Димо Райков на 70! Успя ли Париж да освободи талантливия писател от веригите на соцреализма?

Често пъти Димо Райков ми пишеше, че трябва да прочета ранните му книги. И преди дни съпругата му Офелия Крумова ми подари три малки издания от миналия век, от първите „дечица“ на младия тогава автор: „Жребият“, документална повест, "Профиздат", 1987; „Мигът на невестулката“, разкази, "Г. Бакалов",1989, както и дебютния му роман „Писма до мъртвия брат“, спрян преди 10 ноември, публикуван през 1993 г. от издателство "Хермес" в поредицата „Нова вълна“. Три книжки, вече антикварна ценност, отпечатани върху жълтеникава тънка хартия с дребен шрифт. Тънки, но тежки като олово. Честно казано, не ми се четеше проза от късния соц. В началото на века бях освободила библиотеката си от стотици книги на издавани български автори, които просто се размиха в историята и никой не се сеща за тях, освен под някоя асма в клуба на СБП. Но Димо Райков не беше от тях, напротив, беше сбъднал мечтата и намерил мястото си в прекрасния Париж. Интуитивно знаех, че писателят, дни преди да навърши 70 години, иска да сподели нещо специално с мен, че е усетил, че като представител на следващото след неговото поколение, съм една от последните, които ще могат да изговорят важни неща както за съвременната българска литература, така и за нашия живот, анализирайки точно тези негови книги.

След като прочетох антикварните заглавия и „Париж, моят Париж“, открих смисъла на моето отделено време. То бе същото, заключено между края на 80-те на ХХ век, и началото на третото десетилетие на XXI век. Времето на неистовите надежди, на яростната критика, на дигиталното нашествие и в края на краищата – спасението в аналоговия хуманизъм. Майсторът на словото е бил с изцяло събуден талант и на 30 и на 70.

15-те разказа в „Мигът на невестулката“ демонстрират преждевременна зрялост в хирургическото изследване на човешката природа. Стегнат стил, разнообразни гледни точки и младежка безпощадност към персонажа. Диапазонът е максимално богат – от деца-пророци до навлизащи в отвъдното ненамерили смисъла на живота си старци, обвити в жълтия станиол на старомодния дизайн на масовия соц-ковчег. Димо Райков разполага с чувствителните „лекарски слушалки“ на Чехов, с кървавите рентгени на Достоевски, но сърцето му завинаги е отдадено на обикновения български човек.

„Жребият“ е автентичен, достоверен, остро написан документален разказ. Димо Райков е завършил Минно училище в Бургас. Правдив, пълен с уважение сюжет, посветен на тежката миньорска професия, за мечтата на обитателите на Бобов дол един ден да имат истински миньорски град... Лайтмотивът за „Всесилната, но справедлива Природа“, е обявен в началото на книгата. Както и кратката молитва на миньора „Богъ на помощ“, изписана на входа на мината, 1836 г. – когато се е създавала... Израстването сред суровата действителност на почти ежедневен досег със смъртта на някой миньор, култивира острата обективност на писателя. Именно този период залага в арсенала му богати персонажи и интересни истории, за които той е бил творчески готов да възприеме.

„Писма до мъртвия брат“ носи на гърба на корицата усмихнат портрет на автора и афористичното: „Казано е – живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите...“. Само читател със спомени от времето на късния соц може да разбере защо този ръкопис е бил спрян. Защото той е акупунктура на цялото тогавашно общество и на всяка страница свети тревожно червена лампичка на нетърпимост, непримиримост и спасение само и единствено в акта на самото писане. Границите на морала се търсят, обговарят, неочаквани са изводите, хоризонтите са както ниски и подтискащи, така и невероятно безкрайни - на един миг разстояние. Беззъбият гробар по прякор Катафалката твърди, че най-сочни са ябълките от старото дърво на гробищата, което всички нормални хора избягват. Персонажната схема е талантливо изградена – протагонистът е брат-близнак на покойник, който преживява тежките дни след като „Оная“ е отнела брат му. Архетипните образи на Кастор и Полукс тук са разделени – така, както в някои религии близнаците не се оставят заедно, за да смущават обществените порядки. Нещо повече – авторът ги представя с професията на лекари. Лекари, които носят призвание да помагат на ближните, но също са човеци и на общо основание чакат реда си пред косата на Смъртта. Липсва думата „Бог“ по обясними причини. И в този роман „Природата“ е мярката за справедливост, но човекът не е в състояние да я разбере, защото неговите представи се оказват безпомощните клишета, с които живеем досега. Днес в дигиталните източници еднояйчните близнаци се наричат „буквално генетични клонинги един на друг“. В текста на Димо Райков, обаче, се развива една доста по-сложна езотерична идея. Че след смъртта на единия, другият продължава да чува, вижда и усеща не само своя свят, но и света на брат си. И още – когато човекът е в екстремното състояние на болезнена душевна мъка и липса на най-близкия, той може емпатично да се въплъти и в съвсем друго човешко същество. Д-р Янакиев носи огромен товар, който трябва да „разпредели“ в диалог с мъртвия си брат в рамките на 33 дни след погребението му. Болката тласка паметта му в различни периоди и прилага нови филтри към неразрешени случки.

Къде е моралната граница в оценката на лекаря към злобния акт от страна на пациент, който е болен от туберкулоза и маже със слюнка бравата на кабинета, за да се заразят още хора?

Какво друго, освен да напусне градчето, остава на Поета, който е мачкан от посредствен началник в най-съкровената му територия – словото? И като напусне какво го очаква? Секирата на соц-а – липсата на софийско жителство, криене от милицията, унижения и какво ли още не. Малко останахме, които знаем тази геноцидна по своя характер бариера. Но можем да анализираме резултатите от нея. След 35 години „преход“, мечтаната столица се пука по шевовете от пренаселване, а провинцията видимо се превръща в пустиня. (Четейки абзаците за провинциалното ниво на провинциалната журналистика, си спомних драматичен момент от личната ми биография, в който обещаващата ми кариера на радиожурналист в моето родно градче бе посечена от завистта и некадърността на по-възрастни местни „журналисти“.)

Как се противостои срещу вандалското посичане на едно от малкото чудеса в градчето – дръвчето, поникнало на върха на разрушения храм? Отговаря Природата (Бог), като запазва корените му недосегаеми за брадвата на човека. Стремежът към значимост се концентрира в комичния образ на печатарката на некролози, която отказва да набере текст, написан от Поета в памет на покойния лекар, защото съдържал много думи и е извън клишето на тогавашните некролози. Тук се сещам за онова спуснато от север друго клише за „малката правда“ – за личното мнение, преведено на съвременен език – нямаш право на такова. Партията майка наша родна определя кое е правилно и кое – не.

Базисният вътрешен конфликт в романа е дълбоката ирония към надеждите на човека. Факт, който е противоречал на принципите за изкуство на развиващия се социализъм. Това, което Ницше нарича „Човешко, твърде човешко“, е необхватната енергия на движещи се мисли в невидимото пространство, докато реалните движения са просто резултат на недосегаем кукловод.

Соцът е най-кошмарният Биг Брадър в човешката история – три крехки и чисти същества попадат в неприемлива за „обществото“ близост. Старата изоставена в дом учителка, детето-сираче и лекарят, който е безсилен пред Смъртта. „Татко“ – така се обръща към д-р Янакиев малкият Иванко. (Провинциалният театър, в който играех преди 30 години често представяше детски спектакли в домове за сираци в региона. Днес всички те са закрити и разрушени. Но имам спомен от едно момиченце, което се гушна в красивия ми костюм и изписка: „Стани ми майка!“). Финалът на романа, написан 1986-1987 г., дава шанс на тримата по библейски близки хора, да преживеят заедно катарзис в памет на мъртвия брат. 

И ето, дойде моментът за „Париж, моят Париж“... колко е интересен светът на писателя, колко духовна издържливост се изисква, за да напишеш 20 години след „Жребият“ един апотеоз на радостта и надеждата. И, да, това е същият Димо Райков, който в „Жребият“ пише за Малинка Костова, Евгени Доганджийски, Иван Кралев. Тук неговите герои са Пол Рол, Шарл Азнавур, Мариел Бези... Колко издържлив те прави животът, ако е решил! От едната крайност, която изглежда мрачно безнадеждна, до другата – радост от всяка гледка, радост от всеки изказ на демократична гражданственост, на естетическо пиршество...Тази книга е пълна с вдъхновение, лъчиста истинност и възхищение от досега с единствения град в света, който се стреми „да превърне живота в изкуство и изкуството – в живот“. Как да не приветстваш управници, които не желаят да делят кварталите на гета и недосегаеми елити, които строят сгради за бедни бездомни хора в най-скъпите райони на града, за да общуват всички помежду си. Как, живеейки в България, където вече повече от 25 години никой културтрегер не си мръдва пръста да направи регистър на свободно практикуващите професионални артисти, да не се възхитиш, че в сърцето на Париж общините и районните кметства предоставят сгради, в които художници, музиканти, актьори могат и да живеят, и да показват на обществото своето изкуство! Град, който има „Празник на съседите“ – каква идея и топлота има още в наименованието му... Димо Райков предлага на българския читател поредица от срещи с интересни хора, които модерират своя град и гледат в бъдещето – журналисти, шефове на метрото, „Мулен Руж“, на музикантите в метрото. Да, не всеки има право да свири в пространствата на метрото – има селекционер, който подбира и акредитира най-добрите. „Париж, моят Париж“ има два „сектора“ – интервюта с парижани, известни и неизвестни; и интервюта с успели българи, избрали Париж за свой град. Проф. Минко Балкански и рисковете да искаш да учиш в Париж по времето на комунизма. (По съвпадение, синът ми, скулпторът Рафаил Георгиев, беше селектиран за резиденцията на Фондация „Миню Балкански“ в с. Оряховица през 2010 г. – неговият пръв пленер по скулптура - заедно с млади цигулари, живописци и графици.) „Трябва изцяло да се отдадеш на своята цел. Само това носи щастие.“ – колко е прав в тези семпли думи големия френски и български физик! Проф. Боян Христофоров, който също прави много за България и отваря вратите си за български студенти в Париж. Известният художник Никола Манев казва, че Париж дава право на всекиго да се изявява, но не понася агресивните. Тук всичко е неамбициозно, естествено и жизнено. Париж лекува човека, лекува артиста – изрично споменава авторът в началото на тази книга, чийто финал за думите на букиниста Луис Домингес: „Париж е родината на всички.“

Първата ми среща с творчеството на Димо Райков беше точно преди две години. Поетът Петър Чухов ми донесе от библиотеката книга, която бях избрала по заглавие – „Париж, радостта от живота“. Прочетох я на един дъх, повдигна ме на пръсти и ми вдъхна смелост, че ще се справя в предстоящото ми пътуване в Града на светлината. Отивах за няколко дни съвсем сама, без да знам френски, за да открия театрите, в които е играла и ръководила Сара Бернар. Подготвях се за филмиран авторски прочит на пиесата ми „Моят театър. Един урок на Сара Бернар“. Бях си направила карта, маршрути, но спомените ми от първото пътуване до Париж през 1986 г. изобщо не ми вършеха работа... Прочетох кой е Димо Райков, свързах се с него във Фейсбук и му благодарих от сърце за преживяването, че ми е вдъхнал вяра, че ще се справя със задачата си. Видях, че излизат скоро от печат две негови книги: „Избрани разкази“ и „Ние сме Странджа“. Прочетох и тях, успях да реферирам с рецензия на страниците на в. „Литературен вестник“. Срещнахме се с Димо Райков и съпругата му Офелия Крумова пред Нотр Дам, те участваха в късометражно филмче, което направих за Бялата нощ на изкуствата – четоха свои творби до най-красивия мост на Сена Пон Ньов. Оказа се, че са събрали смелост да излязат от дома си след Ковид-ужаса за пръв път днес, за да дойдат на тази среща с непознатата артистка от България...