Нет@кценти
Мирон Иванов: "Аз още не знам какво искам, но съм напълно убеден, че го заслужавам."
НетАкценти (125)
7 декември. 20 години без Мирон Иванов
◊ ОБЩЕСТВО
• Отново сме пред смяна на системата
Проф. Чавдар Николов
...за изключително кратък времеви отрязък, за по-малко от година, и икономическата, и интелектуалната обстановка в света е коренно променена.
В нашите земи обаче поне засега не се наблюдава, или - да използваме евфемизма - слабо се наблюдава официална и публично-медийна реакция на световните процеси. Нашият преход, колкото и сценарийно-конспиративно планиран да ни изглежда понякога, все пак бе детерминиран от вече вчерашните за модерните общества идеи на неолиберализма. Идеи, трябва да се подчертае, осъществени в доста неугледната им, превърната, тукашна форма. Прословутата нашенска криворазбрана цивилизация се прояви този път в своеобразна, доминираща общественото мнение групова примитивна амалгама от "необходими глупаци" и "всестранни услуги". Именно така дефинираните и наложени на обществото мисловни нагласи предопределиха ширещата се корупция, сивотата и чернотата на икономиката, некачествеността на политическия елит, безсилието на институциите, разпада на обществения морал у нас и още много друго.
(...) Спрените европари би трябвало да се възприемат като ултиматум към българското общество и държавност, в частност особено към правосъдието, партиите и общественото мнение. Знакът е пределно ясен - че това, което е ставало в нашата страна, повече е недопустимо да става. Не може да става поне заради членството ни в Евросъюза, отделно - че е исторически напълно задънена улица.
• Смразяващо хипотетично
Ирина Новакова, Брюксел
По пътя към европейското си бъдеще България даде свидни жертви. Спря реакторите. Скри казаните за ракия. Обеща да коли прасетата по европейски стандарти. Даде на европейската администрация най-добрите си експерти. Съгласи се чинно да отчита присъди. Да пише екшън планове. Затвори евтините безмитни магазини. И влезе.
Въпреки тези саможертви обаче днес ползите на България от членството в Европейския съюз потъват сред всички лоши новини, които Брюксел струпва на главите ни: спряно финансиране за милиони евро, на които България разчиташе; безпрецедентен механизъм за наблюдение, какъвто няма в никоя друга страна освен в Румъния; постоянните критики към корупцията и престъпността, които довлякоха на страната негативно внимание от западните медии и подплашиха инвеститорите.
(...)
И ако теглим чертата, България се оказва големият губещ от членството в ЕС. При това положение какво би станало, ако един ден София реши да скъса договора си за присъединяване и да излезе от съюза?
(...)
Излизане от ЕС ще е равнозначно на горчив развод с милиардер, който има на своя страна предбрачните договори и най-добрите адвокати.
• Двойно дъно 2
Ирина Ценкова
(...) оказва се, че обикновеният зрител от близкото минало, за когото "от тъмно започва денят и завършва със първа програма", е бил целенасочено информиран, назидаван и възпитаван в посока "правилни политически възгледи" от малкия екран. При това седем дни в седмицата и в целия диапазон от време между "Добро утро, драги зрители", "Лека нощ, драги зрители", "Ку-ку" и новогодишната програма. Междувременно т.нар. блюстители на истината и свободното слово (каквито би следвало да са журналистите) са градили (държавно) сигурна журналистическа кариера, получавали са подаръци по семейни и други поводи (като раждането на син например), почерпки, "възнаграждения"... Особено ключов момент в разконспирирането на връзката медии - ДС са задграничните разходки по служба. Именно те са главна точка на пресичане на интересите на журналиста и ДС. Чрез задълбочаването на външнополитическите познания журналистът става все по-опитен и ценен кадър и по двете си "местоработи". После започва да подрежда хора, места и наблюдения в книги, документални филми, а множеството мишлета на свой ред отдават почит на "иконите", "легендите" и "бащите" на българската журналистика. Медийната обвивка сигурно е удобно прикритие за агентурната дейност, но никога не е ясно дали едно действие е продиктувано от цивилното или от другото "професионално" любопитство.
• За малцинствата и тяхното политически коректно отхвърляне
Разговор с Мюмюн Исов и Антонина Желязкова
Антонина Желязкова: Българинът е толерантен изключително прагматично - ако не се засягат неговите интереси; и ако хората, към които трябва да бъде толерантен, не се отличават чак толкова много от него.
Това съм го преживяла лично по време на Възродителния процес и националистическите истерии в края на 1989-та и в 1990-та година. Звъняха ми от Кърджали, тъй като бях говорител на Комитета за национално помирение: ‛Ние се въоръжаваме и ще ги избием тия турци‛. Казвам: ‛Почакайте, спрете се малко, вие нямате ли съседи турци?‛ И те ми отговарят: ‛Моят съсед Ахмед е много добър, моята съседка Емине е прекрасна, но турците са лоши‛. В България толерантността не е граждански и философски осъзната, толерантността е само на битово ниво. Тя се свежда до следното: ‛Моят съсед евреинът и моят приятел турчинът са добри и аз ще ги защитя, но като общност те са лоши и опасни‛. Има фантастични, трогателни случаи по време на Възродителния процес, когато турци, бягайки, са оставяли цялото си имущество на своите съседи и приятели българи и те са го опазвали, без да се загуби едно копче. Но това е неговият съсед. А иначе, ако същия този закрилник на своя турчин го питаш, той ще каже: ‛Абе да, ама турците иначе са... Говорят на турски, преядоха с власт...‛ и така нататък. (...)
Мюмюн Исов: Тук като че ли стигнахме до проблема за преформулиране на разбирането за нация и национализъм. Ърнст Гелнер казва: ‛Двама души са членове на една нация, когато всеки поотделно се чувства член и признава това право и на другия‛. Проблемът на такъв като мен в България е, че аз се чувствам сто процента член на българската нация. А в същото време други мислят за мен като за чужд. Този друг може да бъде библиотекарката в Народна библиотека ‛Иван Вазов‛ в Пловдив, например. След като съм поразпитал как мога да ползвам библиотеката, къде е читалнята, преди още да ми е издала читателска карта, усещам как погледът й много бързо се запълва с някакви стереотипи, някакви предразсъдъци, защото вече е чула името ми...
◊ БИНОКЪЛ
• Как станах модно гуру на българите
Дилън Джоунс, главен редактор на GQ, сп. "Спектейтър"
◊ МНЕНИЯ
• Задължително!
Евгени Тодоров
„Учениците задължително да носят униформи!”
„Гласуването да стане задължително…”
Чета и слушам разни подобни идеи и сладка топлина обзема тялото ми.
Чувствам се подмладен – поне с 30 години.
Размишлявам върху това каква може да бъде причината и най-накрая я откривам – честото повтаряне на „задължително” ме връща в едно друго време, с което си мислех, че вече сме приключили.
Даже започва да ми липсва член 1 от Конституцията.
Да се върне! Задължително!
Във всичките добри намерения обаче има нещо, което вносителите на предложенията изпускат.
В повечето хора генетично е заложен стремежът към индивидуалност.
А българинът на всичкото отгоре е гений на ината.
• Светослав Терзиев: Евроморкова изядохме, но каква е тази тояга?
Щом като ЕК ни отряза 220 млн. евро заради двама недосегаеми, значи всичко си има цена. Дали не е време да сключим нова сделка с Брюксел - пари срещу бандити
(...) Ето ви няколко жокера, за да не се чудите:
Първо, Еврокомисията е солидарна - но не с правителството, а с България в лицето на народа, за когото са предназначени европарите. Те не са за спонсорите на властта, които ги крадат под нейна протекция.
Второ, Брюксел посочи нарушенията, за да бъдат наказани виновниците, а не за да последва реакция от сорта "те вече няма да правят така". ЕК даде отсрочка от половин година, преди да врътне кранчето, но за това време у нас не бе осъден нито един от главните виновници за злоупотребите, не бе внесен дори един обвинителен акт от прокуратурата. Който е крал, пак ще краде, докато не бъде заключен.
(...) Така България се оказва в положението на черна европейска овца и не й остава друго, освен и тя да пристъпи към нестандартни действия: например да спазари бандитите си срещу еврофондове. Не друг, а точно Брюксел й сочи такъв път. Разбира се, търговията с хора е забранена и затова е важно да се намери подходяща форма. Освен това офертата трябва да звучи така, че България да не може да откаже.
Сделката "пари срещу бандити" очевидно няма как да стане зад гърба на бандитите, които се изявяват като спонсори на държавната власт в нейните три измерения - законодателна, изпълнителна и съдебна.
◊ ПАМЕТ
• 20 години от смъртта на Мирон Иванов, български хуморист, фейлетонист и драматург (1931-1988)
Горатория
Гражданин някакъв се заблудил в гъста вековна гора. До своето заблуждение стигнал, след като дълго вървял. Вървял той по карта, по книга, компас и по азимут и накрая стигнал до голямо заблуждение. Слънцето взело да му изгрява ту отпред, ту пък отзад, отляво или отдясно и ставало ясно, от ясно по-ясно, че тъй вече не може да се върви.
А за беда гражданинът не бил сам, с фамилията си бил той на екскурзия и за да не падне неговият авторитет, час по час вадел компаса, поглеждал картата, изслушвал сведенията за нивото на река Дунав в сантиметри и успокоявал домашните си по следния начин: „Разбира се, паниката е излишна. Вървим, това е най-важното. При това вървим напред. А това е безспорно, с всяка измината крачка ние ставаме все по-калени туристи и това дори и слепец не може да отрече.”
Окуражавайки се по този напълно съвременен начин, те вървели - гражданинът и неговата фамилия, - вървели неотклонно напред и все напред и само от време на време откривали по някоя своя следа - тук кофичка от кисело мляко или станиолче, там изхвърлена батерийка от уокмен или портативен телевизор и тези следи и белези им влияели най-противоречиво.
Гората ставала вече застрашително гъста, не е нужно да я описваме, такива гъсти гори вече няма, те са отдавна изсечени и оцеляха само в Хофмановите приказки, в басните и най-често в обществените отношения на хората. Иначе всичко друго е проредяло, изсечено, облагородено и като погледнеш от единия край, виждаш какъв ще бъде другият.
Хеле най-после срещнали един пастир, овчар някакъв.
- Добра среща, овчарко, братко! - рекъл гражданинът и като го потупал фамилиарно по шушляка, додал бодро: - Пасеш ли, пасеш ли?
◊ ОБЩЕСТВО
• Отново сме пред смяна на системата
Проф. Чавдар Николов
...за изключително кратък времеви отрязък, за по-малко от година, и икономическата, и интелектуалната обстановка в света е коренно променена.
В нашите земи обаче поне засега не се наблюдава, или - да използваме евфемизма - слабо се наблюдава официална и публично-медийна реакция на световните процеси. Нашият преход, колкото и сценарийно-конспиративно планиран да ни изглежда понякога, все пак бе детерминиран от вече вчерашните за модерните общества идеи на неолиберализма. Идеи, трябва да се подчертае, осъществени в доста неугледната им, превърната, тукашна форма. Прословутата нашенска криворазбрана цивилизация се прояви този път в своеобразна, доминираща общественото мнение групова примитивна амалгама от "необходими глупаци" и "всестранни услуги". Именно така дефинираните и наложени на обществото мисловни нагласи предопределиха ширещата се корупция, сивотата и чернотата на икономиката, некачествеността на политическия елит, безсилието на институциите, разпада на обществения морал у нас и още много друго.
(...) Спрените европари би трябвало да се възприемат като ултиматум към българското общество и държавност, в частност особено към правосъдието, партиите и общественото мнение. Знакът е пределно ясен - че това, което е ставало в нашата страна, повече е недопустимо да става. Не може да става поне заради членството ни в Евросъюза, отделно - че е исторически напълно задънена улица.
• Смразяващо хипотетично
Ирина Новакова, Брюксел
По пътя към европейското си бъдеще България даде свидни жертви. Спря реакторите. Скри казаните за ракия. Обеща да коли прасетата по европейски стандарти. Даде на европейската администрация най-добрите си експерти. Съгласи се чинно да отчита присъди. Да пише екшън планове. Затвори евтините безмитни магазини. И влезе.
Въпреки тези саможертви обаче днес ползите на България от членството в Европейския съюз потъват сред всички лоши новини, които Брюксел струпва на главите ни: спряно финансиране за милиони евро, на които България разчиташе; безпрецедентен механизъм за наблюдение, какъвто няма в никоя друга страна освен в Румъния; постоянните критики към корупцията и престъпността, които довлякоха на страната негативно внимание от западните медии и подплашиха инвеститорите.
(...)
И ако теглим чертата, България се оказва големият губещ от членството в ЕС. При това положение какво би станало, ако един ден София реши да скъса договора си за присъединяване и да излезе от съюза?
(...)
Излизане от ЕС ще е равнозначно на горчив развод с милиардер, който има на своя страна предбрачните договори и най-добрите адвокати.
• Двойно дъно 2
Ирина Ценкова
(...) оказва се, че обикновеният зрител от близкото минало, за когото "от тъмно започва денят и завършва със първа програма", е бил целенасочено информиран, назидаван и възпитаван в посока "правилни политически възгледи" от малкия екран. При това седем дни в седмицата и в целия диапазон от време между "Добро утро, драги зрители", "Лека нощ, драги зрители", "Ку-ку" и новогодишната програма. Междувременно т.нар. блюстители на истината и свободното слово (каквито би следвало да са журналистите) са градили (държавно) сигурна журналистическа кариера, получавали са подаръци по семейни и други поводи (като раждането на син например), почерпки, "възнаграждения"... Особено ключов момент в разконспирирането на връзката медии - ДС са задграничните разходки по служба. Именно те са главна точка на пресичане на интересите на журналиста и ДС. Чрез задълбочаването на външнополитическите познания журналистът става все по-опитен и ценен кадър и по двете си "местоработи". После започва да подрежда хора, места и наблюдения в книги, документални филми, а множеството мишлета на свой ред отдават почит на "иконите", "легендите" и "бащите" на българската журналистика. Медийната обвивка сигурно е удобно прикритие за агентурната дейност, но никога не е ясно дали едно действие е продиктувано от цивилното или от другото "професионално" любопитство.
• За малцинствата и тяхното политически коректно отхвърляне
Разговор с Мюмюн Исов и Антонина Желязкова
Антонина Желязкова: Българинът е толерантен изключително прагматично - ако не се засягат неговите интереси; и ако хората, към които трябва да бъде толерантен, не се отличават чак толкова много от него.
Това съм го преживяла лично по време на Възродителния процес и националистическите истерии в края на 1989-та и в 1990-та година. Звъняха ми от Кърджали, тъй като бях говорител на Комитета за национално помирение: ‛Ние се въоръжаваме и ще ги избием тия турци‛. Казвам: ‛Почакайте, спрете се малко, вие нямате ли съседи турци?‛ И те ми отговарят: ‛Моят съсед Ахмед е много добър, моята съседка Емине е прекрасна, но турците са лоши‛. В България толерантността не е граждански и философски осъзната, толерантността е само на битово ниво. Тя се свежда до следното: ‛Моят съсед евреинът и моят приятел турчинът са добри и аз ще ги защитя, но като общност те са лоши и опасни‛. Има фантастични, трогателни случаи по време на Възродителния процес, когато турци, бягайки, са оставяли цялото си имущество на своите съседи и приятели българи и те са го опазвали, без да се загуби едно копче. Но това е неговият съсед. А иначе, ако същия този закрилник на своя турчин го питаш, той ще каже: ‛Абе да, ама турците иначе са... Говорят на турски, преядоха с власт...‛ и така нататък. (...)
Мюмюн Исов: Тук като че ли стигнахме до проблема за преформулиране на разбирането за нация и национализъм. Ърнст Гелнер казва: ‛Двама души са членове на една нация, когато всеки поотделно се чувства член и признава това право и на другия‛. Проблемът на такъв като мен в България е, че аз се чувствам сто процента член на българската нация. А в същото време други мислят за мен като за чужд. Този друг може да бъде библиотекарката в Народна библиотека ‛Иван Вазов‛ в Пловдив, например. След като съм поразпитал как мога да ползвам библиотеката, къде е читалнята, преди още да ми е издала читателска карта, усещам как погледът й много бързо се запълва с някакви стереотипи, някакви предразсъдъци, защото вече е чула името ми...
◊ БИНОКЪЛ
• Как станах модно гуру на българите
Дилън Джоунс, главен редактор на GQ, сп. "Спектейтър"
(...) Преди няколко години написах умерено успешен наръчник по държане в обществото – "Правилата на Мистър Джоунс за успешния мъж" – която вдигна малко пушилка, но не достатъчно, за да накара Джереми Кларксън да се помръдне (въпреки че той даде едно изречение за корицата й). В новоразвиващите се пазари, обаче, тя стана супер хит и сега е издадена в Русия, Китай, Полша, Унгария, Корея и Румъния, както и в Гърция и Съединените щати. Но именно в България аз съм суперзвезда - и това ме кара да се замисля.
(...)
Но защо България ме харесва толкова много?
(...)
Целта на моята книга беше да стане наръчник по социален етикет за истинския мъж – не за онези, които прекарват живота си, представяйки си, че са във филм на Кари Грант. Ето защо не ми беше трудно да разбера как едно поколение, което не е имало достъп до нашата хищна консуматорска култура, я харесва толкова много. Ако въобще има някаква промяна в обществото през последните няколко десетилетия, то е в начина, по който стилът измести класата като измерител на успеха. Новите богове на тази езическа култура са скъпа кола или дизайнерски шлифер, не привилегирована банкова сметка или членство в голф клуб. И не е нужно да носите колан от изкуствено въже, за да кажете на всеки, че сте от грешната страна на стената. Достатъчно е да си сложите обувки с квадратни пръсти, ръкавели от фалшиви диаманти, широка вратовръзка като за футболист или сако с четири копчета. За мое щастие, не всички българи знаят това.
Любимият ми момент в София беше, когато Свет ме представи на местно величие, който помисли, че съм мениджъра на местен футболен клуб. "А, господин Джоунс", засия той. "Вие имате толкова благороден акцент!"
Да, в България е точно така.
(...)
Но защо България ме харесва толкова много?
(...)
Целта на моята книга беше да стане наръчник по социален етикет за истинския мъж – не за онези, които прекарват живота си, представяйки си, че са във филм на Кари Грант. Ето защо не ми беше трудно да разбера как едно поколение, което не е имало достъп до нашата хищна консуматорска култура, я харесва толкова много. Ако въобще има някаква промяна в обществото през последните няколко десетилетия, то е в начина, по който стилът измести класата като измерител на успеха. Новите богове на тази езическа култура са скъпа кола или дизайнерски шлифер, не привилегирована банкова сметка или членство в голф клуб. И не е нужно да носите колан от изкуствено въже, за да кажете на всеки, че сте от грешната страна на стената. Достатъчно е да си сложите обувки с квадратни пръсти, ръкавели от фалшиви диаманти, широка вратовръзка като за футболист или сако с четири копчета. За мое щастие, не всички българи знаят това.
Любимият ми момент в София беше, когато Свет ме представи на местно величие, който помисли, че съм мениджъра на местен футболен клуб. "А, господин Джоунс", засия той. "Вие имате толкова благороден акцент!"
Да, в България е точно така.
◊ МНЕНИЯ
• Задължително!
Евгени Тодоров
„Учениците задължително да носят униформи!”
„Гласуването да стане задължително…”
Чета и слушам разни подобни идеи и сладка топлина обзема тялото ми.
Чувствам се подмладен – поне с 30 години.
Размишлявам върху това каква може да бъде причината и най-накрая я откривам – честото повтаряне на „задължително” ме връща в едно друго време, с което си мислех, че вече сме приключили.
Даже започва да ми липсва член 1 от Конституцията.
Да се върне! Задължително!
Във всичките добри намерения обаче има нещо, което вносителите на предложенията изпускат.
В повечето хора генетично е заложен стремежът към индивидуалност.
А българинът на всичкото отгоре е гений на ината.
• Светослав Терзиев: Евроморкова изядохме, но каква е тази тояга?
Щом като ЕК ни отряза 220 млн. евро заради двама недосегаеми, значи всичко си има цена. Дали не е време да сключим нова сделка с Брюксел - пари срещу бандити
(...) Ето ви няколко жокера, за да не се чудите:
Първо, Еврокомисията е солидарна - но не с правителството, а с България в лицето на народа, за когото са предназначени европарите. Те не са за спонсорите на властта, които ги крадат под нейна протекция.
Второ, Брюксел посочи нарушенията, за да бъдат наказани виновниците, а не за да последва реакция от сорта "те вече няма да правят така". ЕК даде отсрочка от половин година, преди да врътне кранчето, но за това време у нас не бе осъден нито един от главните виновници за злоупотребите, не бе внесен дори един обвинителен акт от прокуратурата. Който е крал, пак ще краде, докато не бъде заключен.
(...) Така България се оказва в положението на черна европейска овца и не й остава друго, освен и тя да пристъпи към нестандартни действия: например да спазари бандитите си срещу еврофондове. Не друг, а точно Брюксел й сочи такъв път. Разбира се, търговията с хора е забранена и затова е важно да се намери подходяща форма. Освен това офертата трябва да звучи така, че България да не може да откаже.
Сделката "пари срещу бандити" очевидно няма как да стане зад гърба на бандитите, които се изявяват като спонсори на държавната власт в нейните три измерения - законодателна, изпълнителна и съдебна.
◊ ПАМЕТ
• 20 години от смъртта на Мирон Иванов, български хуморист, фейлетонист и драматург (1931-1988)
Горатория
Гражданин някакъв се заблудил в гъста вековна гора. До своето заблуждение стигнал, след като дълго вървял. Вървял той по карта, по книга, компас и по азимут и накрая стигнал до голямо заблуждение. Слънцето взело да му изгрява ту отпред, ту пък отзад, отляво или отдясно и ставало ясно, от ясно по-ясно, че тъй вече не може да се върви.
А за беда гражданинът не бил сам, с фамилията си бил той на екскурзия и за да не падне неговият авторитет, час по час вадел компаса, поглеждал картата, изслушвал сведенията за нивото на река Дунав в сантиметри и успокоявал домашните си по следния начин: „Разбира се, паниката е излишна. Вървим, това е най-важното. При това вървим напред. А това е безспорно, с всяка измината крачка ние ставаме все по-калени туристи и това дори и слепец не може да отрече.”
Окуражавайки се по този напълно съвременен начин, те вървели - гражданинът и неговата фамилия, - вървели неотклонно напред и все напред и само от време на време откривали по някоя своя следа - тук кофичка от кисело мляко или станиолче, там изхвърлена батерийка от уокмен или портативен телевизор и тези следи и белези им влияели най-противоречиво.
Гората ставала вече застрашително гъста, не е нужно да я описваме, такива гъсти гори вече няма, те са отдавна изсечени и оцеляха само в Хофмановите приказки, в басните и най-често в обществените отношения на хората. Иначе всичко друго е проредяло, изсечено, облагородено и като погледнеш от единия край, виждаш какъв ще бъде другият.
Хеле най-после срещнали един пастир, овчар някакъв.
- Добра среща, овчарко, братко! - рекъл гражданинът и като го потупал фамилиарно по шушляка, додал бодро: - Пасеш ли, пасеш ли?
Автор:
Антоанета Добрева
Публикация:
07.12.2008 г. 22:43
Посетено:
2911
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/28/news/6987-miron-ivanov-az-oshte-ne-znam-kakvo-iskam-no-sam-napalno-ubeden-che-go-zasluzhavam