18 февруари – 151 години от гибелта на Васил Левски

Неслучайно, съдбата е отредила да не знаем цялата истина за Апостола на свободата Васил Левски - нито за гроба му, нито за неговите мощи. Беше сгрешена за дълго време и датата на неговото обесване. И вместо на истинската дата - 18.02., кончината му се отбелязваше на 19 февруари.

Навярно, за да остане извън нашите земни и конкретни мерилки и представи.Така или иначе той не се побира в тях. Но пък от него ни останаха няколко кичура коса, кръстчето му от Божи гроб, на което има снимка с неговия лик, сабята, револверът, дяконските му богослужебни одежди в Сопотския манастир и голямото му документалното наследство.

Провидението се намесва и при залавянето на Левски, когато непокътнат остава в самара на коня на неговия съратник Никола Цветков една част от архива на БРЦК, както и най-ценното нещо, даващо ни възможност да се вгледаме в личния му живот и в неговата душевност – неговия Бележник (тефтерчето), писано през последните две години от живота му. Верният му спътник запазва документите и по-късно ги предава на Захарий Стоянов, а след смъртта му, неговата вдовица ги предава на Софийския народен музей, откъдето през 1924 г. са предадени на Народната библиотека, където се съхраняват и сега. Но и досега не сме си изяснили неговото прословуто обръщение в тефтерчето му: “Народе????”, с четири въпросителни знака.

Писателката Неда Антонова прави задълбочено проучване за Левски в книгата си „Първия след Бога”. В нея тя показва някои неизвестни страни от съдебния процес срещу Апостола.Тя твърди, че дори век и половина вече те се премълчават умишлено. Защото са свързани с несправедливата присъда на Дякона, който бил осъден на смърт за убийството на чирачето по показанията само на един единствен свидетел, без да са потърсени други. И тази тенденциозност проличала още в началото на процеса, когато великият везир поискал Левски да бъде непременно обесен, а граф Игнатиев бил толкова доволен от присъдата, че бързал да докладва в Петербург за „щастливия изход от „Софийската афера“. Но с логическите си и исторически защитени открития, Неда Антонова доказва, че Левски не е извършил убийството на чирачето, за което е осъден.

Апостола сякаш е предусещал неистините, които ще се стоварят със страшна сила върху него, изричайки думите си, че ако някой е неверен и не вижда неговото служение до смърт на народната воля, то децата му ще го видят. Тоест, и никой да не вижда истината, времето гледа, помни и припомня…

А Неда Антонова допълва, че „има едни хора по света, уж родени от баща и майка, а други ръчно сътворени от самия Бог”… И понякога, макар и рядко, Всевишният прави такива подаръци на народите. Но тези негови собственоръчни творения са така необясними, понеже за тях няма земни мерки. Защото те са извън времето: идват, за да подготвят умовете на хората за бъдещето, живеят в самота и каквото и добро да направят, то тъй си остава неразбрано. Защото има храброст, която изпреварва нуждата от храброст… И точно това прави Левски толкова непонятен, дори  заплашително необясним, но и болезнено истински, понеже е образ на времето, което има да дойде. Защото ни е посетил или твърде рано, или пък ние твърде сме закъснели за него…

Левски завършва земния си път на 6 февруари (по стар стил) 1873 г. спокоен, опростен и примирен с Бога., като в предсмъртните си минути прави изповед пред архиерейския наместник на София - от. Тодор Митов, който го причастява. Моли също свещеника да се моли за българския народ и да го поменава в молитвите си като йеродякон Игнатий. След което присъдата му е изпълнена в околностите на тогавашна София, сега в района на площада, където и до днес се намира неговият паметник, издигнат през 1895 г.

Въпреки опасността, през нощта тялото му е изровено от гробището за престъпници и е повторно погребано по християнски в олтара на църквата "Св. Петка Самарджийска" от клисарите Христо Хамбарков и Илия Джагаров с участието и на поп Христо Стоилов. Левски бил погребан от лявата страна на Св. Престол, по думите на Неда Антонова. А много по-късно, при разкопките на 30 май 1956 г., археолозите Стамен Михайлов и Георги Джингов, заедно с екипа си, откриват тленните останки на Апостола - скелет, вписан с индикация №95, който  бил небрежно пренесен в циментов чувал в хранилището на новооснования Софийски археологичен музей, откъдето безследно изчезва.

Навярно, Левски е съзнавал, че народът му не е готов да извоюва свободата си, затова заплаща цената на неговата несвобода, като се жертва за нея. Знаел е, като духовно лице, че е нужно изкупление. Затова с лъвския си скок скача сам-самичък в бездната на робството, за да я освети с надежда. Прескача и бездната на времето, както и истинските прегради, които са в умовете на хората, както пише той в свое писмо.

И тогава, и сега, той продължава да ни бъде непонятен, защото го мерим с днешните си мерки, а той носи тези на бъдещето. Казал го е с думите си, че иска да излезе преди времето. И го е направил.

Неслучайно, Левски е роден на 6 юли, а обесен на 6 февруари, по стар стил. А цифрата 6 олицетворява времето. Лидерът на „Общество Път на Мъдростта” Ваклуш Толев, който е правил задълбочен анализ на неговата съдба, спира вниманието ни на сбора от последните цифри от раждането и смъртта му (1837-1873), който са огледални и правят сбор 10. А това говори, че е бил предопределен да се превърне в един национален път и в едно мирово съзнание. Тази цифра говори и за пълнокръвен живот, белег на служение без себе си, за жертвоготовност. Като с единицата се означава Великия разум и тя е символ на единението с Бога. Говори и за Божие пратеничество с мисия. Докато нулата е Целостта, Великият потенциал. Затова Апостола на нашата свобода става носител на съдбовно предназначение, изключващо страха, неуспеха, смъртта. Затова той идва като пътника-будител, за да се слее с пътя, да го освети и да благослови тръгналите след него, по думите на Ваклуш.

Става и носител на познанието, че материята, преходното се жертват в името на вечното. Левски знаеше също, че за бъдещето се воюва. Първо с идеята за вътрешната, а после и за външната свобода. Затова дойде с мисията да събуди в нацията ни копнеж за свобода. Но не за такава, като днешната - свободия, изпълнена с мании, догми, пристрастия, идеологеми, митологеми, а за пълната със святост свобода, по думите на Толев.

Васил Левски е носител и на познанието, че промяната започва отвътре, че няма Бог, гробници, будност, отговорност, истински революции вън от нас. Ето защо не е толкова важно кога отбелязваме паметта за нашия национален герой, макар че истинската дата на неговата гибел е на 18 февруари, а не на 19 февруари. България преминава от Юлианския към Григорианския календар, т.е. от стар към нов стил на летоброене през 1916 г. Тогава необходимата поправка е била от 13 дни. Но за събитията, случили се преди 1 март 1900 г. тя е 12 дни. Защото Юлианският календар с времето се отдалечава от Григорианския, заради високосните години. Затова и поправките за „новия стил“ са различен брой дни.

Но датата 19.02. придобива гражданственост и на повечето места в страната почитта към  Апостола се отдава именно в този ден. Променена е в малко наши градове, в т.ч. - Карлово, Ловеч, Велико Търново… Затова, въпреки препоръките на Общобългарския комитет „Васил Левски” това да се случи в цялата страна, истинската дата ще се наложи постепенно, защото не тя определя онова чувство на святост и преклонение в сърцето, което може да се преживее по всяко едно време и на всяко едно място.

Общински комитет „Васил Левски”, Кърджали, Лили Петрова