Стилиян Чилингиров срещу Ньойския диктат

◊ ЧИЛИНГИРОВ - ДЕЙСТВИТЕЛЕН ЧЛЕН НА ТРЪНСКИЯ КОМИТЕТ

В монографията на Методи Петров „Въртоп“ (София, ВИ, 2003) авторът, като подчертава на много места приноса и заслугите на известния писател и общественик Стилиян Чилингиров в отстояването на справедливата българска кауза, погазена в Ньойѝ, между другото на стр. 36-37 цитира моменти от декларацията на трънчани, приета на протестен митинг, проведен в София на 24 септември 1919 г. В декларацията остро се критикува евентуалното решение на Парижката мирна конференция и се заявява категорично, че „никой не е в състояние да ни отдели от общото отечество“ и че „през труповете ни ще минат тия, които поискат насила да вземат бащинията ни“. Събранието, продължава Методи Петров, упълномощава избраният граждански комитет да ръководи по-нататъшната работа, както и „да разгласи приетите решения“. Прави впечатление, че между членовете на комитета се среща името Ст. Чилингиров от с. Звонци. Известна е по онова време разностранната и много полезна дейност на утвърдения писател за свободата на Западните покрайнини. Дали и той е бил действителен член на Гражданския трънски комитет?“, пита се г-н Петров.

Търсейки в огромния архив на Чилингиров в Държавния исторически архив (фонд 108к, опис 2) материали за неговата деятелност в онези години, вече бях установил, че по майчина линия коренът му е от Северна Добруджа. За неговия севернодобруджански произход свидетелства прекрасният разказ на Чилингиров „Вуйчо от Бабадаг“, публикуван във „Вестник на жената“ (София, год. ХХ, бр. 821 от 18. !Х.1940 г.). Бащата на Стилиян Чилингиров е шуменец. Негов прадядо бил съдружник в занаятчийска работилница за художествени железарски изделия заедно с турчин на име Чилингироглу. На турски език този занаят се нарича чилингирджилък, откъдето дошло и името на българския род.

Впоследствие попаднах на вярна следа. Според протоколи за собственост в гореспоменатия фонд става ясно, че Чилингиров е притежавал декар гора в землището на с. Звонци, както и периметър край гр. Трън за добив на каменна сол и каменно масло (петрол). Това говори красноречиво за тесните връзки на писателя с този български край, без те да са по линия на някакво евентуално роднинство. Освен това в автобиографичния си роман „Несретник“, разчетен и публикуван едва през 2006 г., главният герой известно време е учител в Трън. Тъй като няма конкретни биографични доказателства за пребиваване на Чилингиров в Трън, ще приемем, че това е художествена измислица на автора, необходима му за по-пълното изобразяване на епохата и на лирическия му герой.

Във всички случаи интересът на Чилингиров към Западните покрайнини и към Трънския край по-специално е не само обществено, но и лично обусловен. Такъв е и интересът му към Северна Добруджа, откъдето – по-точно от град Бабадаг – той произхожда по майчина линия.

През април-май 1917 г. писателят е включен в състава на научна експедиция, която придружава Трета българска армия при освобождаването на тази българска територия, подарена от Русия на Румъния срещу излаз на река Дунав, което „дарение“ е „узаконено“ от Берлинския конгрес през1878 г. Сред членовете на експедицията има множество университетски преподаватели, изследователи и общественици като М. Арнаудов, Б. Филов, Ст. Романски, Карел Шкорпил, Петър Габе. Димитър Страшимиров и др. Задачата на Чилингиров е да проучи приноса на Северна Добруджа за българското възраждане. Писателят се справя повече от блестящо: той написва подробен доклад под наслов “Възраждане (1810 - 1878 г.), поместен в сборника „Добруджа“ (Научна експедиция в Добруджа, 1917 г. Дял втори. Статии от сборник „Добруджа“ . География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение”. Издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. София, 1918.) А през 1920 г. Чилингиров издава в отделна книга пътеписа си „Равна Добруджа“, преведен на немски и френски.

Писателят и литературен критик Васил Каратеодоров – съвременник на Чилингиров, казва за него: „Той е от ония наши писатели, които се чувстват морално задължени да участват в разрешението на националните ни проблеми. С научно аргументирани факти той взема участие в осветлението и разрешението… на въпроса за нашите малцинства…“  Ако перифразирам една мисъл на Чилингиров, отнасяща се конкретно за Добруджа, тя би прозвучала съвсем естествено, вярно и точно и така: „Западните покрайнини са наши: там живеят българи, които никога не са се отказвали от своята народност. Да се откажем ли ние от тях, само защото сме победени?”

Ето какво пише Стилиян Чилингиров до „господина председател на Международната разграничителна комисия“: „Подписаните представители на трънска околия, притежатели на имоти в отстъпените на сърбите земи, си позволяваме свободата най-почтително да замолим чрез Вас почитаемите членове на международната гранична комисия, да благоволят и вземат предвид при установяването на граничната линия между България и Сърбия, съгласно договора от Ньойѝ, следните наши обяснения: 

…[ 4/ Голяма част от имотите в отстъпените на сърбите земи се владее от лица, които живеят в София, в Трън или на други места из Софийски окръг. Тия имоти ще бъдат бездруго отнети от сърбите, съгласно наредбите за поданство в Юго-Славия (sic!), защото техните стопани, чиито интереси са свързани с царство България, не ще могат да се върнат. А подобно ощетяване на частните интереси, струва ни се, не е било, па и не би могло да бъде желано от членовете на конференцията за мир в Ньойѝ…]“

Възрожденската по дух и отдаденост активност на Стилиян Чилингиров със слово и дело в защита на българщината в Западните покрайнини, Македония, Тракия и Добруджа през целия му съзнателен живот е плод както на неговия безспорен художествен талант, така и на пламенното му родолюбие. Информацията за притежаваните от него два скромни по големина имоти в Трънския край, близко до София, където той живее с многолюдното си семейство, придават още едно допълнително, човешко, лично отношение към проблемите на онази епоха, което още повече доближава гениалния творец до нас, днешните хора.

◊ КРИЛАТИЯТ ЦИТАТ

Ако крилатите фрази могат в известен смисъл да се оприличат на афористични изрази, то как бихме могли да наречем краткото и натоварено с огромна емоционална мощ описание на Стилиян Чилингиров на черната сръбско-българска граница, прокарана през 1919 г. в Ньойѝ, освен „крилат цитат“? Описанието се използва толкова, че вече не се знае кога и къде за пръв път са изречени или написани тези разтърсващи слова: „И вие, които искате да знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тука. Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителна присъда в Ньойѝ. Да видите как една международна граница прави от двора на един и същи човек две държавни територии. От едната страна на невидимата гранична линия да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка. Оттук син да чака баща си, а оттатък баща да няма право дори да погледне към своя син.”

Според едно твърдение, Чилингиров произнесъл тези думи пред група чуждестранни журналисти, които той лично придружавал до с. Стрезимировци, Трънско. Този текст наистина се отнася за това разделено буквално на две село (като още десетки други), но досега никой не е привел поне едно доказателство за достоверността на твърдението, че тези думи са произнесени пред чуждестранни кореспонденти. Не можах да открия такова и аз, въпреки неколкомесечно (и продължаващо все още) издирване в архива на Стилиян Чилингиров в Държавна агенция „Архиви“, съдържащ близо 18 хиляди архивни единици. На специалистите е известна колосалната книжовна - литературна, публицистична, историческа, библиографска и каква ли още не - изследователска деятелност на този наш „последен възрожденец“ с енциклопедични интереси и познания. Самият той очевидно нерядко е изпадал в затруднения в книжовните си занимания, затова е отделил доста време и сили за създаването на библиографски масиви, включително и на свои собствени съчинения. Така например в неговия фонд 108к, опис 2 в Държавния исторически архив намерих обемист списък под наслов „Западните покрайнини в литературните, научните и публицистичните трудове на Стилиян Чилингиров“. От този списък научих, че именно самият той е авторът на адреса-плебисцит до Жорж Клемансо, за който смятах, че е колективно съчинение на водачите на съпротивата срещу Ньойският диктат. Те, разбира се, са го одобрили, може и да са нанесли някои допълнения и уточнения, но текстът на адреса принадлежи на могъщото перо на Чилингиров.

След внимателен прочит на съдържащите се в обемистия свитък ръкописи, изрезки от вестници и други документи и материали, каква беше моята приятна изненада, когато открих „крилатия цитат“ за черната сръбско-българска граница в пътеписа „Знеполе“, включен трикратно в описа: веднъж под №17 - ЗНЕПОЛЕ, пътепис – сп. „Български турист“, г. 18-та, кн.7 от юли 1926 год., стр. 100-102,  после №19 – ЗНЕПОЛЕ, пътепис – в. „Западно ехо“, год. 4-та, бр. 129 от 16 септември, 1926 г., стр 2 и 3, и накрая под №35 – ЗНЕПОЛЕ, сборника „Трънски край“, принос към изучаване на западните български краища. Уредник д-р Радослав Тодоров, София, 1940 г., стр 19-22.

Ето как е изведен самият „крилат цитат“: „Преди десетина години, когато за пръв път минах по това бяло шосе, ние всяка стъпка трябваше да се провираме между кола и пешеходци. Шосето гъмжеше от живот. А пред всяко ханче се тълпяха по десетина разпрегнати талиги и кола – първите със задрямали над сандъците им коне, а вторите с излегнати до колелата им волове, които самодоволно шибаха с опашка ту морните си гърбове, ту пепелта около себе си… […] Но тогава и нашият път, и пътят на другите водеше от Трън за Клисура или от Клисура за Трън, а сега само до Стрезимировци… Клисура е вече у сърбите. У тях. И вие, които искате да знаете какво е неправда, и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тука. Два пъти елате, ако сте българи, и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителна присъда в Ньойѝ... Вайганд в своята книга „Българските собствени имена“ тълкува името Стрезимировци като място, което пази мира… И такова е било то до вчера. Но европейските дипломати, които вършат всичко в името на мира, са решили да му изменят етимологията, като го обърнат в място на размирица, най-малко в място за тежки душевни тревоги: от едната страна на невидимата гранична линия да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата ѝ от скръб майка…. От тук  син да чака баща си, а оттатък баща да няма право дори да погледне към своя син…“

Изразът-образ „невидимата граница“ е използван и друг път в творбите на Чилингиров, но най-разтърсващото описание открих в документалния му разказ „Косъмът на Мадоната“. Разказът започва с цитат от едноименната творба на руския писател Иван Наживин. Косъмът бил пазен в един италиански манастир и можел да бъде видян само от праведни хора. Но дотогава никой не го бил виждал… Веднъж една простодушна жена, въпреки усърдните си молитви да види прословутия косъм, се принудила да си тръгне разочарована, изпратена от думите на суровия калугер: „Е, жено, аз от 30 години съм тук и не съм видял това, което показвам, а ти искаш отведнъж да го видиш!“

„Но ние, българите, трябва да сме по-праведни и от най-праведните поклонници на тоя италиански манастир, защото виждаме косъма на Мадоната, който международни комисии протегнаха между нас и сърбите, без те сами да могат да го видят…“, с тъжна ирония констатира Чилингиров. В този свой пътепис-импресия той описва едно от многобройните си пътувания из този край, посещаван от стотици любители на природата, „дошли да се нарадват на един най-тихите кътове на българската земя и, нарадвали се, да съобщят своята радост на столицата. А тя подобно мираж се вижда в ясно утро от Руй.“

Чилингиров е придружаван при това пътуване от гимназиалния учител от Трън Анани Вълкадинов, родом от Стрезимировци, също виден деец на западнокрайнската съпротива срещу Ньойския диктат. Автомобилът е спрял, пътниците са слезли и се разхождат недалеч от сръбския пограничен пост. Един от спътниците на Чилингиров му посочва някаква човешка фигура, застанала на седловината откъм сръбската страна:

- Ей го бащата на Вълкадинов!

Анани схвана за кого се отнася нашия разговор и къде са отправени погледите ни и в боязън да не издаде още повече преодолялата го скръб, обори глава и с тежки крачки зави към едното ханче. По-добре е да не гледа, да не вижда баща и родна стряха, които тъй жадно бленуваше да зърне още един път, когато бяхме в Трън.“

Вълкадинов, въпреки вълнението си, споделя: „Тука ние сме решили да построим със средства на емиграцията паметник за падналите западни българи по време на войните и…

Той не довърши. Стори ми се, че сълзи задушиха гласа му, натежаха в гърдите му и го накараха да седне. Но неговият другар извика, колкото сила държи, тъй, че да заглуши гласа на мотора:

И… паметник на европейското безчовечие…“ 

(В. „Мир“, година 33-та, бр. 8061, 16 май 1927 г.)

Забележка: Докладът е прочетен на Регионален форум „100 години Ньойски договор – национална драма, аспекти и настояще”, проведен на 8 ноември в гр.Трън. Организатор на събитието бе Трънското културно-просветно дружество „Руй” с подкрепата на Сдружение „Трън”, Сдружение „Трънски глагоръц” и Община Трън.