Нет@кценти
Бръмчим, бръмчим и все не излитаме
НетАкценти (105)
Walnut Bug
◊ МЕСОМЕЛАЧКА
• Кой може да твърди, че при всички обстоятелства би се държал като герой?
Литературният изследовател Цвета Трифонова в интервю на Даниела Горчева
- Какво мислите за конкретния случай – комисията обяви за агенти на ДС хора като Вера Мутафчиева и Георги Данаилов, но в документите, описани от комисията, липсват данни за техни собственоръчно подписани декларации, както и данни за доноси и сведения, писани от тях.
- Без доказателства не мога да вярвам на “картончета” и “регистрационни дневници”. Комунизмът не е само идеология, той е въплъщение на първични субстанции – омраза, завист, садизъм, готованство, умствена тъпота. Неговите адепти винаги са мразили и мразят умните и талантливите хора, ненавиждат можещите и работливите.
(...)
Някой може ли да твърди, че ще си остане герой при всички обстоятелства – ами ако го изнудват чрез близките и децата му? Много бързо забравихме в каква безизходица и безнадеждност живеехме и си мълчахме за всичко, а сега вече сме безгрешни ангели, защото не сме се поддали. Не сме се поддали, защото сме били достатъчно незабележими и никой не ни е притискал. А сега отново да насъскваш народа си против собствената му интелигенция, да му отнемаш малкото, което му е останало за разтуха - от това по-антинационално, по-мракобесно мероприятие не мога да си представя.
◊ БЕСЕДИ
• 1968 - присъствие и отсъствие
Георги Господинов
1968-а приижда. Сякаш Европа е решила да се отдаде на колективна медитация, тъй както още в началото на споменатата година всички (начело с Джордж Харисън, а после и останалите от "Бийтълс") отиват в Индия при Махариши. Подозирам, че там някъде сред тревите и сладкия дим на Изтока е съчинена цялата 1968-а. Изказвал съм и други лични (и безотговорни) теории за несъществуването на 68-а. Това е единствената пожелана, въобразена, преразказана, украсена отначало докрай година. Всички събития оттогава сочат единствено това. Твърде е възможно 1968-а да е секретна суперпродукция на Киностудия имени Горького, "Метро Голдуин Майер", ДЕФА, Френската, Чешката и Българската кинематография (от нас са само кадрите от Световния младежки фестивал).
(...)
В сравнение с цялото това обилие България остава в точката на мълчание. С изключение на една академична дискусия, за която знам. Лесно е да се каже, че тя и през 68-а си беше в точката на мълчание, какво да чества сега. Ами тъкмо това мълчание да отбележим, него да изследване. Знам, че трудно се описва нещо, което не се е случило. В известен смисъл българската 68-а, ако приемем, че е имало тук такава година, е антисъбитийна.
• Тъпият номер с човешкото лице
Виктор Пасков
Това е текст, който да напомни на дебеланковците и отегчените, на интелигентните и глупавите, на комунистите и антикомунистите, че за свободните хора значение има не просто животът, а основанията за живот. Илюзиите, сакралното.
(...) Шампанизираните и хайверизирани от глобалния антикомунист Сорос български средни интелигенти внезапно решиха да променят календара на човечеството. Техният слоган гласи: „Вашта мамъ комунистичьскь!“ И съвсем не могат да разберат защо в Европа не се котира антикомунизъм и к’ви са тея европейски педали, които не ни разбират? В статията си Георги Господинов с върховно пренебрежение твърди, че 1968 година е всеобщ световен мит, който в България (и най-вече в България!) не се е състоял. Никога.
(...)
Та, казва колегата писател, в България 1968-а не се е състояла. Не бе, състоя се! Но вие, четиридесетгодишните, сте родени през същата година и от тази гледна точка може би тя наистина да не се е състояла. Вие също получихте шанс, вашата 1968-а е паметната ви 1989-а, която пък не е моята. Тогава бяхте на двайсетина години, като мен. И като нас романтиците – реформатори. Шибани революционери. С малката разлика, че не бяхте романтици и никога не сте били. Хайверо-шампански постмодернисти на някаква осрана от врабците посткултура и постистория. Добре!
Осемнайсет години ви чакам, да докажете, че сте в състояние да промените нещо.
Но Вие нямате Световен фестивал.
В леглото ви не са спали себеподобни от цял свят.
Вие нямате себеподобни. Защото сте подобни само на себе си.
Вие нямате Тунел. Нямате качествени спомени.
• Много отворено писмо до Виктор Пасков
Мирослав Бърдаров
Скъпи батко /или татко/ Викторе!
Мойта 1968-ма година започна през 1967-ма, след едно скромно любене на мама и тате. Поради тази уважителна причина не можах да бъда Ян Палах и да участвам подобно на теб в българската Пражка пролет, за което не съжалявам особено. След като поотраснах се наместих в нашето ”хайверо-шампанско” поколение от постмодернисти и от тогава хляб не ям. Шампанско и усмивки е животът ми! Не можах батко /или татко/ Викторе да се намърдам поради обективни причини в твойто поколение, което беше на хранилка в ДС и СБП и сред тайфата ти от „петдесетина столични копелета”, за което искрено не съжалявам. Знам, че е било сладострастно да се мотаеш сред Световен младежки фестивал, да пийваш в Тунела и Феята, да чукнеш една полякиня, но това не е революция, както си мислиш в пристъп на старческа носталгия.
• Право на отговор: Роден през 1968
от Георги Господинов
Грешите, като пишете, че 40-годишните не помнят и не знаят. Те вероятно са последното любопитно към миналото поколение, към работата с паметта и рефлексията върху това минало. Чисто биографически, то помни. Дано пък сега аз не обидя следващите млади.
Да, 1968-а е все така травматична. Тя е част от по-голямата травма за неразказаното минало. Продължавам да твърдя, че има една особена култура на мълчание или премълчаване в българското общество, смес от патриархалност и социализъм. Затова може да се окаже, че искаме едно и също, да разкажем тази и другите години от близкото минало. През личните си истории, през документи, през архиви, през фантазми, ако щете... Мълчанието, вижда се, води само до истерии. И става много патетично и пиянско, като в онази Ботева кръчма, дето един „пие дипломатическа боза и вика „Аман от пиени хора”. Трудно е да съчетаеш някогашния хипар с днешния дипломат, не се заяждам, опитвам се да разбера. Но тогава не тези шампанизирани приказки за 40-годишните, които изяли хайвера ви, отпуснат от Сорос. Нелепо е спрямо статута (статуквото), който ползвате днес.
• Реплика за 1968-а
Милослав Йосифов, роден 1966
Вярно, има прилика между тези поколения - за жалост тя е в илюзиите и надеждите, в до голяма степен несъстоялата се промяна и пречистване.
Нямаше да седна да пиша този текст, ако не беше това неистово тупане по гърдите, това абсурдно противопоставяне - ние, хипарите и вие, „шампанизираните и хайверизирани"...
Всъщност хипари ли? По вид може, но по друго... едва ли. Да наречеш Хендрикс и Джанис Джоплин „колоси на попа" и да се мислиш за хипар... Какъв поп са тези величия на блус рока, бре Пасков...
И друго, вулгарното „реанимиране" на противопоставянето софиянец-селянин, леещо се в изобилие от текста... Това ми напомня за един мой познат, който преди години - когато започвах да се дуя и правя на отворен, ме затапяше с „трай бе, сопол софийски".
◊ РЕАЛНО
• Нямам мечта, имам майка
Биляна Курташева
Ето какво - между тези деца и техните възможни майки/мечти стои държавата със своето бездействие и симулиране на действие, стоим ние. Колко още филма трябва да бъдат заснети, колко още журналисти трябва да се преборят да ги допуснат в другите места на "нормалния ужас" - Горна Козница, Сладък кладенец, Гомотарци... (и това са само върховете на айсберга)? Колко още деца трябва да вегетират и измират самотни, унижавани, недохранвани, обездвижени, връзвани за леглата, погребвани по ъглите на селските гробища; колко още деца трябва да бъдат изплювани на улицата, когато навършат пълнолетие, без умения, без подкрепа, без бъдеще - за да се признае на най-високо равнище, че проблем има. Да се заяви отговорно, конкретно, на ниво президент и премиер. Уви, свидетели сме тъкмо на обратното - замазване и смехотворни обвинения в злонамереност към България тогава, когато
единственото смислено и хуманно решение е да се отворят вратите.
Под отваряне имам предвид както на системата като цяло, така и на всеки отделен дом.
(...)
Но парите съвсем не са основният фактор.
Филмът на френския журналист Патрис Лортон "Малките фантоми на България" ненатрапчиво демонстрира тъкмо това. Не парите са обяснение защо домът в Медвен е това, което е - място на гузност, недомлъвки и затваряне, а в дома в Горски Сеновец има усмивки, движение, цветове и достъпът там е свободен. Ако филмът за Могилино показваше крещящия ужас, то този за Медвен вади наяве тихия, спотаения ужас. В него няма дори скандал.
◊ ПРОФИЛИ
• Ъндърдог* история
Захари Карабашлиев за дебютния си роман "18% сиво", за пиесите и кучето, на което не залагат
Кремена Димитрова
- С какво ти помагат драматургията и фотографията за писането на белетристика?
- С действеност. Писането в драматургията е действеност, драма значи действие, ако нямаш действие, нямаш нищо. Имам предвид действие в Аристотеловия смисъл на думата. Желанието също е действие. В моя роман има страшно много действие. Започва с една липса и върви към преодоляването на тази липса. Ако искаш някой да дойде да гледа твоята пиеса, искаш от него прекалено много - той трябва първо да си купи билет с пари, които няма в излишък, да се облече подобаващо, да вземе транспорт, да дойде, да си остави палтото, да си вземе програма, да седне и два часа да слуша и гледа това, което ти имаш да кажеш. Представяш ли си какво нещо е да изискваш от някого да стои два часа в тъмна зала? Това е едно от най-неестествените човешки състояния. Ходенето на театър е съзнателен избор, с който ти нямаш право да се подиграваш като драматург. Аз имам отговорност към зрителя. Не към своя морален кодекс, не, а към зрителя!
* ъндърдог - кучето в борбите, на което не залагат.
◊ ГОДИШНИНИ
• 100 години от смъртта на Николай Римски-Корсаков, руски композитор (1844-1908)
Полетът на бръмбара
◊ МЕСОМЕЛАЧКА
• Кой може да твърди, че при всички обстоятелства би се държал като герой?
Литературният изследовател Цвета Трифонова в интервю на Даниела Горчева
- Какво мислите за конкретния случай – комисията обяви за агенти на ДС хора като Вера Мутафчиева и Георги Данаилов, но в документите, описани от комисията, липсват данни за техни собственоръчно подписани декларации, както и данни за доноси и сведения, писани от тях.
- Без доказателства не мога да вярвам на “картончета” и “регистрационни дневници”. Комунизмът не е само идеология, той е въплъщение на първични субстанции – омраза, завист, садизъм, готованство, умствена тъпота. Неговите адепти винаги са мразили и мразят умните и талантливите хора, ненавиждат можещите и работливите.
(...)
Някой може ли да твърди, че ще си остане герой при всички обстоятелства – ами ако го изнудват чрез близките и децата му? Много бързо забравихме в каква безизходица и безнадеждност живеехме и си мълчахме за всичко, а сега вече сме безгрешни ангели, защото не сме се поддали. Не сме се поддали, защото сме били достатъчно незабележими и никой не ни е притискал. А сега отново да насъскваш народа си против собствената му интелигенция, да му отнемаш малкото, което му е останало за разтуха - от това по-антинационално, по-мракобесно мероприятие не мога да си представя.
◊ БЕСЕДИ
• 1968 - присъствие и отсъствие
Георги Господинов
1968-а приижда. Сякаш Европа е решила да се отдаде на колективна медитация, тъй както още в началото на споменатата година всички (начело с Джордж Харисън, а после и останалите от "Бийтълс") отиват в Индия при Махариши. Подозирам, че там някъде сред тревите и сладкия дим на Изтока е съчинена цялата 1968-а. Изказвал съм и други лични (и безотговорни) теории за несъществуването на 68-а. Това е единствената пожелана, въобразена, преразказана, украсена отначало докрай година. Всички събития оттогава сочат единствено това. Твърде е възможно 1968-а да е секретна суперпродукция на Киностудия имени Горького, "Метро Голдуин Майер", ДЕФА, Френската, Чешката и Българската кинематография (от нас са само кадрите от Световния младежки фестивал).
(...)
В сравнение с цялото това обилие България остава в точката на мълчание. С изключение на една академична дискусия, за която знам. Лесно е да се каже, че тя и през 68-а си беше в точката на мълчание, какво да чества сега. Ами тъкмо това мълчание да отбележим, него да изследване. Знам, че трудно се описва нещо, което не се е случило. В известен смисъл българската 68-а, ако приемем, че е имало тук такава година, е антисъбитийна.
• Тъпият номер с човешкото лице
Виктор Пасков
Това е текст, който да напомни на дебеланковците и отегчените, на интелигентните и глупавите, на комунистите и антикомунистите, че за свободните хора значение има не просто животът, а основанията за живот. Илюзиите, сакралното.
(...) Шампанизираните и хайверизирани от глобалния антикомунист Сорос български средни интелигенти внезапно решиха да променят календара на човечеството. Техният слоган гласи: „Вашта мамъ комунистичьскь!“ И съвсем не могат да разберат защо в Европа не се котира антикомунизъм и к’ви са тея европейски педали, които не ни разбират? В статията си Георги Господинов с върховно пренебрежение твърди, че 1968 година е всеобщ световен мит, който в България (и най-вече в България!) не се е състоял. Никога.
(...)
Та, казва колегата писател, в България 1968-а не се е състояла. Не бе, състоя се! Но вие, четиридесетгодишните, сте родени през същата година и от тази гледна точка може би тя наистина да не се е състояла. Вие също получихте шанс, вашата 1968-а е паметната ви 1989-а, която пък не е моята. Тогава бяхте на двайсетина години, като мен. И като нас романтиците – реформатори. Шибани революционери. С малката разлика, че не бяхте романтици и никога не сте били. Хайверо-шампански постмодернисти на някаква осрана от врабците посткултура и постистория. Добре!
Осемнайсет години ви чакам, да докажете, че сте в състояние да промените нещо.
Но Вие нямате Световен фестивал.
В леглото ви не са спали себеподобни от цял свят.
Вие нямате себеподобни. Защото сте подобни само на себе си.
Вие нямате Тунел. Нямате качествени спомени.
• Много отворено писмо до Виктор Пасков
Мирослав Бърдаров
Скъпи батко /или татко/ Викторе!
Мойта 1968-ма година започна през 1967-ма, след едно скромно любене на мама и тате. Поради тази уважителна причина не можах да бъда Ян Палах и да участвам подобно на теб в българската Пражка пролет, за което не съжалявам особено. След като поотраснах се наместих в нашето ”хайверо-шампанско” поколение от постмодернисти и от тогава хляб не ям. Шампанско и усмивки е животът ми! Не можах батко /или татко/ Викторе да се намърдам поради обективни причини в твойто поколение, което беше на хранилка в ДС и СБП и сред тайфата ти от „петдесетина столични копелета”, за което искрено не съжалявам. Знам, че е било сладострастно да се мотаеш сред Световен младежки фестивал, да пийваш в Тунела и Феята, да чукнеш една полякиня, но това не е революция, както си мислиш в пристъп на старческа носталгия.
• Право на отговор: Роден през 1968
от Георги Господинов
Грешите, като пишете, че 40-годишните не помнят и не знаят. Те вероятно са последното любопитно към миналото поколение, към работата с паметта и рефлексията върху това минало. Чисто биографически, то помни. Дано пък сега аз не обидя следващите млади.
Да, 1968-а е все така травматична. Тя е част от по-голямата травма за неразказаното минало. Продължавам да твърдя, че има една особена култура на мълчание или премълчаване в българското общество, смес от патриархалност и социализъм. Затова може да се окаже, че искаме едно и също, да разкажем тази и другите години от близкото минало. През личните си истории, през документи, през архиви, през фантазми, ако щете... Мълчанието, вижда се, води само до истерии. И става много патетично и пиянско, като в онази Ботева кръчма, дето един „пие дипломатическа боза и вика „Аман от пиени хора”. Трудно е да съчетаеш някогашния хипар с днешния дипломат, не се заяждам, опитвам се да разбера. Но тогава не тези шампанизирани приказки за 40-годишните, които изяли хайвера ви, отпуснат от Сорос. Нелепо е спрямо статута (статуквото), който ползвате днес.
• Реплика за 1968-а
Милослав Йосифов, роден 1966
Вярно, има прилика между тези поколения - за жалост тя е в илюзиите и надеждите, в до голяма степен несъстоялата се промяна и пречистване.
Нямаше да седна да пиша този текст, ако не беше това неистово тупане по гърдите, това абсурдно противопоставяне - ние, хипарите и вие, „шампанизираните и хайверизирани"...
Всъщност хипари ли? По вид може, но по друго... едва ли. Да наречеш Хендрикс и Джанис Джоплин „колоси на попа" и да се мислиш за хипар... Какъв поп са тези величия на блус рока, бре Пасков...
И друго, вулгарното „реанимиране" на противопоставянето софиянец-селянин, леещо се в изобилие от текста... Това ми напомня за един мой познат, който преди години - когато започвах да се дуя и правя на отворен, ме затапяше с „трай бе, сопол софийски".
◊ РЕАЛНО
• Нямам мечта, имам майка
Биляна Курташева
Ето какво - между тези деца и техните възможни майки/мечти стои държавата със своето бездействие и симулиране на действие, стоим ние. Колко още филма трябва да бъдат заснети, колко още журналисти трябва да се преборят да ги допуснат в другите места на "нормалния ужас" - Горна Козница, Сладък кладенец, Гомотарци... (и това са само върховете на айсберга)? Колко още деца трябва да вегетират и измират самотни, унижавани, недохранвани, обездвижени, връзвани за леглата, погребвани по ъглите на селските гробища; колко още деца трябва да бъдат изплювани на улицата, когато навършат пълнолетие, без умения, без подкрепа, без бъдеще - за да се признае на най-високо равнище, че проблем има. Да се заяви отговорно, конкретно, на ниво президент и премиер. Уви, свидетели сме тъкмо на обратното - замазване и смехотворни обвинения в злонамереност към България тогава, когато
единственото смислено и хуманно решение е да се отворят вратите.
Под отваряне имам предвид както на системата като цяло, така и на всеки отделен дом.
(...)
Но парите съвсем не са основният фактор.
Филмът на френския журналист Патрис Лортон "Малките фантоми на България" ненатрапчиво демонстрира тъкмо това. Не парите са обяснение защо домът в Медвен е това, което е - място на гузност, недомлъвки и затваряне, а в дома в Горски Сеновец има усмивки, движение, цветове и достъпът там е свободен. Ако филмът за Могилино показваше крещящия ужас, то този за Медвен вади наяве тихия, спотаения ужас. В него няма дори скандал.
◊ ПРОФИЛИ
• Ъндърдог* история
Захари Карабашлиев за дебютния си роман "18% сиво", за пиесите и кучето, на което не залагат
Кремена Димитрова
- С какво ти помагат драматургията и фотографията за писането на белетристика?
- С действеност. Писането в драматургията е действеност, драма значи действие, ако нямаш действие, нямаш нищо. Имам предвид действие в Аристотеловия смисъл на думата. Желанието също е действие. В моя роман има страшно много действие. Започва с една липса и върви към преодоляването на тази липса. Ако искаш някой да дойде да гледа твоята пиеса, искаш от него прекалено много - той трябва първо да си купи билет с пари, които няма в излишък, да се облече подобаващо, да вземе транспорт, да дойде, да си остави палтото, да си вземе програма, да седне и два часа да слуша и гледа това, което ти имаш да кажеш. Представяш ли си какво нещо е да изискваш от някого да стои два часа в тъмна зала? Това е едно от най-неестествените човешки състояния. Ходенето на театър е съзнателен избор, с който ти нямаш право да се подиграваш като драматург. Аз имам отговорност към зрителя. Не към своя морален кодекс, не, а към зрителя!
* ъндърдог - кучето в борбите, на което не залагат.
◊ ГОДИШНИНИ
• 100 години от смъртта на Николай Римски-Корсаков, руски композитор (1844-1908)
Полетът на бръмбара
Автор:
Антоанета Добрева
Публикация:
22.06.2008 г. 21:24
Посетено:
1364
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/28/news/6145-bramchim-bramchim-i-vse-ne-izlitame