Годишнини
Йордан Захариев - ярък изследовател на родния край
130 години от рождението на акад. Йордан Захариев - етнограф, фолклорист
Навършиха се 130 години от рождението на член-кореспондента на Българската академия на науките, автор на няколко крупни научни изследвания за Кюстендилско - Йордан Захариев. Той е роден на 3 март 1877 г. в Босилеград (днес в Република Сърбия). След завършване на основното си образование учи в Педагогическото училище в Кюстендил. Две години учителства в родния си град и през есента на 1897 е вече студент в Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Отново е учител в родния си край, след това в Кюстендил. Директор е на непълната девическа гимназия, на смесената гимназия. През 1922 г. семейството му се преселва в Кюстендил.
Йордан Захариев е един от основателите и пръв председател на туристическото дружество „Осогово", председател на културно-стопанското дружество „Кюстендил", председател на читалище „Братство", уредник на градския музей, актьор... Този край го свързва с хората и с неговите бъдещи изследвания в етнографията, фолклора, социологията, диалектологията. Близо половин век Йордан Захариев проучва съзнателно и с възрожденски плам Кюстендилския край.
Предпочел провинцията, отказал асистентско място в Софийския университет, от уредник в етнографския музей в София, началник на средното образование в Министерството на народното образование, той прекарва живота си в Кюстендилския край, проучвайки неговия бит, култура и традиции. И както той самият казва в предговора на сборника за народни умотворения и народопис „Каменица": „...пръв разбивах пъртината в България за географско-етнографските проучвания..."
Събираческата дейност е тежка, много деликатна, много време се изисквало за нея, склоняване към разказ, отваряне на душата на анкетирания. Пък и хората не били много словолюбиви и грамотни, те се срамували, притеснявали от битието си, от напуканите длани, които криели в скута си. Чувствали се като на изпит пред този солиден господин. Но търпението, ентусиазмът, благородството - изписани по лицето на този българин, предразполагали селяните да се отпуснат и непринудено да разказват за себе си, за рода си, за селото си. Те разказвали приказките на дедите си, пеели песните им. Канели го на християнските празници Великден, Лазарица, Коледа.
Първият том от неговите географско-етнографски проучвания „Кюстендилското Краище" излиза едва през 1918 г. "И след това се заредиха тогава нещастия след нещастия - изповядва той, - някои от които се струпаха и по моята глава: покрай другото изгубих и родния си дом, а заедно с това и материалната сгода да се отдаде човек на изучавания, свързани с тежки за това време разноски по пътувания... и едва през 1926 г. успех да се върна на „мирновременни" занятия".
И наистина вече през летните училищни ваканции на 1926, 1927 и 1928 г. Йордан Захариев започва проучвания на Каменица (малка географско-етнографска област, която се намира в най-югозападните покрайнини на България, между Осоговската планина на юг, границата със Сърбия и Македония на запад, планините Краище на север, Лисец планина на изток).
Точно тук, в сърцето на Каменица, се намира и моето родно село Бистрица, днес почти изчезнало. Един от най-добрите събеседници и сладкодумни разказвачи на Йордан Захариев в селото бил прадядо ми Рано Митрев. По спомени на роднини, през летните дни на 1927 или 1928 г. Йордан Захариев посетил селото да събира материали. Дядо Рано е бил на над 75 години, нямал слабост към земята, всичко оставил на синовете и дъщерите си, а той обичал да седи на гумното, край новата си къща, строена по европейски вид и да размишлява за живота и съдбините човешки. Той бил любопитен човек, знаел много песни, приказки и гатанки, едни си измислял и стъкмявал, други знаел и помнел от предците си, и винаги, когато имало събиране вкъщи: на християнски празник, кръщенка, той намирал начин да каже нещо и по този начин младите да знаят какво е било, как се е живяло.
На Йордан Захариев не му било удобно ей така да отклонява стария човек от задължения и често казвал: „Бай Рано, аз ще се разплатя с тебе, ти не се бой! Изкуството чини пари, а нашата работа е повече от изкуство!" Дядо отговарял, че не иска нищо, само да се върши работа, да се запише това, що знае, за да се помни от хората и се предава нататък, защото „Човек е шумка, духне ветър, отнесе го".
От него Захариев записал няколко песни, 4-5 приказки, разкази за местни обичаи, заричалия, баяния и други. Дядо Рано бил щастлив, че е намерил човек, който с радост го слуша и разпитва. Не искал да чуе за армаган или някаква плата, казвал му кои са хората от селото и от околните села, които могат да му помогнат в „писаческата" работа.
„Пропътувал съм до насита надлъж и шир тая отстранена погранична област, като съм се задържал в някои села по цяла седмица - пише Захариев. - Смея да кажа, че познавам и последното кътче на нашата покрайнина, познавам добре почти всички селяни, от които можеше да се вземат някакви сведения, да се съберат материали, успях да спечеля тяхното доверие и затова искрено и с обич разкриваха душата си пред мене..."
Веднъж Й. Захариев разказал на бай Рано как великият руски художник Репин рисувал картината „Запорожци пишат писмо до турския султан". В центъра на композицията има едно „смеещо се теме", на запорожец с гръб, но така било изразително, че зрителят веднага бил грабван от него. За да нарисува това смеещо се теме, на художника му позирали четворка картоиграчи, които правели така, че този с гърба към него винаги да печели. Репин плащал от джоба си.
По-късно дядо, впечатлен от разказа на Й. Захариев, често го разказвал, малко в приказен, преувеличен вид, че художникът дал торба жълтици, за да нарисува запорожеца. А те го питали: А ти какво получи? „Акъл, деца, акъл - он с пари не се купува!"
След „Краище" (1918) Йордан Захариев издава „Каменица" (1935), "Пиянец" (1949), „Кюстендилската котловина" (1963), има и много други публикации.
Някои често задават въпроса за саможертвата на учения и изследователя, етнографа, фолклориста, който предпочита за поле на творческа изява родния край, провинцията, а не уютния кабинет в Министерството на образованието или в Софийския университет. И ако трябва да обобщаваме, то научният подвиг на Йордан Захариев би бил немислим без обичта към родния край.
Йордан Захариев е един от основателите и пръв председател на туристическото дружество „Осогово", председател на културно-стопанското дружество „Кюстендил", председател на читалище „Братство", уредник на градския музей, актьор... Този край го свързва с хората и с неговите бъдещи изследвания в етнографията, фолклора, социологията, диалектологията. Близо половин век Йордан Захариев проучва съзнателно и с възрожденски плам Кюстендилския край.
Предпочел провинцията, отказал асистентско място в Софийския университет, от уредник в етнографския музей в София, началник на средното образование в Министерството на народното образование, той прекарва живота си в Кюстендилския край, проучвайки неговия бит, култура и традиции. И както той самият казва в предговора на сборника за народни умотворения и народопис „Каменица": „...пръв разбивах пъртината в България за географско-етнографските проучвания..."
Събираческата дейност е тежка, много деликатна, много време се изисквало за нея, склоняване към разказ, отваряне на душата на анкетирания. Пък и хората не били много словолюбиви и грамотни, те се срамували, притеснявали от битието си, от напуканите длани, които криели в скута си. Чувствали се като на изпит пред този солиден господин. Но търпението, ентусиазмът, благородството - изписани по лицето на този българин, предразполагали селяните да се отпуснат и непринудено да разказват за себе си, за рода си, за селото си. Те разказвали приказките на дедите си, пеели песните им. Канели го на християнските празници Великден, Лазарица, Коледа.
Първият том от неговите географско-етнографски проучвания „Кюстендилското Краище" излиза едва през 1918 г. "И след това се заредиха тогава нещастия след нещастия - изповядва той, - някои от които се струпаха и по моята глава: покрай другото изгубих и родния си дом, а заедно с това и материалната сгода да се отдаде човек на изучавания, свързани с тежки за това време разноски по пътувания... и едва през 1926 г. успех да се върна на „мирновременни" занятия".
И наистина вече през летните училищни ваканции на 1926, 1927 и 1928 г. Йордан Захариев започва проучвания на Каменица (малка географско-етнографска област, която се намира в най-югозападните покрайнини на България, между Осоговската планина на юг, границата със Сърбия и Македония на запад, планините Краище на север, Лисец планина на изток).
Точно тук, в сърцето на Каменица, се намира и моето родно село Бистрица, днес почти изчезнало. Един от най-добрите събеседници и сладкодумни разказвачи на Йордан Захариев в селото бил прадядо ми Рано Митрев. По спомени на роднини, през летните дни на 1927 или 1928 г. Йордан Захариев посетил селото да събира материали. Дядо Рано е бил на над 75 години, нямал слабост към земята, всичко оставил на синовете и дъщерите си, а той обичал да седи на гумното, край новата си къща, строена по европейски вид и да размишлява за живота и съдбините човешки. Той бил любопитен човек, знаел много песни, приказки и гатанки, едни си измислял и стъкмявал, други знаел и помнел от предците си, и винаги, когато имало събиране вкъщи: на християнски празник, кръщенка, той намирал начин да каже нещо и по този начин младите да знаят какво е било, как се е живяло.
На Йордан Захариев не му било удобно ей така да отклонява стария човек от задължения и често казвал: „Бай Рано, аз ще се разплатя с тебе, ти не се бой! Изкуството чини пари, а нашата работа е повече от изкуство!" Дядо отговарял, че не иска нищо, само да се върши работа, да се запише това, що знае, за да се помни от хората и се предава нататък, защото „Човек е шумка, духне ветър, отнесе го".
От него Захариев записал няколко песни, 4-5 приказки, разкази за местни обичаи, заричалия, баяния и други. Дядо Рано бил щастлив, че е намерил човек, който с радост го слуша и разпитва. Не искал да чуе за армаган или някаква плата, казвал му кои са хората от селото и от околните села, които могат да му помогнат в „писаческата" работа.
„Пропътувал съм до насита надлъж и шир тая отстранена погранична област, като съм се задържал в някои села по цяла седмица - пише Захариев. - Смея да кажа, че познавам и последното кътче на нашата покрайнина, познавам добре почти всички селяни, от които можеше да се вземат някакви сведения, да се съберат материали, успях да спечеля тяхното доверие и затова искрено и с обич разкриваха душата си пред мене..."
Веднъж Й. Захариев разказал на бай Рано как великият руски художник Репин рисувал картината „Запорожци пишат писмо до турския султан". В центъра на композицията има едно „смеещо се теме", на запорожец с гръб, но така било изразително, че зрителят веднага бил грабван от него. За да нарисува това смеещо се теме, на художника му позирали четворка картоиграчи, които правели така, че този с гърба към него винаги да печели. Репин плащал от джоба си.
По-късно дядо, впечатлен от разказа на Й. Захариев, често го разказвал, малко в приказен, преувеличен вид, че художникът дал торба жълтици, за да нарисува запорожеца. А те го питали: А ти какво получи? „Акъл, деца, акъл - он с пари не се купува!"
След „Краище" (1918) Йордан Захариев издава „Каменица" (1935), "Пиянец" (1949), „Кюстендилската котловина" (1963), има и много други публикации.
Някои често задават въпроса за саможертвата на учения и изследователя, етнографа, фолклориста, който предпочита за поле на творческа изява родния край, провинцията, а не уютния кабинет в Министерството на образованието или в Софийския университет. И ако трябва да обобщаваме, то научният подвиг на Йордан Захариев би бил немислим без обичта към родния край.
Автор:
Благой Ранов
Публикация:
09.02.2008 г. 18:22
Посетено:
1260
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/25/news/5294-yordan-zahariev-yarak-izsledovatel-na-rodniya-kray