Нет@кценти

Български забавни жанрове

НетАкценти (106)

Български забавни жанрове


◊ МНЕНИЯ

Марш от рафта
Бойко Ламбовски

Всеки да може да си си тиражира простотията - това също е свобода на словото. За графомана неговото слово не е по-малоценно от това на Шекспир, Сервантес или Кафка.

Човекът иска да си го види напечатано; за целта си къса от залъка или хленчи с години пред спонсори, обикновено негови забогатели съученици... Въпросът е оттук нататък. Тоест - има ли достатъчно широк образован слой с вкус и познания, който да каже: "Това е глупост, а това - шедьовър"? И който има достатъчния авторитет мнението му да бъде чуто и да стане основа на съвременна ценностна парадигма - в литературната област или в някаква по-широка естетическа сфера? По-скоро не, трябва да признаем. Тоест хора има, а слой - тц.

(...) Непрофесионализмът охотно си търси сфери, където е по-трудно доказуем. Затова като страж на тези стремежи приветствам постоянната доза здравословен академизъм. Както не може Гуус Хидинк и Роналдо да са в една група със Станчо, Данчо и Качо от квартала, нищо че все футбол правят, така не може полуграмотните извержения на свенливи троглодити и въздихателни лелки да са на един рафт с Димитър Димов, Яворов, Радичков...

Мирослав Пенков: "Творбите с кусури са ми по-сладки"
25-годишният студент в САЩ, чийто разказ Салман Рушди е включил в антологията Best American Short Stories за 2008, за писането като занаят и мисия

Докато прописваме, сме безгръбначни и като водата приемаме формата на съда, в който попаднем. Важно е за един млад писател да се прелее през възможно най-много форми, докато не открие, или не си изгради, собствена. Докато не намери гласа си (което е и житейско търсене). Подражанието трябва да води до сътворението на нещо собствено. Ако то се превърне в крайна цел, тогава по-добре да хвърлим молива и да си търсим късмета другаде.

(...). Изобщо българите имаме погрешната идея защо трябва да се четат книги - чети, баби, да се научиш на разни неща... Но ако само знанието e крайната цел, аз за 20 минути в Уикипедия ще науча повече, отколкото за три часа с "Тримата мускетари". Хубавите книги дават друг вид знание - знание, към което трябва да се захраним, да си отработим вкус.

Къде се отработва тоя вкус?
Българското училище насажда откровена омраза към литературата. Защо се преподава литература така, както се е преподавала преди петдесет години? Защо не се потърси нова гледна точка? Защо не се прегрупират произведенията тематично, не се свържат с живота на децата по ясен начин, така че те да знаят защо ги четат тия класици? Ами библиотеките? Каква е мъка в Народната библиотека! Не читалище. Чистилище!


◊ АНАЛИЗИ

Националният проект, църквата и литературата
Емил Иванов Димитров  

Литературата не е остров – нито в историята, нито в културата. Това, че тя е свързана с другите форми на културата, че е зависима от „духа на времето“ и че самата тя често „форматира“ същия този дух – са твърдения добре познати, тривиални дори.

Как българската литература е ориентирана спрямо „цялото на културата“? Какви стремежи е „попила“ в себе си и на какви потребности отговаря? Има ли своя „свръхзадача“ и каква е тя? А свое „вечно“ послание?

Да започнем с известното. Първо, очевидно е особеното място, което българската литература заема в цялото на националната култура; тя е свръхоценностена, с повишена семиотичност, тъй да се каже. Второ, в самата пък българска литература е отредено особено място на Иван Вазов и неговото творчество, единствено към които се прилага особена титулатура – „народен поет“, „патриарх на българската литература“ и пр., суперлативи не само от литературен и културен, но дори и от сакрален порядък. С други думи, очевидно е, че българската култура е литературноцентрична, а българската литература – вазовоцентрична. Дали това е естествена, „природна“ характеристика на българската култура и литература?


◊ АРХИВИ

Пет пари не давам!
Жерминал Чивиков

(...) Никой не ще да е бил доносник. Ако е бил, не би искал никой да го знае. Ако пък се узнае, ще отрича до дупка. С много, много редки изключения.

(...) Като му се явиш в явочната квартира, органът няма да те попита: е, готов ли ти е доносът? Не! Това, което ще му донесеш в писмена форма и в задушевен разговор ще му преразкажеш с повечко подробности, органът, след като те отпрати с нови задачи, ще седне на пишещата машина и ще оформи всичко написано и разказано в документ, който се нарича „Сведение“, а не „Донос“. (В зората на народната власт бе в употреба по-непринуденият термин „агентурно донесение“.) Понякога на органа може да му се случи лицето, което си е набелязал за вербовка, да му откаже с аргумента, че не искал да доносничи. Стават такива работи. Тогава органът ще възнегодува и може дори като лична обида да го приеме, а като се захване да оформя съответната „Справка“ непременно ще постави мръсната дума „доноснича“ в кавички.

(...) „Отровен мед от търтеи“ – изрече неотдавна поетът Румен Леонидов, и е прав. Отлежал отровен мед, събиран 45 години от пчеличките на органа...

(...) Прочее, дейността на Комисията по досиетата, раздаваща по лъжичка от отровния мед, заслужава голямо уважение.

Много хора се питат може ли невинни да имат досиета на ДС сътрудници
Със секретаря на комисията по досиетата Румен Борисов разговаря Даниела Горчева

Значи по този закон може да обявите и хора, за които няма категорични данни, тоест не сте виждали резултатите от тяхната дейност – например писани от тях сведения, а разполагате само с данни за тяхно картотекиране в системата или евентуално и протоколи за унищожени дела?

Можем, да. Имаме право, защото законът предполага, че това, че те присъстват в регистрите, е достатъчно основание за наличие на дейност, това са следите, които са останали от тази дейност.

(...) Възможно ли е да има регистрирани в картотеките лица, които са отказали сътрудничество или пък само са били подготвяни за вербуване, но това по някаква причини се е осуетило?

Възможно е да има и такива случаи, за които се споменава в това решение на КС, но те са твърде малко, защото, ако се проследят инструкциите, има и обратни случаи – например, в Първо главно управление са прикривани действащи вече агенти в “дела за разработка”. По този начин са ги прикривали от другите служби – уж, че вербуването още не е осъществено. Имало е и такава практика. И в този смисъл, играта на службите е наистина много тънка, когато са искали да прикриват сериозния си агентурен апарат.


◊ ПЛАСТОВЕ

Българската археология - бижутерия или антиквариат?
Светломира Димитрова

През последната седмица отново заваляха съобщения за археологически открития. А в последните години най-добрите "новини" за страната се сведоха до тях. Всяко лято те претендират да са сензационни и обичайно са богато гарнирани със златни накити. Сравнявани са със световно известни археологически резервати и дори са поставяни по-високо. Скъпоценните предмети заедно с колекциите на няколко заможни българи сигурно вече ще запълнят ако не цял музей, то поне огромен бижутерски магазин.

В този смисъл в иманярството не е най-вредното дори това, че намерените предмети се търгуват, а това, че когато находките са извадени от контекста, се губи ценна информация за епохата. Затова не издържа и тезата на "спасителите" на тракийските находища, за които няма средства да бъдат консервирани (което е много по-скъпо от самите разкопки). Също толкова несъстоятелно е оправданието, че ценни предмети са откупувани, за да се върнат на България. Те може да са събрани в най-прекрасната колекция, но тяхната стойност не е нито в скъпоценния им метал, нито в тяхната изработка. Още повече че не се съобщава откъде са. Това обаче си позволяват да правят не само колекционерите, но и набедените корифеи в историята и археологията. Директорът на НИМ Божидар Димитров измъкна като от ръкава си някакви златни дрънкулки, без да каже откъде са и каква е тяхната стойност (за пазарната обаче е винаги наясно). Николай Овчаров пък "блесна" с една плочка също с неясен произход, за която обяви, че съдържа най-древната писменост. В този смисъл българските "спасители" се държат като варварите, покорили Рим. Както ги описва Кенет Кларк, понеже не можели да обитават дворците, те отначало опъвали шатрите си в тях, а после започнали да ги рушат, за да си градят колиби. В този смисъл на държавата би излязло много по-евтино да държи под наблюдение потенциалните археологически паметници, да ги пази от иманяри и да затегне контрола, отколкото да пилее пари за разкопки и немощно да вдига ръце. Защото археологията не е забавен жанр.


◊ ТРЕВОГИ

Емо децата - бунт или бягство
От месеци датата 08.08.2008 е обявена за национален ден за пребиване на емо деца в България.
Александра Терзийска, Виктория Викторова

Голяма коса, често изправена нагоре, едно око, закрито с бретон, дрехи с черепи, причудливи аксесоари, бръснарски ножчета и перманентна депресия. През последните месеци българската общественост е свидетел на истерията, наречена емо-деца. Родители, учители и психолози си блъскат главите в опит да намерят правилния подход към това ново явление. Или поне те го смятат за такова.

Всеобщото схващане е, че децата с труден пубертет намират отдушник на своите емоции в емо-вълната. Подвластни на типични за тийнейджърите състояния на депресия, самота и отчуждение, емо-децата посягат към бръснарското ножче. Убеждението им е, че болката на човек се съдържа в кръвта му и, проливайки част от нея, те се освобождават поне временно от тегобите на земния живот. Счита се, че всяко "истинско" емо трябва да може да демонстрира поне няколко белега от порезни рани. Друг алтернативен начин за причиняване на болка са множеството пиърсинги, най-често в областта на лицето, и причудливи татуировки. Задължителна част от поведението на последователите на емо-манията са самоизолацията и обитаването на свой личен свят, чийто символ е заключената детска стая.
Автор: Антоанета Добрева
30.06.2008 г. 00:04
Посетено: 1239
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/28/news/6180-balgarski-zabavni-zhanrove