Добрин Петков беше диригент на световно равнище. 100 години от рождението му

 100 години от рождението на Добрин Петков

Огнян Стамболиев разговаря с проф. Юлиан Куюмджиев за великия музикант.

– Уважаеми професор Куюмджиев, първо бих искал да Ви поздравя за това, което правите като редактор на това единствено оцеляло периодично музикално издание „Музикални хоризонти“ и за приноса ви към съхраняването на паметта за нашата музикална култура. Написахте ред книги и текстове, както за старата църковна хорова музика, така и за съвременната ни музикална култура. Бихте ли определили накратко личността на великия български музикант Добрин Петков (1923 – 1887), чиято стогодишнина отбелязваме днес?

– Трудно е да се определи накратко една личност, чиито измерения излизат далеч извън обичайното, рутинното. Преди време някой беше казал за него: един чудат апостол на прекрасното. Мисля, че е много точно, защото той не беше просто музикант, а апостол на музиката, който се раздаваше изцяло в стремежа да постигне търсената образност и звучност.

– С какво Добрин Петков се отличава от другите наши големи майстори на палката?

– Смятам, че точно с тази изключителна отдаденост, с която се отнасяше към всяка програма, към всяко произведение. Ще цитирам Лазар Николов, който в издадената миналата година негова книга „Разказ за преживяното“ пише за Добрин Петков, че респектиращите резултати, които е постигнал, се мерят с именитите диригенти от неговото време. Лазар Николов подчертава, че ако Добрин Петков принадлежеше към някоя голяма нация, щеше да бъде диригент със заслужена световна слава. Наистина много от неговите изпълнения не отстъпваха на постиженията на диригенти със световна известност, негови съвременници. Но ние сме малка държава, при това тогава „затворена“ в т.нар. социалистически лагер.

– Кои, според Вас, са върховите му постижения?

– Тъй като цитирах Лазар Николов, веднага ще посоча неговата първа опера „Прикованият Прометей“. Имам ярки спомени и за Концерта за оркестър на Барток, Рапсодична фантазия от Димитър Ненов, Осма симфония на Шостакович, ораторията „Жана д^,Арк на кладата“ от Онегер, операта „Отело“ от Верди, която постави в Пловдивската опера – неговата лебедова песен, месеци след премиерата на 28 май 1986 година той почина. Въпреки, че вече не е бил в добро здравословно състояние, и тогава той не отстъпи от принципите си – работеше с три (!) състава, като е имал самостоятелни репетиции с всеки отделен изпълнител.

– А оценен ли беше достатъчно от властта?

– Фактът, че в продължение на около няколко години – от 1970 до 1974 – той е бил на свободна практика, а не е получил постоянно диригентско място, говори красноречиво. Отново Лазар Николов разказва за провалената му специализация при известния полски диригент Фителберг през 1949 година. Имало е немалко спънки в професионалния му път, но те не са го отклонили от неговите критерии и виждания за музиката, не са го принудили да се поддаде на конюнктурата.

– А от музикантите?

- Сложен въпрос. Немалко от тях го боготворяха, но имаше и такива, които не харесваха неговата безкомпромисност, изтощителната репетиционна дейност. Но на погребението му през февруари 1987 година присъстваха стотици музиканти, които дълго изпращаха своя кумир, дълго не искаха да се разделят с него, не вярваха, че вече няма да го видят на пулта.

– Имахте ли лични контакти с него? С какви впечатления останахте от личността му  в човешки план?

– Виждал съм го в дома на леля ми Катя Вълева, пианистка, корепетитор в Софийската опера – те бяха много близки, били са състуденти в Държавната музикална академия. Беше много естествен, земен, далеч от суетата. Когато работеше върху кантатно-ораториално произведение или опера, той обикновено се съветваше за певците с леля ми, в нейния дом се провеждаха репетиции с него и със солистите. Срещнах се специално с него във връзка с дипломната ми работа като студент в Софийската музикална академия, за да сподели свои мисли за Третата симфония на Константин Илиев – той осъществи пловдивската й премиера през 1984 година. Няма да забравя и това, че след концерта ми даде партитурата – ръкопис, естествено (тя и до днес не е издадена), за около две седмици, жест, за който съм му изключително благодарен.

– Като директор на Музикалното училище в Пловдив, Вие предложихте то да приеме негово светло име?

– Да, през 1994 година предложих на педагогическия съвет училището да приеме името на Добрин Петков. Всички останали музикални училища вече носеха имената на бележити български музиканти. Не беше лесно, имаше и изказвания, и гласове против, но в крайна сметка предложението ми беше прието. То бе подкрепено и от Община Пловдив – тогава зам.-кмет по културата беше Любомир Комитов, бивш оркестрант в Пловдивската филхармония, и от Министерството на културата, а и от много музиканти в Пловдив и в страната. И досега училището носи с чест това име. Всъщност именно Добрин Петков създава традицията всяка година изявени ученици да бъдат солисти на Пловдивската филхармония и в повечето случаи той самият дирижираше тези концерти. Така че ролята му за израстването на поколения възпитаници на Пловдивското музикално училище е безспорна.

– Има ли у нас сега конкурс за млади диригенти на името на Добрин Петков и ако не, трябва ли да има?

– Конкурс за млади диригенти на негово име няма. Но отново като директор през 1995 година, във връзка с 50-годишния юбилей на Пловдивското музикално училище, реализирах идеята си за организиране на конкурс за млади цигулари на негово име. Малцина знаеха, а и днес вероятно много музиканти не знаят, че като дете той е бил виртуозен цигулар, изнасял е много концерти – например заедно с Панчо Владигеров като пианист, солирал е на оркестри. Получих подкрепата на Министерството на културата, на Съюза на българските музикални и танцови дейци, на Съюза на българските композитори, на Община Пловдив, на Иван Спасов, който тогава беше ректор на Пловдивската академия. Председател на Организационния комитет беше Лазар Николов, а председател на журито – Боян Лечев, и двамата близки приятели на Добрин Петков.  На този конкурс се явиха цигулари, редица от които после направиха много успешна кариера – например Велика Цонкова, която е професор в НМА "Проф. Панчо Владигеров", Божидара Кузманова работи във Виена, Евгени Шевкенов също работи във Виена, а отскоро е преподавател в АМТИИ "Проф. Асен Диамандиев", Гергана Тонкова е преподавател в НМУ "Любомир Пипков", Валентина Тенчева – преподавател в училището, което носи името на Добрин Петков, Николай Сапунджиев е оркестрант в Рио де Жанейро, Бразилия... След няколко издания конкурсът се промени, регламентът вече включва не само цигулка, а изобщо оркестрови инструменти – различни за всяко издание. Но продължава да се провежда, тази година премина седмото му издание.

Дали трябва да има конкурс за диригенти на името на Добрин Петков? Трудно е да се каже, защото у нас вече има диригентски конкурси. А и не е възможно два конкурса да носят едно и също име. Но може да се включи такава специалност в конкурса, който организира училището в Пловдив.

– Добрин беше музикант градител. Беше сред първите музикални ръководители на Оркестъра и Операта на Русе, после работи за София, а също и за Пловдив. Как мислите: сигурно в Пловдив е бил най-щастлив?

– Това не мога да кажа, но пловдивският период беше най-продължителният в професионалния му път. Всъщност те са два: първо от 1956 до 1962 година, след което работи в Софийската филхармония и в Софийската опера, следват годините на свободна практика и от 1974 година до смъртта си той отново е в Пловдив. Издигна Пловдивската филхармония на изключителна висота – неслучайно я определяха като оркестъра на Добрин Петков. При него нямаше обикновен, „редови“ концерт, всички бяха събития, които дълго се помнеха, някои и досега.    

– От стари русенски оркестранти – основатели на Русенската филхармония, знам, че Добрин е бил невероятен и страшно упорит и взискателен работохолик. Освен репетициите с оркестъра, преди това е работил индивидуално и групово с оркестрантите, за да получи търсения от него висок резултат. Нещо, което днес звучи фантастично!

– Да, звучи фантастично, но беше факт. Той изработваше педантично и взискателно всичко до последния детайл. Работеше до пълно изтощение в името на постигане на тази звучност, на тази музикална образност, към която се стремеше. Затова си отиде толкова рано –  той не се щадеше, беше безкомпромисен към себе си, но изискваше същото и от изпълнителите.

– Не мислите ли, че у нас не честваме достатъчно големите ни артисти и музиканти. Медиите вече рядко пишат за тях…

– Става дума за паметта на една нация, за приноса, който имаме в областта на музиката. Въпреки че сме малка държава, ние трябва да имаме познанието и самочувствието за това, което е нашият принос в световната култура. И да го подчертаваме постоянно, да ценим големите имена, защото това е свързано с образа на нашата държава по света.  Да преодолеем комплекса за малоценност и да знаем и да уважаваме това, което сме създали в областта на културата. А в музиката то не е малко и наистина е получило световно признание.