Годишнини

Памет за проф. Ярослав Тагамлицки (1917-1983)

Професорът и неверниците

Памет за проф. Ярослав Тагамлицки (1917-1983)


“Но какво търсят нашите души, пътувайки
върху изгнили от морето дъски
от пристанище в пристанище?
... една родина, която вече не е наша, нито ваша”

Георгиос Сеферис


В трети курс беше много модерно да бягаме от лекции и  да ходим по чуждите университети. Барабар Петко, та и аз – с мъжете. Медицината ми беше вече до коленете, прекосила бях анатомията и физиологията, които се смятаха за цедката на първите семестри, та си позволих и аз да кръшна. В групата имахме един Иван Забойник. Чех. Баща му работеше в посолството, а Иван следваше хуманитарна медицина. Беше хубав момък – едър, набит, с открито, обветрено чело, свиреше на китара и пееше песни. Някъде в старите ми тетрадки от София ще да е останала една песен, която той веднъж ни изпя. Чудна! За гълъбите, за покривите, за дъжда и за хората, които все бягат да се скрият от него под разни дъждобрани. Та хванахме се един ден с Иван Забойник и драснахме от занятия. Точеше се някава скучна лекция по военна медицина, по що ли, на мен ми бе додеяло, а него го стягаше чепикът да види приятелката си... Качихме се в ладата и дай – към университета.

Тук съм длъжна да отбележа, че Забойник беше добър шофьор – караше с едната ръка, а с другата наливаше пепси кола и други напитки в устата си.

- Къде е приятелката ти - попитах.

- Сърбохърватска литература - отвърна, - предава първа година.

Нейсе, стигнахме криво-ляво до университета, той остави колата нейде из “Шипка” и се понесохме към Алма Матер. То не бяха коридори, то не  беше чудо. Брех, какво светилище, каква изповедалня. А в Медицинска академия имахме само две аудитории и една патология, казано иначе – морга. Иван се запъти да се срещне с изгората си, а аз – право в юридическия факултет. В него следваше небезизвестният бъдеш адвокат Любо Денев, мой и на близначката ми съученик от детските години, верен следовник на Темида. Любо обичаше историята, политиката и вестниците откак го помня в училище и после – в гимназията. Та влязох в час. Обсъждаха основите на Римското право. Много позната материя. Знаех латински и разбирах всичко, за разлика от останалите студенти. Любо, той все си беше така пълен, слушаше и току обръщаше загрижен поглед към мен на последната банка. Но професорът не ме разпозна. Не разбраха за чуждото присъствие и асистентите, които събираха подписи на вратата. Измъкнах се като по чудо.

Във фоайето се бе насъбрала тълпа студенти, които четяха някаква току-що залепена обява. Всички бяхме чували за проф. Тагамлицки*, но малцина се бяха осмелявали да се явят на лекциите му току-така - неподготвени. Този следобед се предлагаше тъкмо такава възможност – професорът, чието седалище бе физико-математическият факулет в Лозенец, този ден изнасяше лекция в Алма Матер. Нищо не разбирах от аналитични функции, нито от диференциално смятане, обаче реших да отида. Съдбоносна грешка.

Тук е уместно да спомена, че моята сестра-близначка и математичка следваше по това време математика и беше във възторг от проф. Тагамлицки. След лекции около професора постоянно кръжал рояк суетни студентки, които се надпреварвали да го канят на кафе. Напразно! Професорът бил заклет ерген. И друго научих от нея. Макар да бе имигрирал в България още като невръстно дете по време на революцията заедно със семейството си, гонени от болшевиките, професор Тагамлицки, продължаваше да говори с неподражаем руски акцент, да разказва анекдоти за Стьопка и Чапаев и да се надсмива над прозвището “белогвардеец”, с което го бяха дамгосали колегите му партийци. И за мен, и за останалите студенти това беше същинска загадка: как един чужденец, при това безпартиен, бе успял да надвие на мурафета на членовете на бекапе в БАН, да победи предразсъдъците и под носа им да се издигне в ранг на професор? В една държава, която съвсем не бе неговата родина? Как? С много мъка и с много труд, беше отговорът, но това щях да го разбера години, години по-късно. И над колко други неща имаше още да се чудя през живота си... Но думата ми сега е за професора-математик. Та сестра ми  бе казвала вкъщи колко е прозорлив пустият му Тагамлицки и каква неповторима памет има. Той според нея, можел веднага да разпознае кой е студент и кой “парашутист”. Наистина ли бе така?... Реших да опитам.

Залата беше малка, но банките почнаха неумолимо да се пълнят и в уречения час имаше места само за правостоящи. Накумих се на първия ред и извадих листове, уж да пиша. Какво ти? Че като се започнаха едни интегрални редици, едни математически знаци, това не беше латински, нито анатомия, да са ми до колене, брех, почнах да се чеша, дето не ме сърби. Професорът, в 60-те, дребен, попрегърбен, пъргав, с очила и неповторим начин на говорене, почна да шари из редиците.

- Вий, другарке? Я, я, излезте да видим с вас една теорема... - чух писклив тласец до ушите си.

Ами сега? Излязох, какво да правя. И като се започна една препирня, остави се.

Още на третата минута изхвърчах от залата ошушкана и разтреперана, а след мен и – дузина други такива, дето бяха дошли да гледат сеир, вместо да слушат лекция.
- Вънь, вънь – кряскаше професорът, а те тичаха в коридора рошави и посрамени.

Професор Тагамлицки беше пословичен в придирчивостта си да има за аудитория студенти, а не стадо. Нито наблюдатели. Той мразеше суетата. Това разбрах в онези минути и ми остана за цял живот. Както и възхищението ми от математиката. Това не е наука, мислех си, това е самият живот, но в други измерения.

Две години по-късно  проф.Тагамлицки почина. Беше далечната 1983-та.

Минали са 25 години оттогава, а сякаш беше вчера.


***

... В къщата  на съседите, детето получи най-ниския възможен резултат от изпита си по математика. Родителите бяха съкрушени и решихме вкупом да напишем протестно писмо. Майката написа едно, написа две, отговор все не идва. Накрая аз се притекох на помощ и написах нещо, което в превод ще рече горе-долу следното:

“Сър,
Казано на смирен език (“Блажени са смирените”), никак не съм във възторг от факта, че  до този момент нямам официален отговор от Вас относно изпита по математика, състоял се на... Очевидно служителките във Вашата гимназия са били изключително заети с лакиране на ноктите си, пращане на есемеси по мобилните си телефончета и слушане на “ютюб”...

Като се прибра от работа, Майкъл прочете писмото, изпи една чаша вино и избяга в градината. Аз крещях, доказвайки колко съм права. Но него го беше срам.

- Защо трябва да правиш сеир, седни и напиши кротко писмо – рече, математиката не е кобила, да ти избяга.

Вдигнах ръце и зарязах всичко. След два дни се върнах към написаното, отворих плика, прочетох писмото и се засрамих.
 
- Вънь, вънь! – кряскаше професорът..., а те бягаха рошави и невежи.


----------------
*Проф. Ярослав Тагамлицки, човек, математик, преподавател (1917-1983). Повече за него: http://www.tagamlitzki.com.
Автор: Ани Койчева
09.06.2008 г. 21:17
Посетено: 2329
Етикети: Памет
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/25/news/6048-pamet-za-prof-yaroslav-tagamlitski-1917-1983