Единственият нобелист, роден в България, е русенецът Елиас Канети - един от последните големи хуманисти на нашето време

Паметникът на нобелиста от Русе, дело на Георги Чапкънов, със знаменитата фраза: “Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук...”. 

СВЕТЪТ НА КАНЕТИ

Той бе така трудно уловим, в много по-голяма степен дори от един Бекет или един Борхес, които накрая намериха мястото си. Потомък на стар шпаньолски род, минал през Константинопол и Адрианопол, установил се в  най-големия и най-европейския град след Освобождението на България - Русе, той се ражда именно там, на брега на голямата река, на 25 юли 1905 година, и е кръстен на дядо си, голям търговец на едро. Баща му дръзва да вземе за жена дъщерята на най-големия враг на фамилията, Ардити. Тази стъпка се оказва съдбоносна за бъдещия нобелист. Майка му е високообразована, учила във Виена, страстна поклонничка на Шекспир и Стриндберг. От нея той наследява интереса си към литературата, театъра и музиката и преди всичко онази остра чувствителност и наблюдателност, за които свидетелства цялото му творчество. По-късно бащата на малкия Елиас напуска фирмата на дядото и заминава със семейството си за Манчестър, Англия, като бива “прокълнат” от стария Канети. И не след дълго умира. През 1915, десетгодишният Елиас-младши посещава родния си град и Варна. По-късно се установява в столицата на Австрия, където постъпва във Виенския университет и на двайсет и пет създава първия си голям роман – “Заслепението”, който ще бъде  открит за културна Европа едва след войната. След това ще напише може би най-прочутата си книга “Масите и властта”, на която ще посвети близо двайсет и пет години от живота си, сборника “Драми” с трите пиеси: “Сватба”, “Комедия на суетата” и “Предопределените” (”Обречените”). Малко по-късно: “Гласовете на Маракеш”, “Подслушвачът”, “Провинцията на човека”, “Съвестта на думите”, “Гласовете на Маракеш”...

След окупацията на Австрия от Хитлер през 1938 емигрира в Англия. Постепенно става известен. През 1981 е удостоен с Нобеловата награда за литература. Книгите му се превеждат в цял свят, пиесите му виждат светлините на рампата, критиката го поставя високо сред авторите на ХХ век, като не забравя да подчертае и “българската среда”, оформила до голяма степен, според собствените му признания, неговите мировъзрения и цялото му творчество.

Книгата му “Спасеният език” започва с  думите: “Всичко, което преживях по- късно, вече се бе случило някога в Русчук...”.  А когато получава Нобеловата награда, според правилника, на неговото кресло, освен името, трябвало да се изпише името на държавата. Той не избрал нито Австрия, нито Англия, нито Испания (земята прадедите му) или пък Израел. Поискал да се напише просто така: „Елиас Канети от Русчук”. Предпочел това старо име, защото на Запад някои бъркали името на Русе с Русия....

В тази забележителна мемоарна (и не само мемоарна) книга, с точен, спокоен и плавен слог Канети обхожда териториите на своето детство от Русе до Манчестър, Виена и Цюрих. Това са преди всичко “вътрешни територии”, територии на духа, които авторът овладява чрез редица сътресения и ужасяващи със своята безвъзвратност уроци на живота: преждевременната смърт на любимия баща, влиянието на неговата майка, избухването на войната (образът на пожара от детството в стария Русе и пожарът на войната), първият сблъсък с антисемитизма, раждането на писателя...

Наистина, как да спасиш корените си? Това е голям въпрос, вълнуващ всеки един от нас. Как да останеш верен са себе си? Как да осъществиш невъзможното? С паметта си да се включиш в най-опасната, най-рискованата игра: да напишеш книги, в които да има само истина...

Това успя да направи Елиас Канети. Това ни завеща един от големите, от последните хуманисти на нашето време.

Огнян Стамболиев,
основател на Книжовно дружество „Канети”