Нет@кценти
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Време, отражения, звук
НетАкценти (45)
◊ ПРОФИЛИ
• Където съм сбъркала - не ми е криво времето
Интервю на Деян Енев със Станка Пенчева
- Преди дни станахте лауреат на голямата поетична награда на името на Иван Николов, учредена от "Жанет 45". При връчването на наградата членът на журито, поетесата Екатерина Йосифова, заяви, че вие "никога не сте правили компромис с чувството за чест." Как на практика изглеждаше това в годините на социализма?
- Дали е вярно казаното от Катя Йосифова, могат да преценят другите, не аз. А моите си размисли и оценки за това ще запазя за книгата, която сега завършвам. Но във въпроса ви ми прозвуча някаква предопределеност: в такива и такива епохи хората непременно са били еди-какви си. От една страна, така можеш да осъдиш всички, имали греха да живеят в това време; от друга страна, всеки може да се оправдае с "времената бяха такива". Смятам, че във всички времена (може би с различна степен на трудност) можеш да зачиташ другия и да не му причиняваш зло; да не даваш да те унижат и сам да не се унижаваш. За себе си мога да кажа: мъчех се да правя по-малко неща, от които после да се срамувам. Толкова. Където съм сбъркала - не ми е криво времето. Всяко време си има и миязмите, и чистия планински въздух.
◊ ОГЛЕДАЛО
• Неудобството да наблюдаваш
Милена Кирова
Наблюдението е толкова по-трудно, колкото повече познаваш хората, за които пишеш. Навярно поучени от историята с еврейските Наблюдатели, римляните са почнали да изобразяват своята богиня Темида със завързани очи. А наблюдателят на вестник "Култура" е в още по-деликатна позиция. И да напише много лошо, и да напише мъничко лошо, и нищо да не напише – все му се сърдят. Изключително редки са онези случаи, когато творецът – по принцип същество, твърде взряно в себе си – има характера да разбере, че критиката е професия, дори занаят. Както не можеш да си поправиш обувките сам, така и не можеш да прецениш точно качествата на това, което сам си измислил, или което езикът е измислил през теб, ако си спомним вече залязващите уроци на постструктурализма. Критикът-писател е среща на две ненужно-съвместими задачи. Убедена съм, че добрият критик може да напише (особено пък сега – "постмодерен") роман, не по-лош от този на средно добрия писател. Но къде е смисълът да се трупат текстове в една дискурсивно претоварена култура, която отказва радостта да чете? Единствено в любовта към себе си.
• Науката в България
Част от репортаж в германския седмичник Ди Цайт
История, титли, персонал. Шестима професори, единайсет асистенти. 40 до 45 публикации годишно. Оплаквания, хленч, скърцане със зъби. В рамките на една седмица в десет различни научни институции се повтаря все едно и също: подир представянето следва депресивната част от пиесата. Най-напред красивата фасада, после – махмурлукът. Вярно, че и на запад в лаборатории често се чуват оплаквания, хленчене и въздишки. Тук обаче държавата се грижи само за оскъдното обзавеждане и за още по-оскъдните заплати. Всичко останало са външни средства в размер, за който дори не си струва да се говори.
• Самоубива ли се или задушават българската журналистика?
В българските медии се забелязва странна неграмотност - както граматическа, така и обща. Това обаче очевидно няма значение. Колкото по-неграмотни са журналистите, по-скоро младите репортерки, които са видимо с двойна употреба, толкова по-добре - те могат да бъдат манипулирани по-лесно. Очевидна е и подкупността на медиите - появяват се интервюта и материали, които във всяка западна медия щяха да бъдат обозначени като "Реклама" или "Платен материал". В България това не става.
В частните медии господства собственикът, който уволнява и назначава, поръчва и забранява. В държавните медии господства правителството или президента, които правят същото. Ето защо в момента водещите новини за българските медии са лавините. Разследваща журналистика няма, защото е неудобна на твърде много хора и опасна за журналистите. Българските медии са глухи, слепи и неми. Като трите маймунки.
• Професията професионализъм
Владимир Трендафилов
В този смисъл, като говорим за литературата ни от 1989 г. до днес, тя е епицентър на диспропорция. От една страна, не е популярна сред публиката. От друга страна, има писатели, чиито колене се подгъват от ордени и медали. Като цяло, по-основателно е да гледаме на подредбата й като на класика в кадруването, а не на селекция от творчески фигури и литературни произведения. За такава селекция трябва развита критика. А в най-новата ни литература думата имаха не критиците, а кадровиците. В резултат, структурите на литературата ни повтарят досегашните структури в икономиката и политиката - всяка изглежда окончателна, но се оказва чист мираж, след като се смени съставът на политическия връх.
...
Това обстоятелство, между другото, доста ясно разделя писателите у нас - поне до момента - на "дейци" и "емблематици". "Дейците", тоест тези, които се идентифицират най-вече с писането, са по-продуктивни, но постоянно идентитетът им в очите на съсловието е несигурен, застрашен е постоянно от обвинения в "журналистика" или "фейлетонизъм". Докато "емблематиците", т.е. тези, които практично се ориентират към идентитет най-вече с образа на писателя/поета, изглеждат по-професионални и принадлежността им към литературното поле не буди съмнения, колкото и оскъдно да пишат - и колкото и проблематично да е нивото на това, което пишат. Литературното ни поле се чувства най-уютно, когато представлява не фонд от текстове, а театър на маските.
• Звукът, начин на употреба или състояние на духа
Георги Арнаудов
Официозната звукова музикална култура - както винаги масова, като на едновремешните спартакиади, или празниците с високоговорители, облъчващи ни с масови песни. Преекспониране на имане или на липса на каквато и да е координация и мисъл за културна политика - безумния 20 октомври 2006 с Пинкас Цукерман + Сергей Хачатурян + TanGhost на Пабло Верон + Дюран Дюран по едно и също време в града.
...
Проекция на звукова манипулация, изискваща от тебе точно определено поведение, изразяващо се с безотговорност и безчувственост. За да бъдеш добавен към едно безлично Те - купуващи едно и също, правещи едно и също, ядящи и пиещи едно и също, с един същи етикет, четящи едно и също всред гора от безразличие, безизразност и безчувственост.
...
Доста често ме притеснява факта, че доста хора си мислят че това е специално написан химн на Европейската общност. За точност "Ода на Радостта" по текст на Фридрих Шилер e финалната четвърта част на Симфония № 9 в ре минор, ор. 125 от Лудвиг ван Бетховен (1770-1827). Премиерата на творбата се е състояла на 7 май 1824 г. в Kärntnertortheater - Виена.
• Където съм сбъркала - не ми е криво времето
Интервю на Деян Енев със Станка Пенчева
- Преди дни станахте лауреат на голямата поетична награда на името на Иван Николов, учредена от "Жанет 45". При връчването на наградата членът на журито, поетесата Екатерина Йосифова, заяви, че вие "никога не сте правили компромис с чувството за чест." Как на практика изглеждаше това в годините на социализма?
- Дали е вярно казаното от Катя Йосифова, могат да преценят другите, не аз. А моите си размисли и оценки за това ще запазя за книгата, която сега завършвам. Но във въпроса ви ми прозвуча някаква предопределеност: в такива и такива епохи хората непременно са били еди-какви си. От една страна, така можеш да осъдиш всички, имали греха да живеят в това време; от друга страна, всеки може да се оправдае с "времената бяха такива". Смятам, че във всички времена (може би с различна степен на трудност) можеш да зачиташ другия и да не му причиняваш зло; да не даваш да те унижат и сам да не се унижаваш. За себе си мога да кажа: мъчех се да правя по-малко неща, от които после да се срамувам. Толкова. Където съм сбъркала - не ми е криво времето. Всяко време си има и миязмите, и чистия планински въздух.
◊ ОГЛЕДАЛО
• Неудобството да наблюдаваш
Милена Кирова
Наблюдението е толкова по-трудно, колкото повече познаваш хората, за които пишеш. Навярно поучени от историята с еврейските Наблюдатели, римляните са почнали да изобразяват своята богиня Темида със завързани очи. А наблюдателят на вестник "Култура" е в още по-деликатна позиция. И да напише много лошо, и да напише мъничко лошо, и нищо да не напише – все му се сърдят. Изключително редки са онези случаи, когато творецът – по принцип същество, твърде взряно в себе си – има характера да разбере, че критиката е професия, дори занаят. Както не можеш да си поправиш обувките сам, така и не можеш да прецениш точно качествата на това, което сам си измислил, или което езикът е измислил през теб, ако си спомним вече залязващите уроци на постструктурализма. Критикът-писател е среща на две ненужно-съвместими задачи. Убедена съм, че добрият критик може да напише (особено пък сега – "постмодерен") роман, не по-лош от този на средно добрия писател. Но къде е смисълът да се трупат текстове в една дискурсивно претоварена култура, която отказва радостта да чете? Единствено в любовта към себе си.
• Науката в България
Част от репортаж в германския седмичник Ди Цайт
История, титли, персонал. Шестима професори, единайсет асистенти. 40 до 45 публикации годишно. Оплаквания, хленч, скърцане със зъби. В рамките на една седмица в десет различни научни институции се повтаря все едно и също: подир представянето следва депресивната част от пиесата. Най-напред красивата фасада, после – махмурлукът. Вярно, че и на запад в лаборатории често се чуват оплаквания, хленчене и въздишки. Тук обаче държавата се грижи само за оскъдното обзавеждане и за още по-оскъдните заплати. Всичко останало са външни средства в размер, за който дори не си струва да се говори.
• Самоубива ли се или задушават българската журналистика?
В българските медии се забелязва странна неграмотност - както граматическа, така и обща. Това обаче очевидно няма значение. Колкото по-неграмотни са журналистите, по-скоро младите репортерки, които са видимо с двойна употреба, толкова по-добре - те могат да бъдат манипулирани по-лесно. Очевидна е и подкупността на медиите - появяват се интервюта и материали, които във всяка западна медия щяха да бъдат обозначени като "Реклама" или "Платен материал". В България това не става.
В частните медии господства собственикът, който уволнява и назначава, поръчва и забранява. В държавните медии господства правителството или президента, които правят същото. Ето защо в момента водещите новини за българските медии са лавините. Разследваща журналистика няма, защото е неудобна на твърде много хора и опасна за журналистите. Българските медии са глухи, слепи и неми. Като трите маймунки.
• Професията професионализъм
Владимир Трендафилов
В този смисъл, като говорим за литературата ни от 1989 г. до днес, тя е епицентър на диспропорция. От една страна, не е популярна сред публиката. От друга страна, има писатели, чиито колене се подгъват от ордени и медали. Като цяло, по-основателно е да гледаме на подредбата й като на класика в кадруването, а не на селекция от творчески фигури и литературни произведения. За такава селекция трябва развита критика. А в най-новата ни литература думата имаха не критиците, а кадровиците. В резултат, структурите на литературата ни повтарят досегашните структури в икономиката и политиката - всяка изглежда окончателна, но се оказва чист мираж, след като се смени съставът на политическия връх.
...
Това обстоятелство, между другото, доста ясно разделя писателите у нас - поне до момента - на "дейци" и "емблематици". "Дейците", тоест тези, които се идентифицират най-вече с писането, са по-продуктивни, но постоянно идентитетът им в очите на съсловието е несигурен, застрашен е постоянно от обвинения в "журналистика" или "фейлетонизъм". Докато "емблематиците", т.е. тези, които практично се ориентират към идентитет най-вече с образа на писателя/поета, изглеждат по-професионални и принадлежността им към литературното поле не буди съмнения, колкото и оскъдно да пишат - и колкото и проблематично да е нивото на това, което пишат. Литературното ни поле се чувства най-уютно, когато представлява не фонд от текстове, а театър на маските.
• Звукът, начин на употреба или състояние на духа
Георги Арнаудов
Официозната звукова музикална култура - както винаги масова, като на едновремешните спартакиади, или празниците с високоговорители, облъчващи ни с масови песни. Преекспониране на имане или на липса на каквато и да е координация и мисъл за културна политика - безумния 20 октомври 2006 с Пинкас Цукерман + Сергей Хачатурян + TanGhost на Пабло Верон + Дюран Дюран по едно и също време в града.
...
Проекция на звукова манипулация, изискваща от тебе точно определено поведение, изразяващо се с безотговорност и безчувственост. За да бъдеш добавен към едно безлично Те - купуващи едно и също, правещи едно и също, ядящи и пиещи едно и също, с един същи етикет, четящи едно и също всред гора от безразличие, безизразност и безчувственост.
...
Доста често ме притеснява факта, че доста хора си мислят че това е специално написан химн на Европейската общност. За точност "Ода на Радостта" по текст на Фридрих Шилер e финалната четвърта част на Симфония № 9 в ре минор, ор. 125 от Лудвиг ван Бетховен (1770-1827). Премиерата на творбата се е състояла на 7 май 1824 г. в Kärntnertortheater - Виена.
Автор:
Антоанета Добрева
Публикация:
29.01.2007 г. 00:05
Посетено:
650
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/28/news/3418-vreme-otrazheniya-zvuk