Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът

Подреждането на смислени думи в хаоса на делничната ни бъркотия е не само трудно, но дори понякога и невъзможно.

Търсенето на смисъл в човешкото съществуване има различни и крайни измерения. Всичко това се определя от много обстоятелства, а често дори не зависи от подредеността на нашите желания. Обществото ни винаги е имало и ще има нужда да чува своите мъдри гласове. То, значението и ролята на общественото мнение, за нас понякога е твърде голямо.

Дали въобще успяваме да разберем къде и как се случва тази необходимост и още повече – къде е нашето място в тази обществена необходимост. Толкова много сме се съсредоточили върху нашата „съвършена“ значимост, която, отнесена към безкрая, се приближава до незначителност, че установяването на тази наша потребност е някъде в безкрайността на същото.

Но въпреки всичко ние приемаме, обясняваме, обосноваваме и дори защитаваме всичко това, което сторваме с обществената значимост. И какво от това, като тя, тази обществена значимост, е тъй незначима за „притежателите“ на това усещане.

И все пак – как да я открием и намерим във все по-нарастващата незначителност на нашето лутане, в този тъй интересен, но кратък живот, е трудно да се определи – дори и от математици, статистици, политици или от химици.

Та то, усещането за обществената ни значимост, приключва с нашето тъй незначително участие в това безкрайно и дълго събитие, което ние си мислим, че управляваме, напътстваме, а понякога – дори и дълго от него отсъстваме.

Е, какво пък, да вървим към следващото обществено значимо събитие на утрешния ден, но дано се замислим за нашето участие или безучастие в него.

„Човек не бива и не може да живее само за себе си.“, казва великият Димитър Талев. Дали са правдиви тези негови думи или не съвсем, като виждаме, че част от човеците живеят или съществуват само заради необходимостта да задоволяват единствено и само собствените си потребности за величие или достатъчно много пари, а то съвсем ниско е това в хранителната верига. Какво и как да очаква обществото ни в трудни и тежки времена от тези свои представители е трудно да се каже или по-скоро – именно в такива времена осъзнаваме колко нищожни са последствия от тези наши очаквания.

Димитър Талев дава просто и еднозначно отговор на тези сложни мисли:

„Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.“ И ако ние, обикновените човеци, казваме, че животът е сложно нещо и не винаги го разбираме, то простичките думи на великия ни писател го обясняват по следния мъдър начин:

„Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека…“ и „Нашата нищета и всички наши грижи ние сами ще си ги знаем и ще ги понасяме.“

Обаче трудно се понасят някои неща с човешкото сърце и душа. Устроени сме така, че понякога, да не кажем всякога, да бъдем достатъчно много чувствителни към тази човешка несправедливост и нечестност. Тогава и сърцето, и душата ги боли по начин тъй сърдечен и дори неразбираем.

„Такова е човешкото сърце – пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили.“ И ако тази борба ни се вижда жестока и почти изгубена, то трябва да се замислим в хаотичната безкрайност на нашите действия или бездействия и избори в тези трудни и безсмислени времена.

Затова, дори когато осъзнаем, че„няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие“, то нека намерим сили и добри възможности да направим делата, които мислим за добри, сега. И няма нужда да бъдем тщеславни и суетни или да очакваме думи на особена благодарност за това си действие.

Времена трудни и безсърдечни са – това за никой не е новооткрита доза истина, но едва ли са ни толкова интересни в тази трудност, която сами си причиняваме с тази си собствена безсърдечност и простичка човешка глупост.

И ако Димитър Талев изрича мъчни думи: „Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава… Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти… Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.“, то ми се струва съвсем наложително и просто да намерим ний нашето си знаме в тази тъмна тъмнина.

„Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.“ Дали време на трезвост и мъки предстои е много трудно да се каже, но то все пак предстои и ще случи – независимо дали ние го искаме и очакваме или не. Очакванията за добри бъднини трябва настойчиво да са свързани преди всичко или единствено с нашите смислени решения, за да може така безсмисления ни свят да оцелее.

В какъв безумен и добър начин нарежда думите в смислени послания Димитър Талев. „Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!“ Дано успеем поне малко по-смислено да подредим или наредим тази чудна бъркотия, в която безспорни участници ще бъдем и ние – сега и занапред.

Успехът на това, което за добро мислим, че трябва или може да се случи, ще зависи от тази наредба и няма как то да ни се струва неинтересно. Как и кога – ще получим отговор на тези уж прости, но със сложни проявления въпроси, е въпрос на предстоящо и очаквано бъдещо време.

Димитър Талев е роден на 1 септември 1898 г. в Прилеп. Баща му е майстор железар и ковач и умира, когато бъдещият писател е на 9 години. Заради Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война Димитър Талев учи с прекъсвания в родния си град, в Солун, Скопие и Стара Загора. Завършва гимназия в Битоля (1920). През 1920 г. – 1921 г. следва по един семестър медицина в Загреб и философия във Виена. Завършва славянска филология в Софийския университет през 1925 г.. Сред преподавателите му са Ив. Шишманов, Й. Иванов, Б. Пенев, М. Арнаудов, Л. Милетич и Ст. Младенов. Коректор, редактор, главен редактор и директор на в. „Македония“. След преврата на 19 май 1934 г. и забраната на политическите партии в България, включително и на македонските дружества, вестникът спира да излиза. Талев започва да сътрудничи на в. „Зора“, като в периода 1938 г. –1944 г. е редактор в неговия културен отдел заедно с Й. Бадев. През октомври 1944 г. след укори във великобългарски шовинизъм заради силната му ангажираност към съдбата на Македония и македонския въпрос Талев е арестуван. Без да му бъде повдигнато официално обвинение, е задържан до края на март 1945 г. в Централния софийски затвор, след което е изпратен в трудов лагер в Бобовдол до края на август 1945 г.. През октомври 1947 г. отново е арестуван и е въдворен в лагера „Куциян“ край Перник; освободен е през февруари 1948 г.. През 1948 г.– 1952 г. семейството му е изселено от София в Луковит. След това поради промяна на официалната политика на България по македонския въпрос Талев е напълно реабилитиран и става писател на свободна практика. Избран е за народен представител в V (XXXI) Народно събрание (1966 г.).

Името на Димитър Талев обикновено се свързва с темата за Македония. Самият той в литературната анкета на Ганка Найденова-Стоилова („Литературна мисъл“, 1957) споделя: „… станах писател, защото чувствах нужда да разкажа нещо за Македония“. Но приносите му към развитието на българската литература са много повече и по-разностранни.

Първата публикувана творба на Талев е разказът „В очакване“ (в. „Родина“, 1917 г.), написан под силното влияние на Иван Вазов. До средата на 20-те години негови разкази и импресии на социална тематика, плод на временни леви умонастроения, излизат във вестниците „Работническо единство“, „Работнически вестник“ и др. Социални елементи има и в първата му книга – сборника с разкази и приказки за деца „Сълзите на мама“ (1925 г.).

Около средата на 20-те години започват изявите на Талев като публицист. Писателят работи в това поле с известни прекъсвания до края на живота си, но най-активен е до средата на 40-те години предимно на страниците на вестниците „Македония“ и „Зора“, в които отпечатва стотици свои текстове: статии по злободневни политически, образователни и обществено-културни въпроси, отзиви, рецензии, коментари, спомени, както и множество публикации, трудни за класифициране в жанрово отношение. Публицистът Талев се проявява като блестящ пламенен полемист с отлична осведоменост по проблемите, за които пише, макар че нерядко прави прибързани изводи и несправедливи оценки. Журналистическите му текстове са много и разнообразни, но в основата им стои същата тема, залегнала в повечето му художествени творби – темата за съдбата на Македония и необходимостта от национално обединение на България. Част от тези вестникарски публикации по-късно Талев включва без промени в романите си, с което заличава границите между публицистика и белетристика. От 1957 публикува текстове (в списанията „Септември“, „Литературна мисъл“, вестниците „Работническо дело“, „Литературен фронт“ и др.) и участва в беседи и дискусии по проблемите на художественото творчество, творческия процес и литературната критика.

Успоредно с публицистичните си текстове Талев продължава да пише и художествена литература. В периода 1928–1930 той осъществява първия си голям творчески замисъл – трилогията „Усилни години“ („В дрезгавината на утрото“, „Подем“, „Илинден“). Това е най-ранният опит в българската литература чрез епично романово платно да се представи подготовката, избухването и потушаването на Илинденско-Преображенското въстание (1903) – историческо събитие, оставило ярък отпечатък върху съзнанието на писателя от детските му години. Това смело и амбициозно начинание показва самочувствието на младия Талев и съдбовната му обреченост на темата за освободителните борби в Македония. Трилогията е написана с характерните за писателя съпричастност и преклонение пред делото на героите от Илинденската епопея – чувства, които се открояват и в другите му произведения на тази тема. Въпреки известните несполуки (едностранчиво, черно-бяло представяне на основния исторически конфликт; самоцелност и сензационност на определени епизоди; схематичност и неубедителност на женските образи; твърде силна прилика с „Под игото“ на Ив. Вазов) трилогията е приета топло от критиката и читателите. В нея проличават страни от разказваческия талант на Талев, които ще се разгърнат напълно в по-късните му творби: да структурира майсторски художествения материал, вплитайки органично в него свои лични спомени и впечатления; да пресъздава убедително природни картини и батални сцени; за първи път в тези романи изкристализира концепцията му за „човешкия образ като средоточие на историческия живот на нацията“ (М. Шишкова). Заради тези особености „Усилни години“ обикновено се разглежда от изследователите като подготвителен етап за написването на знаменитата тетралогия на Талев, посветена на същата тема („Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“, „Гласовете ви чувам“).

Преди да се стигне до излизането на първия роман от тази тетралогия обаче, Талев публикува редица книги с различна жанрова и тематична насоченост. Сред тях са: сборниците „Златният ключ“ (1935 г.), „Старата къща“ (1938 г.) и „Завръщане“ (1944 г.), съдържащи битово-психологически разкази, публикувани по-рано в периодиката; опитът му в драматургията – пиесата „Под мрачното небе“ (1932 г.); историческите очерци за Гоце Делчев (1942 г.) и за родния град на писателя Прилеп (1943), в които той синтезира голяма по обем събрана и проучена документална информация; сборникът „Великият цар“ (1937 г.), включващ разкази за важни личности и събития от историята на Първото българско царство. И не на последно място – романът „На завой“ (1940 г.), в който на една камерна семейно-битова основа е анализирана тежката ситуация в България между двете световни войни и възможните изходи от нея.

В началото на 40-те години на ХХ век Талев създава първия роман от тетралогията си – „Железният светилник“. Части от него са отпечатани като отделни разкази във в. „Зора“ през 1944 г., а целият роман, както и следващите два („Преспанските камбани“ и „Илинден“, написани по време на изолацията му), са публикувани като отделни книги след реабилитацията му през 1952 г.. Писателят продължава да работи по тази романова поредица до края на живота си. Няколко месеца преди смъртта му излиза четвъртата книга – „Гласовете ви чувам“ (1966 г.), а според спомените на негови близки той е замислял и пети роман със заглавие „Милостивият и неговите четирима сина“, който, за съжаление, остава ненаписан.

Тетралогията е най-мащабното и значимо творческо постижение на Талев. Тя обхваща периода от 1833 г. до началото на ХХ век и представя дълбоко, всестранно и проникновено етапите на протичане на Илинденско-Преображенското въстание – от предпоставките и постепенното узряване за идеята, изразено в борбата за независима църква и демократизиране на училището, през създаването на революционни комитети, до въоръжения бунт, потушаването му и продължаващата борба. Този процес е интерпретиран от автора като органична част от Българското национално възраждане с всички характерни за него специфики и конфликти. Героите са живи, убедителни и запомнящи се, изградени в съгласие с „класическия изобразителен идеал за триединство на морално съвършенство, физическа красота и жизнеустойчивост“ (М. Шишкова). Романовият епос на Талев е и първата семейна сага в българската литература, тъй като проследява съдбовните исторически събития и процеси, пречупени през съдбата на Глаушевия род. Така заедно с борбите за освобождение на Македония Талев изобразява и особеностите на народния бит, култура, обичаи и ценностната система на българите, останали извън пределите на българската държава.

След сборника с разкази „Великият цар“ Талев се връща към годините на края на Първото българско царство с трилогията си „Самуил“ („Щитове каменни“, „Пепеляшка и царският син“ и „Погибел“), публикувана през 1958 г.– 1960 г.. В нея с историческа достоверност и забележителна широта на изображението е представена преломната епоха, довела до падането на България под византийско владичество през XI век. С тази творба, чието действие е толкова отдалечено във времето, авторът прокарва много идеи със съвременен и универсален характер. Чрез образа на популярния и обичан български цар Самуил той изследва ролята на личността в историческия процес, представя трагизма на изпреварилия времето си със своите напредничави идеи владетел. А със своеобразния антипод на Самуил – богомила Рун, Талев прокарва схващането, че дори и най-добрите намерения не могат да се постигнат с жестоки и безчовечни средства.

Талев търси корените на съвременността в миналото също и в творбите, посветени на големи личности от Българското възраждане – романа „Хилендарският монах“ (за Паисий Хилендарски) и повестта „Братята от Струга“ (за Димитър и Константин Миладинови), както и в повестта „Кипровец въстана“ – възхвала на подвига на героите от Чипровското въстание (1688 г.).

С постиженията си в областта на историко-психологическата проза Талев се превръща в един от класиците на българската литература и се нарежда до имената на автори като Иван Вазов, Фани Попова-Мутафова, Йордан Йовков. Творбите му свободно прекосяват границите между изкуствата. Романи от тетралогията му претърпяват множество сценични реализации и продължават да се играят в различни театри в страната и днес. А по мотиви от „Железният светилник“ е създаден игралният филм „Иконостасът“ (1968 г., реж. Тодор Динов и Христо Христов), приет много добре от критиката и зрителите и спечелил награди от кинофестивалите във Варна (1969 г.) и Локарно, Швейцария (1970 г.).

Талев е носител на Димитровската награда (1959 г.), както и на званията Заслужил деятел на културата (1963 г.), Народен деятел на културата (1966) и Почетен гражданин на община Луковит (2016 г.).

Негови творби са преведени на над 20 езика, сред които английски, немски, полски, румънски, руски, турски, унгарски, френски, чешки и японски.