат вкус. Оттам дойде обезличаването, няма театри, които да държат на собствените си физиономии. Всички гледат да направят 5-6 жълти заглавия, за да са пълни залите, и покрай тях 1-2 други, но публиката, която ще влезе на жълтите, ще започне да диктува все по-непоносими условия за другите.
• Елин Рахнев, драматург: Носим се в някакъв провинциализъм и безсмислена суета
Гергана Пирозова
- Срещаме се, за да продължим един разговор, в който и двамата споделихме общ гняв защо българският театър все повече се институционализира и се превръща единствено в държавен театър...
- Не знам дали това е гняв, недоволство или мой личен проблем, но си мисля, че колкото и нещата уж да се случват и театрите да са пълни, ние се въртим в безкраен затворен кръг. Докато не се случват малките пространства на идеите, малките пространства, в които човек може да бъде себе си, да бъде Вселена, винаги ще се въртим около държавния театър. Той от своя страна ще си има своите десет режисьори, които ще бъдат едни и същи, тези десет режисьори ще имат своите актьори и сценографи... и така до безкрая.
(...)
- Липсата на малки пространства е защото няма кой да извика ли?
- (...) Проблемът е, че твърде много вярваме и разчитаме на институциите, а малко преразказваме през себе си. Това ни доведе до положението на площада да има 2000 човека. Ако самите ние не си станем малки институции, винаги ще се движим в посока на леко разплискващи се вълни и нищо повече. Говорим за тенденции в театъра, а аз наистина не разбирам защо непрекъснато заблуждаваме, че тук има някакви страшни тенденции, модни течения и суперголеми режисьори. Ние си живеем в една малка държава, с малки мечти и средни хора. Ако някой иска да направи свой страхотен бум в живота или удар, някаква такава световна илюзия, не мисля, че това може да се случи в България.
(...)
- Това касае ли т.нар. младо поколение?
- Имам наблюдения върху него най-малкото защото ми е в къщата. Те са суперразлични и това е новата опозиция, новият арт. Новото може да дойде само от тях, защото ние сме ужасно обременени, с много комплекси, мълчание и тъга. Те нямат натрупвания и са абсолютно на база: "Този свят е и мой и аз мога да го направя по-различен." А ние никога не си казахме това.
◊ ИСТОРИЯ
• Еволюция е това, не революция
Диян Божидаров
Историята се повтаря като фарс, казаха официозните умници и заклеймиха новите януарски събития още преди да се случат. После позамлъкнаха, защото "фарсът" бе правилно профилактиран и полицията свърши това, което те не можаха да сторят - да откажат мнозинството да протестира. Така че няма нищо общо между януари 1997 г. и настоящата недоволна зима. Онова бе революция, това е еволюция. В еволюцията са и чарът, и проблемите на критичната енергия, която сега се събира.
Революцията е метеж, в повечето случаи инспириран и добре организиран. Той винаги има конкретна цел, понякога нечестна спрямо искрените стремежи на гневните маси. Често е дирижиран от професионални наемни революционери. Еволюцията е бавна, тромава, при нея няма професионалисти, изисква време, докато хване плод във всички глави. Но за сметка на това е по-трайна и носи необратима промяна.
Щеше да е притеснително, ако протестиращите студенти, еколози и селски стопани, още отсега си имаха изявени лидери. Добре, че нямат такива, тъй като това означава, че не някакви "делегирани вождове" ще начертаят каузата, а тя ще ги роди.
• Дисидентската закуска с Митеран, а с Вайцзекер?
Люба Манолова
Преди 20 години във Френското посолство се провежда закуска на български интелектуалци с президента Франсоа Митеран. Тези дни, годишнината от това събитие бе отбелязана отново, но някои детайли от събитията от онези времена бяха пропуснати.
Кой знае защо бе пропуснат фактът, че преди закуската във Френското посолство, година по-рано се провежда една друга закуска - в правителствената резиденция в Бояна. На нея президентът на Германия Рихард фон Вайцзекер кани 12 известни интелектуалци, сред които: писателя Йордан Радичков, академик Ангел Балевски, режисьора Анжел Вагенщайн, журналистите Кеворкян и Евгений Станчев, историка проф. Николай Генчев, наказания за членство в Комитета за Русе, художник Светлин Русев, поетът Радой Ралин, писателката Вера Мутафчиева…" За тази среща почти нищо не се знаеше, а още по-малко пък пишеше.
(...)
За това свое слово президентът Желев от тогава мълчи. Той мълчи и за нещо друго. На тази закуска, разказват участници в нея, писателят Йордан Радичков се подразнил от желанието на домакините българите да бъдат поучавани отвън и казал на Митеран: "Нека ние да си гледаме и решаваме нашите работи!" Всъщност това е единственото достойно поведение от проведената среща с френския президент.
Другото, което Желев спестява в годините оттогава е, отзвукът във френската преса за тази закуска.
Фотограф: Juha Roininen
◊ ИЗКУСТВА
• Ентропа: изкуството на политиката, сърцето на една страна
Десислава Гаврилова
Гражданите на България отдавна вече са забравили, че изкуството може да бъде политическа сила. То беше такова по времето на комунизма, но изгуби важността си от времето на промените през 1989 и след това. Сега, в началото на 2009, изкуството отново има значение в тази страна.
(...)
Българското министерство на външните работи повика чешкия посланик, за да „даде обяснения“ относно артистичната обида; той пък попита дали българската част от композицията трябва да бъде отстранена преди откриването. Аферата ескалира: Българският представител в ЕС издаде официална протестна нота; българските членове на Европейския парламент от националистическата партия Атака предупредиха, че ще отстранят срамната картина с голи ръце; водещите български вестници крещяха по заглавните си страници, че авторът е „чешки мошеник“ и „измамник“, а творбата му е „скандална“ и „обидна“.
Тази дребнава и несъразмерна реакция разкрива много неща за умонагласите на българските институции и комплексите на тукашните медии: техният латентен национализъм, липсата на чувство за хумор – и дълбокото невежество относно модерното изкуство. Същевременно яростното българско отрицание имаше и обратен ефект, правейки от проекта на Черни едно от най-успешните концептуални произведения на изкуството от последните години. Доколкото основната цел на този вид изкуство е да предизвиква дебати, да привлича внимание, да кара зрителя да преоценява очевидното – то в този случай то успя напълно, осигурявайки победа на изкуството и въображението над политиката и дребнавостта.
• Уви, преобладават храчките!
Атанас Славов
(...) Българската литература продължава да бъде иконографска, вместо наративна.
(...)
В иконографската литература не е така. Например в спомените си четниците на хаджи Димитър разказват как всички са се разбягали при раняването му и само неколцина го носили надолу - към забравих кое си село - докато умира в ждрелото на някаква река. Не така е в публикуваната ни иконографска литература. Може ли да е герой, ако не умира на върха на Стара планина? Не! И пишеш как умира на върха, и то на бял вран кон. Награда! На бял кон и калпак с лъвче. Нова награда! Калпак с лъвче и орлово перо. Нова награда!
Българите имат грандиозна история, драматично минало, падения и триумфи, герои и подлеци, блестящи постижения и трагични провали! Разработването на тази златна мина обаче не се стимулира от държавата, министерствата, спонсорите – защото материалът в нея е истински! Не е иконографски организиран.
• Тиранията на мечтата
Маргарита Младенова и Иван Добчев пред Людмила Димова
(...)
- Не е ли отварянето на „Сфумато” реакция на кризата, в която българският театър е потънал? (...)
Ив. Д. – Права сте, наистина има умора, геронтология в българския театър, особено в провинцията. Хората остаряват бавно, безславно, никой не иска да рискува с млади хора, да тества театъра като машина – с други фантазии, с други умове.
- Защо други директори твърдят, че това е финансово трудно.
Ив. Д. – Не мисля, че това е истина. Старите майстори и занаятчии, на които те залагат, също не водят до бум на публика. Там също има провали, но те се премълчават. Но пък няма шанс някой да открие нещо ново, публиката изведнъж да си възвърне вкуса към театъра.
М. Мл. – Според мен театърът се уплаши, че ще изгуби публиката си. И този страх държи театрални директори, които иначе са будни, интелигентни, имат вкус. Оттам дойде обезличаването, няма театри, които да държат на собствените си физиономии. Всички гледат да направят 5-6 жълти заглавия, за да са пълни залите, и покрай тях 1-2 други, но публиката, която ще влезе на жълтите, ще започне да диктува все по-непоносими условия за другите.
• Елин Рахнев, драматург: Носим се в някакъв провинциализъм и безсмислена суета
Гергана Пирозова
- Срещаме се, за да продължим един разговор, в който и двамата споделихме общ гняв защо българският театър все повече се институционализира и се превръща единствено в държавен театър...
- Не знам дали това е гняв, недоволство или мой личен проблем, но си мисля, че колкото и нещата уж да се случват и театрите да са пълни, ние се въртим в безкраен затворен кръг. Докато не се случват малките пространства на идеите, малките пространства, в които човек може да бъде себе си, да бъде Вселена, винаги ще се въртим около държавния театър. Той от своя страна ще си има своите десет режисьори, които ще бъдат едни и същи, тези десет режисьори ще имат своите актьори и сценографи... и така до безкрая.
(...)
- Липсата на малки пространства е защото няма кой да извика ли?
- (...) Проблемът е, че твърде много вярваме и разчитаме на институциите, а малко преразказваме през себе си. Това ни доведе до положението на площада да има 2000 човека. Ако самите ние не си станем малки институции, винаги ще се движим в посока на леко разплискващи се вълни и нищо повече. Говорим за тенденции в театъра, а аз наистина не разбирам защо непрекъснато заблуждаваме, че тук има някакви страшни тенденции, модни течения и суперголеми режисьори. Ние си живеем в една малка държава, с малки мечти и средни хора. Ако някой иска да направи свой страхотен бум в живота или удар, някаква такава световна илюзия, не мисля, че това може да се случи в България.
(...)
- Това касае ли т.нар. младо поколение?
- Имам наблюдения върху него най-малкото защото ми е в къщата. Те са суперразлични и това е новата опозиция, новият арт. Новото може да дойде само от тях, защото ние сме ужасно обременени, с много комплекси, мълчание и тъга. Те нямат натрупвания и са абсолютно на база: "Този свят е и мой и аз мога да го направя по-различен." А ние никога не си казахме това.
◊ ИСТОРИЯ
• Еволюция е това, не революция
Диян Божидаров
Историята се повтаря като фарс, казаха официозните умници и заклеймиха новите януарски събития още преди да се случат. После позамлъкнаха, защото "фарсът" бе правилно профилактиран и полицията свърши това, което те не можаха да сторят - да откажат мнозинството да протестира. Така че няма нищо общо между януари 1997 г. и настоящата недоволна зима. Онова бе революция, това е еволюция. В еволюцията са и чарът, и проблемите на критичната енергия, която сега се събира.
Революцията е метеж, в повечето случаи инспириран и добре организиран. Той винаги има конкретна цел, понякога нечестна спрямо искрените стремежи на гневните маси. Често е дирижиран от професионални наемни революционери. Еволюцията е бавна, тромава, при нея няма професионалисти, изисква време, докато хване плод във всички глави. Но за сметка на това е по-трайна и носи необратима промяна.
Щеше да е притеснително, ако протестиращите студенти, еколози и селски стопани, още отсега си имаха изявени лидери. Добре, че нямат такива, тъй като това означава, че не някакви "делегирани вождове" ще начертаят каузата, а тя ще ги роди.
• Дисидентската закуска с Митеран, а с Вайцзекер?
Люба Манолова
Преди 20 години във Френското посолство се провежда закуска на български интелектуалци с президента Франсоа Митеран. Тези дни, годишнината от това събитие бе отбелязана отново, но някои детайли от събитията от онези времена бяха пропуснати.
Кой знае защо бе пропуснат фактът, че преди закуската във Френското посолство, година по-рано се провежда една друга закуска - в правителствената резиденция в Бояна. На нея президентът на Германия Рихард фон Вайцзекер кани 12 известни интелектуалци, сред които: писателя Йордан Радичков, академик Ангел Балевски, режисьора Анжел Вагенщайн, журналистите Кеворкян и Евгений Станчев, историка проф. Николай Генчев, наказания за членство в Комитета за Русе, художник Светлин Русев, поетът Радой Ралин, писателката Вера Мутафчиева…" За тази среща почти нищо не се знаеше, а още по-малко пък пишеше.
(...)
За това свое слово президентът Желев от тогава мълчи. Той мълчи и за нещо друго. На тази закуска, разказват участници в нея, писателят Йордан Радичков се подразнил от желанието на домакините българите да бъдат поучавани отвън и казал на Митеран: "Нека ние да си гледаме и решаваме нашите работи!" Всъщност това е единственото достойно поведение от проведената среща с френския президент.
Другото, което Желев спестява в годините оттогава е, отзвукът във френската преса за тази закуска.
Автор:
Антоанета Добрева
Публикация:
25.01.2009 г. 23:25
Посетено:
1876
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/28/news/7197-izkustvo-i-preotsenka-na-ochevidnoto