Годишнини
Народният театър чества Пейо Яворов с паметно утро
Актьорите от първата ни трупа Йорданка Кузманова, Марин Янев и Христо Чешмеджиев ще четат стихове на големия поет и драматург на 20 януари
Сн.: Пейо Яворов с актьорите от трупата на Народния театър, 1909 г., Архив Народен театър "Иван Вазов"
◊ ПОКАНА
Народният театър „Иван Вазов” ще почете 140-годишнината от рождението на Пейо Яворов с паметно утро тази събота, 20 януари, от 11:00 часа във фоайето на Първи балкон.
Честването на големия поет и драматург на театъра ще е с вход свободен за всички, които искат да се докоснат до неговото творчество.
Стихове от Пейо Яворов и спомени за него ще прозвучат в изпълнение на актьорите от трупата на Народния театър Йорданка Кузманова, Марин Янев и Христо Чешмеджиев. Слово за великия поет ще произнесе проф. Михаил Неделчев.
Пейо Яворов работи в Народния театър от 1908 до 1913 година. Написва и пиесите „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“, многократно поставяни на първата ни сцена.
„Все туй копнение в духът,/ все туй скиталчество из път,/ на който не съзирам края.“ Така започва едно от най-обичаните и съвършени Яворови стихотворения – „Копнение“, предвещаващо неговата непомерна дарба, но все още не и „свръхземните въпроси“, които ще разтърсят поезията и съдбата на големия трагически поет на България.
Пейо Яворов е роден в Чирпан и едва 21-годишен, като телеграфист в Анхиало, където местните неразбиращо го наричат „сянката“, създава някои от своите поетични шедьоври: достатъчно е да споменем само поемата „Калиопа“. После е поканен и пристига в столицата, приобщен е в кръга „Мисъл“ и се превръща в един от „великата четворка“.
В гениалността му на поет са побрани множеството му биографични роли: редактор в списание „Мисъл“, спътник на войводата Гоце Делчев в борбата за осъществяване на националния идеал, публицист, артистичен секретар на Народния театър, където се превъплъщава и в режисьор, драматург, „стожер на най-чистата, на българската реч на сцената“ по думите на Адриана Будевска. За петте години, през които Яворов участва в живота на Народния театър, Будевска пише: “Той работеше скромно, мълчаливо, като всеки голям художник. Беше тактичен и със съзнание. Съзнаваше, че неговата задача е задачата на големия човек, който трябва да даде от себе си нещо – и има какво да даде. Той не искаше поклонение, но служеше на нещо свято, на нещо по-голямо от него – на българския театър, на българската реч в него.“