Годишнини

Една година след смъртта на Марко Семов

Три урока по книгознание

Вечерта на 17 януари 2007 г. Марко Семов предпочете оня свят преждевременно. Впрочем всяка смърт на велик човек е преждевременна. Но когато на следващия ден чух непоносимата новина, се сетих нещо, от което изтръпнах. Това беше едно негово есе от 1999 г. с пророческото заглавие „Журналистите живеят сгъстено и умират млади”. Макар че съвременната културна среда го определя предимно като писател, той притежаваше аурата на журналист – от онази висококачествена, хибридна и полифункционална порода, която днес световните лидери в медиабизнеса търсят под дърво и камък.

Марко Семов носеше неизмеримо висока добавена стойност не само на Факултета по журналистика, не само на Софийския университет, не само на всяка медия, в която работеше или която му даваше трибуна, а и на личната опитност на всеки от нас. Логично е физическото му отсъствие и от обкръжението ни, и от учебните ни планове да анулира този капитал. Но само хладнокръвен библиограф може да даде рационално обяснение на настоящия парадокс: добавената стойност на автора Марко Семов след смъртта му неконтролируемо нараства.

Не само през изтеклата година, а още от деня на издаването на неговата Био-библиография съм го държала на „библиографска мушка”. Тук ще споделя само неща, от които разбирам. С идеята да успокоя скърбящите, че за творци като Марко Семов няма забрава. А пред него – за да го убедя, че не съм го изоставила. Следя особено зорко резонанса, който предизвиква тук на земята, след като се отдръпна, както той казваше, „да ни гледа сеира”.

Огромният масив от емпирични библиографски факти, който ме заля през тази осиротяла година, ме доведе до подозрението, че Марко Семов продължава да преподава. Но сега вече преподаваше метафизичните аспекти на книгознанието – темата за Безсмъртието.

На мен лично вече ми изнесе три урока. Първият е: „Кой и кога може да издаде последната си книга?”. Вторият – „Как на практика името ти започва да работи за теб?”. И третият – „Какво друго, освен име, трябва да оставиш, за да си осигуриш безсмъртие?”.

Първият урок ми преподаде чрез цели три „последни” книги:
. Бялата брошура „Марко Семов 1939-2007”, която видя бял свят в деня на Поклонението и по която до края на деня всички, държащи я в ръка, се „разпознавахме”;
. Последният му роман „Силвена”, чието издаване не дочака, но пък ни подари чрез ръцете на семейството си на рождената си дата;
. Новия му сборник с най-необичайното за световното книгоиздаване заглавие „Последната ми книга”.

Всички сме чували как напращели от задоволство автори неразумно предизвикват съдбата като вместо „Това е най-новата ми книга” казват „Това е последната ми книга” (така повтаряше и покойният ми учител Любен Атанасов и действително „Енциклопедия на афоризмите” му се оказа последна).

Изводът от този първи урок на Марко Семов гласи: никога не наричай най-новата си книга „последна”. Марко Семов остана продължително жив, именно защото изчака едва днес да ни покани на „последната си книга”. А самата книга не е просто „две в едно”, а нещо като биобиблиографиите: написана от него и за него, само че в невъзможна за био-библиографиите пълнотекстовост. При това – може да предизвика сериозен стрес у библиографите: как да поместиш на едно каталожно картонче това уникално биполярно издание, превъртяно, усукано като по „пръстена на Мьобиус”? Изпратена за печат сякаш от отвъдното…

И защо не? Нали главният герой в Марко-Семовата половина тук са конете? А конят от дълбока древност е сакрално животно, символ на посредника между земния свят и отвъдния. И доколкото конете са еднакво почитани и при траките, и при древните българи, и при славяните, няма нищо случайно, че народоведът, народоекологът Марко Семов е бил привързан по мистичен начин към тези животни. След време изследователите може да разпознаят в този езически образ градивото на народопсихологическата му „зелена” философия. Но и днес не би било пресилено да кажа, че неиздадените приживе разкази за коне звучат като изтървавани в паузите между злободневието въздишки по уютната първобитност и телесния полисензорен опит. Нещо, към което (както твърдят културолозите) в най-скоро време ще завие преуморената ни и изчерпваща се цивилизация – към реактуализацията на племенното, към новата ера на цивилизованата първобитност.

Не бих си позволила да коментирам самите „Неиздадени истории с коне” – тези 18 разказа са привилегия на четящия в самота. Защото измъкват неуправляеми сълзи. Защото безжалостно импонират на „лебедовата песен” на предусетилия края си Владимир Висоцки: „Я коней напою, я куплет допою…”.

Но с типично за библиографа хладнокръвие мога да прогнозирам, че разказите „И те са като хората” още утре ще се впишат в световния фонд от „книги за коне” – едни от най-търсените в онлайн книжарницата Amazon.com; ще бъдат препоръчвани и в базите данни за любители на коне, изобилстващи в интернет. А не бих се учудила и ако някой учен или студент ги припознае като липсващата досега христоматия по Хипология (науката за конете).

Другата половина на това мистично издание – „Последната ми книга”, е не по-малко изпитание за библиографа. Разгърната е в шест концентрични кръга, поднася ни 82 разножанрови текста, подписани с още толкова имена. Това са страници, натежали от скръбта на академични, политически, браншови и институционални лидери, журналисти, писатели и професионални емблеми. Един вербално-иконичен летопис на година, преминала в напрегната пустота, в която всеки от 82-та подписали се е отделил минута или час от личното си време, за да каже на Марко Семов онова, което винаги му е принадлежало. Или просто да се покае. Като онзи обикновен гражданин, който е написал: „Ти много ни обичаше, но дали със същото ти отвръщахме. Обрисува ни във книгите си, но не можахме да се познаем. Говореше ни, но не искахме да те слушаме. Гордеехме се с теб, но не ти го казвахме”.

Получила се е една справедлива „последна” книга. И свалям шапка на нейните създатели. Защото е казано: единствената неразрушима епитафия е хубавата книга.

Следващите два урока по книгознание Марко Семов ми преподаде, подготвяйки ме за този текст.

Вторият урок гласи: как на практика името ти започва да работи за теб? Отговорът: когато пишеш не само много книги, а и „нужни книги”, името ти самò плъзва из цялата планета.

Ето най-показателното, което установих след 17 януари 2007 г.:
. Електронното издание на неговата Био-библиография, публикувана от издателство LiterNet на 11 януари 2006 г. и по този начин предоставена за безплатен достъп на милиони читатели в интернет, е привлякла за две години хиляди посетители;
. Ако преди три години книгите на Марко Семов се притежаваха само от 16 световни библиотеки, към днешна дата негови книги се предлагат в близо 60 национални и университетски библиотеки извън страната;
. Най-мащабната онлайн търсачка за книги Google Book Search, която съществува едва от една година, открива името „Марко Семов” в 140 сканирани книги, сборници и периодични издания, предоставени от Конгресната библиотека във Вашингтон.
   
Можем да сме сигурни, че и в момента всичко, отпечатано с името Марко Семов, се дигитализира и мултиплицира из хард-диска на планетата.

Но Марко Семов не само много написа. Оказва се, че е и един от най-четените български автори. Впрочем някой от нас, авторите на книги, да знае броя на читателите си? А дали изобщо разполага със свои читатели?

С този въпрос е свързан и третия урок по книгознание, който Марко Семов ми преподаде: името не е достатъчно, ако не си оставил „валидни думи”, които да са достъпни за слушане и четене за вечни времена.

Марко Семов изрече и написа толкова много „валидни” думи, че още приживе успя да се абонира за вечността, а читателите му все по-активно гласуват за неговия, както казват конфуцианците, „небесен мандат”.

Тук ще отворя една скоба. Страничният наблюдател може би ще изтълкува инициативите за меморизиране на името „Марко Семов” като безпокойство, че то може да бъде забравено. Във финансовия сектор има едно понятие – „твърде голям, за да отпадне”. Марко Семов е твърде голям, за да бъде забравен. Защото „пусна по вятъра” огнеупорни думи. Остави ни ценни глобални уроци в стила на така амбициозно замислените от Европейската комисия „практики на превъзходство”.

Впрочем меморизация на личността му вече една година се провежда и в паралелното интернет пространство. Много българи, като регистрирани участници в интернационалните социални мрежи (като MySpace) или като блогъри, легитимират „личния си профил” именно чрез Марко Семов. В графата „Любими автори” името му стои редом до Вазов, Ботев, Булгаков, Кастанеда и Екзюпери. От интернет можем да научим и че българистите по света вече са го превърнали в обект на научно изследване. Само преди два месеца в сайта на Норвежкия университет за наука и технологии бяха публикувани резултатите от внушителен лингвистичен проект, посветен на балканската стилистика и езиково многообразие. От четирите български примера най-цитиран е именно Марко Семов с книгата си „Цената”.

В интернет засякох и една особена жажда за Марко-Семовите думи – за говорените му думи. Точно два дни след новината за смъртта му младеж на име Валентин решава да разпространи чрез Мрежата свой любителски радиозапис със заглавие „Думи за памет” от Марко Семов. До преди дни аудиофайлът с обем 1.20 минути беше изтеглен от 1064 посетители.
   
Ще бъда откровена и ще кажа, че наглед ирационалната ми убеденост, че Марко Семов не подлежи на забрава, идва от онова, което отчетох като резонанс в анонимното виртуално пространство.

Факт е, че приживе коментарите след публикациите на Марко Семов, достъпни в Мрежата, бяха твърде лениви. След смъртта му обаче говоренето за личността и книгите му е получило някакво невероятно ускорение: само за една година десетки българи от цял свят са го споменавали или са се позовавали на него в интернет форуми, блогове и дискусионни групи. А знаем, че интернет не прощава – ако си ненужен, просто те изплюва като ключова дума от системата. И кой би дръзнал да оспори това изобилие от неконюнктурни мнения, отзиви, цитирания или препратки към автор, когото вече нито можеш да зарадваш, нито да му се подмажеш.

Само за изтеклата една година се оказва, че Марко-Семовите думи се цитират в интернет дискусии по най-неподозирани теми. Цитират го например българи от турски етнически групи по повод местните избори. В коментарите към публикация в кърджалийския вестник „Нов живот” от 7 ноември 2007 г. засичаме интересен диалог между читателите „Оsman” и „Arda Boy”. „Сега аз ви препоръчвам да намерите и прочетете следните 3 книги – пише Оsman. Две са на Д. Иванов за Шесто управление и една на покойния вече Марко Семов – „Българинът и властта”. И ще видите как ще се успокоите и ще се захванете с вашите си проблеми”. Следва отговорът на Arda Boy: „Османе, аз специално на М. Семов всички книги съм ги изчел, като почнеш още „За Япония” до последните му разкази. За Шесто нямам намерение. Аз живях в Шесто”.

Цитират го и по проблеми, свързани с новия ни статус на държава член на Европейския съюз. Както се случва с дискусията по темата „Какво е да си българин на стаж в Брюксел”, разгърнала се в онлайн изданието на в. Дневник. Анонимен форумец слага край на силно изострения дебат със следното изказване: „Като ви слушам, се сещам за една мисъл на покойния вече Марко Семов: „Характерна черта на българина е да се стреми към някой стол и докато не го осере и опикае, да не го пуска”. Брюксел е рай за такива хора.

Тази актуална за младите тема, по която е „привлечен” Марко-Семов цитат, е особено показателна за факта, че в книгите му присъстват множество валидни истини за Европейския съюз, формулирани от човек, живял само 17 дни като негов гражданин.

Именно анонимните, обикновените млади читатели на Марко-Семовите текстове – студенти, ученици, българи от различни етнически групи, емигранти или временно пребиваващи из световни или европейските институции, доказват факта, че той ни остави „потребни”, „валидни” и „лечебни” думи, които неутрализират фрустрираните и реанимират обезсърчените.

Това най-добре можем да усетим чрез рефлексията сред емигрантите, сред българите, живеещи в чужбина. След запознанството си с Марко Семов по време на Втората световна среща на българските медии в Чикаго емигрантите журналисти отварят в своя медиен портал EuroChicago.сом една мини библиотека със заглавие „За Марко Семов като за Марко Семов”, която попълват до днес с множество публикации, писани от и за него.

Дори при дискусия върху небългарски, чисто американски урбанистичен проблем – за гетата в Балтимор и Ню Йорк, Марко-Семовите книги са способни да подадат нужния аргумент.

Най-много вероятно ще се окажат емигрантите, превърнали някоя от книгите на Марко Семов в подръчен „съветник по оцеляване”. Ще се позова на един от тях, на една потърсила реализация във Великобритания лекарка: „Когато тръгвах за Лондон – разказва тя – моята преподавателка по английски ме посъветва да прочета книгата на Марко Семов „Цената”. Прочетох я и я взех със себе си. Много от събитията и преживяванията на главния герой се случиха и на мен … Зная почти наизуст цели пасажи, но има две неща, които се забиха дълбоко в мен и винаги ще ги помня: „Видял съм богати емигранти, но щастливи не съм видял”, и второто: „Нека останат една мечта и една цел непостигнати. Постигнатите мечти са мъртви”.

Действително може да се окаже, че книгите на Марко Семов могат да разгърнат категоричното си въздействие именно върху „обезкоренените”, върху потенциалните емигранти.
    
Пак за младите го попитах и аз веднъж, в ефира на БНТ (на 11 януари 2006 г.): „Какво правите с гравитацията под краката на българите, професоре, че вашите студенти не само не емигрират, а бързат да се върнат, за да ви покажат набъбналото си национално самочувствие?”.

Сега знам какво прави. Гравитацията, която ни опазва от национална безтегловност, се дължи на думите му. Думите, от които замесва хляба – онзи, домашния хляб, който хваща за ръка децата и ги завръща вкъщи.


Автор: Милена Цветкова
10.02.2008 г. 14:36
Посетено: 3160
Етикети: Марко Семов
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/25/news/5295-edna-godina-sled-smartta-na-marko-semov