Годишнини
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
95 години Варненски драматичен театър
За да се създаде нация, най-напред трябва да се създаде театър
Кратка творческа биография на Драматичен театър „Стоян Бъчваров”
1921-2016
„За да се създаде нация, най-напред трябва да се създаде театър”, постановява класикът на немската драматургия Йохан Волфганг Гьоте. „Няма съмнение, че позорището е едно от условията за развитието на един народ”, убеден е и основоположникът на българския театър Добри Войников, обобщавайки с езика на своето време взаимната обусловеност между националната идентичност и изкуството. За развитието на театралното дело, като част от националната кауза и общия културен подем в началото на миналия век в България, варненската общественост има специален принос. Варненци не само ратуват за свой театър, а със забележителна енергия и всеотдайност му издигат дом – един истински храм на изкуството, който музите продължават да обитават вече почти век. На 26 март 1912 г. кметът на Варна Иван Церов, автор на “Христоматия по българска литература”, “Аналитичен курс по теория на словесността”, преводач на Островски, полага основния камък за театралната сграда с думите: “Днес се извършва голямо по значение и последствие събитие в хубавия ни град – полага се основният камък на градския театър. Той ще бъде онзи храм на сценичното изкуство и душевна красота, отдето да се възгласят на поколенията чистата човешка любов и правда. И в минути на радост и горчивини тук всеки ще почерпи това, що му е нужно – наслада и духовна сила...”
Въпреки че последвалите войни забавят строежа, театралният дух не загива и през 1921 г., по предложение на кмета Димитър Кондов, общинската управа отпуска ежегодна субсидия за поддържането на постоянна театрална трупа на Варна. За ръководната длъжност “директор-режисьор” е поканен именитият актьор от Народния театър Стоян Бъчваров, който сформира трупата и определя репертоарната политика. На 12 март 1921 г. театърът открива първия си сезон със съвременната пиеса “Инстинктът” от Анри Кестмекер. Спектаклите се играят в зала “Съединение”, сега сцена Филиал, тогава дървена пристройка към часовниковата кула, изпълнена по общинска поръчка от арх. Сава Димитриевич, където освен театрални представления се изнасят литературно-музикални вечери и концерти. През 1927 г. варненската общественост възобновява идеята за нова театрална сграда и подпомага финансово строежа в безпрецедентна дарителска кампания, в която „Фондовите марки за доизграждане на театъра се прибавят към всеки хляб, всеки билет за кино, за градско увеселение, за баня, за плаж. За по-малко от месец се събират 1 милион лева. И управителното тяло на Народната театрална кооперация отпуска заем от 2 милиона лева.”
В продължение на няколко години градът съпреживява всички етапи от реализацията на проекта на арх. Никола Лазаров, спечелил националния конкурс за новия театър на варненци. Завършил с държавна стипендия и отличие архитектура в Париж, талантливият карловец е един от най-добрите и най-продуктивни архитекти на своето време, автор на прекрасни сгради в София и страната. Архитект Никола Лазаров проектира резиденция Евксиноград (съвместно с австрийския архитект Херман Майер), негови творби във Варна са Търговската гимназия (Икономически университет), Малкият дворец (Дом Петко Бакърджиев, Радио Варна, Дом Красимир Узунов), Дом Петър Бончев (хотел "Сплендид"), Дом Ради Русев (ул. "Братя Шкорпил" 2 ); в София – Министерството на земеделието, Централна кооперативна банка (Си Банк), в Плевен – Обществената баня (сега Галерия Светлин Русев) и т.н.
Сградата на Варненския драматичен театър, типичен представител на неостиловете, впечатлява със заоблената барокова фасада, богато орнаментирана с декоративни елементи, колони, корнизи и скулптурни изображения. Входните врати, издигнати на няколко стъпала, внушават тържественост при влизането в театъра. Елипсовиден вестибюл в стил сецесион и странични коридори водят към залата, а широки стълби - към светлите фоайета на балконите. Решена в класическата за театрите форма на подкова, залата разполага с ложи в близост до сцената, а заоблените овали на меките столове повтаряли извивките на балконите. Сградата завършва с мансарден покрив и овален купол над входния вестибюл и четири по-малки купола над страничните спираловидни стълби. В проекта на арх. Никола Лазаров, на определен етап от строителството участва и арх. Дабко Дабков, цялостно строежът е завършен от градския архитект Желязко Богданов през 1923 г.
На знаменателната дата 29 октомври 1932 г., в издигнатата с любовта на един цял град театрална сграда, Общинската трупа открива новия театрален сезон с “Боряна” от Йордан Йовков, постановка на първия директор-режисьор Стоян Бъчваров. През 1947 г. варненският храм на изкуствата приютява и новосъздадената опера, а от 2010 г. двата културни института са обединени в общата организационна структура Театрално-музикален продуцентски център Варна.
Личности и естетически позиции
Стоян Бъчваров (1878-1949) е творческата личност, с чието име Варненската трупа свързва всички най-важни дати от своите първи десетилетия. Той основава трупата, въвежда професионални правила, оформя репертоара, поставя и играе главните роли в много от спектаклите. От 1921 г. до последния си сезон (1934-1935) като директор-режисьор (с прекъсвания през годините) той успява да създаде и утвърди авторитета и творческото ниво на един истински модерен градски театър с разнообразен репертоар. Драматичният театър на Варна носи с достойнство неговото име.
Висока мярка в изкуството защитават поколения творци - директорите Матей Икономов, Владимир Тенев, режисьорите Исак Даниел, Йордан Черкезов, актьорите Христо Динев, Никола и Пенка Икономови и др. Репертоарната политика се стреми да поддържа баланс между класическия репертоар (Шекспир, Молиер, Голдони, Гоци, Шилер, Лесинг, Юго, Гогол, Островски), съвременната европейска драматургия (Ибсен, Ференц Молнар, Марсел Паньол) и българските автори, като Васил Друмев, Антон Страшимиров, Ст. Л. Костов, Рачо Стоянов, Йордан Йовков, а Иван Вазов присъства почти всеки сезон с нова постановка (”Хъшове”, “Борислав”, “Службогонци”, “Към пропаст”). Н. О. Масалитинов се изказва възторжено за творческите резултати на варненската трупа: “Гледал съм пет пиеси и моите впечатления са най-хубави – прекрасен театър, отлична, добре ръководена трупа. Варненският театър е втори след софийския.” От 1935 г. субсидията от общината и от Министерството на народното просвещение се увеличава, Варненската община дава на театъра статут на ”общинско-стопанско предприятие” с щатен артистичен, административен и технически персонал. Това е единствената по рода си формула за цялата страна, която стимулира по-голямата икономическа активност на театъра. В писмо от ръководството на театъра до министерството със самочувствие се заявява, че „От всички провинциални театри само Варненският плаща пенсионни удръжки и всички данъци, предвидени в законите на страната”.
Със Закона за театрите през 1942 г. театрите в Пловдив, Варна и Русе стават държавни и влизат под ведомството на Министерството на народното просвещение. Новият директор Николай Фол продължава дейността на детския сектор и акцентира върху съвременния български репертоар, като активно режисира и дори е автор на много от сценографските решения.
След 1944 г., когато се установява социалистическа власт, тенденцията да се поставя съветска и руска драматургия се засилва, но с течение на времето едностранчивостта е преодоляна и репертоарът отново се разнообразява жанрово и естетически. Хрисан Цанков дебютира с “Оптимистична трагедия” от Вс. Вишневски, Людмил Кирков поставя “Ученикът на дявола” от Бърнард Шоу и “Укротяване на опърничавата” на Шекспир, често гостуват режисьорите Цветан Цветков, Димитрина Гюрова и Николай Савов. От 1962 г. Станчо Станчев влиза в театъра на Варна и свързва завинаги творческата си биография с него. Тук той намира професионална атмосфера и екип от съмишленици, които подготвя за сериозните предизвикателства на съвременната българска и западна драматургия. Благодарение на неговите репертоарни открития и подчертано аналитичен интерес към живота на идеите в драматургията, към модерната рефлективност на сценичното изображение и актьорската игра, театърът се налага през следващите десетилетия като сериозен интелектуален партньор на все по-взискателната и все по-образована публика. Чрез творчеството на този режисьор театърът действително се налага, според определението на Исак Даниел, като авторитетен неформален център на културния живот на Варна. Доказателство за това е, че много от спектаклите на Станчев все още живеят в разкази и спомени не само на отделни зрители, но и на актьори – свидетели и участници в тях. В театрални митове са се превърнали “Прокурорът” от Г. Джагаров, “Следствието” от П. Вайс, “Полет над кукувиче гнездо” от Д. Васерман, “Мата Хари” от Н. Йорданов, “Страшният съд” от Ст. Цанев. Те се помнят като звездни мигове на Варненската драма, когато оценката на публиката, самооценката на актьорите и обективната оценка на критиката са се срещали в щастливо разбирателство за истинското театрално събитие, което улавя съвременния нерв на творбите и на зрителната зала. Интересът на Станчев към съвременната драматургия си остава неизменен и през последните десетилетия – в началото на 1990-те той пръв поставя Бекет на варненска сцена (”Последната лента” – моноспектакъл на Михаил Мутафов), а една от последните му постановки е “Учителят или сянка върху дъската” от Ж.-П. Допан (2002-2003), съвременна белгийска пиеса за кризата в общуването и липсата на единна ценностна система у младото поколение.
През 1960-те години Любен Гройс поставя няколко запомнящи се спектакъла – “Бурята” от Шекспир, “Мнимият болен” от Молиер, “Осем жени” от Р. Тома и съвременната американска мелодрама “Двама на люлката” от У. Гибсън. Като естетически бунт срещу всяка уседналост в изкуството и в живота звучи “Обърни се с гняв назад” от Дж. Озбърн (1967-1968) на родения във Варна режисьор Красимир Спасов, превърнал се по-късно в една от големите фигури на българската театрална сцена. Това също е една от ключовите постановки, които помагат на театъра да се чувства жив и в тоталитарни условия.
През 1970-те в театъра е открита детската студия на Райко и Данаил Райкови, които развиват блестяща педагогическа дейност с малките артисти. Техните спектакли “Бяла приказка”, ”Копче за сън”, “Лунната стая” и “Пук” от В. Петров, “Шестте пингвинчета” от Б. Априлов, “Приключения на тавана” от Р. Москова и др. обогатяват репертоара и създават интерес у детската публика към изкуството на театъра. Така Варненският драматичен театър не само възпитава своята публика от детските й години, но и създава творческа атмосфера за откриването и разгръщането на способностите на нови таланти като Мариус Куркински, Мария Сапунджиева, Даниела Викторова, Христо Колев, Вежен Велчовски и др.
През 1970-те Гриша Островски създава поредните върхови постижения “Моята прекрасна лейди” – мюзикъл по “Пигмалион” от Б. Шоу и “Опит за летене” от Й. Радичков. В началото на 1980-те такъв спектакъл е и “Лорензачо” от А. дьо Мюсе на режисьора Руси Карабалиев. Театърът е винаги отворен за младите режисьори, които натрупват опит, зареждат творческата атмосфера със своите амбиции, нови виждания за изкуството и естетически пристрастия. На много от тях Варненският драматичен театър дава висок старт в творческата съдба. През 1985 г. Бойко Богданов дебютира във Варна със “Слуга на двама господари” от Голдони, а в следващите сезони реализира успешни прочити на българската класика с “Вампир” и “Къща” от Страшимиров. Той за първи път и то с категоричен успех поставя на варненска сцена пиеса на Бертолт Брехт (”Една малка буржоазна сватба”) – автор, смятан традиционно за труден и чужд за българската театрална школа.
През 1990-те, с началото на демократичните промени, театърът се отваря за неофициално забранените или просто премълчавани през годините автори на абсурдизма като Бекет (”Последната лента”, реж. Ст. Станчев), Пинтър, (”Играем Пинтър”, реж. Кр. Спасов), Арабал (”Циркът на пънкарите”, реж. Костадин Бандутов), Мрожек (”Чаровна нощ”, реж. Ст. Станчев), ”В открито море”, реж. Иван Добчев). Същевременно се усеща нестабилността и нуждата от актуализация на непосредственото общуване с една публика, заинтересувана повече от социалния театър по площадите, поради което се правят опити чрез комедиите на Рей Куни, Майкъл Фрейн и други булевардни автори да се върне отново зрителя в салона. Скоро обаче театърът отново си припомня своята незаменима роля като интелектуален посредник между публиката и богатото наследство на световната литература и култура, независимо от конкуренцията на телевизията, киното и модерните технологии. Успоредил своите репертоарни интереси и естетически приоритети с тези на другите европейски сцени, Варненският драматичен театър открива новите имена на световната сцена Дейвид Мамет (”Бизнес с бизон”, реж. Пламен Марков), Николай Коляда (”Прашка”, реж. Георги Михалков), Горан Стефановски (“Черна дупка”, реж. Стоян Камбарев), както и иронично-провокативния драматург и философ Ерик-Еманюел Шмит (”Развратникът”, реж. Красимир Спасов; “Хотел между тоя и оня свят”, реж. Николай Ламбрев).
Варненският драматичен театър винаги е имал сетива за процесите в българската драматургия. Освен класиците на българската драма Вазов, Ст. Л. Костов, Страшимиров, в репертоара присъстват утвърдени имена от 1970-те и 1980-те, сред които К. Илиев, Ст. Стратиев, Ив. Радоев, Ст. Цанев и новите имена на 1990-те, като Яна Добрева, Христо Бойчев, Елин Рахнев, Юрий Дачев. С “Черна дупка” от Горан Стефановски (1994-1995) и “Клямзинският продавач или Майката” по Горки през следващия сезон Стоян Камбарев, в творческо партньорство със сценографа Никола Тороманов и варненските актьори, не само изважда на показ творческия потенциал на трупата пред публиката на цялата страна - двата спектакъла участват в редица фестивали и се превръщат в истински събития, но развива и своя собствен почерк до висоти, които и до днес остават критерии за вътрешна концентрираност, стил и безкомпромисна eстетика. Макар и краткотрайно, творческото му присъствие в трупата повишава нейното самочувствие, самовзискателността й, стимулира и провокира нейните най-добри творчески енергии. В знак на почит към големия режисьор, репетиционната зала на Сцена Филиал носи името на Стоян Камбарев. В този контекст не бива да се пропускат и изявите на родения във Варна, с успешна кариера във Франция, режисьор Галин Стоев, който поставя ”Илирия” по Шекспир (1996-1997), а по-късно и “Игра на любов и случайност” по Мариво.
От 2000 г., когато директор на трупата става актрисата Дафинка Данаилова, режисьорът Явор Гърдев и сценографът Никола Тороманов са постоянно привлечени в творческия екип. В лицето на варненските актьори и сценични служби Явор Гърдев намира съмишленици за своите високопровокативни, нетрадиционно решени постановки - “Бастард” по Шекспир се играе в подземието на изба “Димят”, “Марат/Сад” от П. Вайс – съчетава театрални и киноефекти, а ”Пухеният” от М. Макдона (2002-2003) впечатлява със сложна сценична конструкция, зад чиито стъклени стени действието се следи посредством микрофони, без актьорите да виждат публиката и да чуват нейните реакции. Това са експерименти със самата природа на театралното, на театралната ситуация както за актьора, така и за зрителя, и двете страни в театралното общуване навлизат в непознати, неконвенционални територии.
Театърът демонстрира изострен интерес към откриването на нови талантливи имена, като завършилия режисура в Германия Боян Иванов (”Часът, в който не знаехме нищо един за друг”, “Q4”, “Силикон”); програма “Дебюти” предоставя професионална сцена на талантливи млади режисьори за реализация на първите им проекти. Новите имена, които се заявиха от сцената на ДТ във Варна, са режисьорите Десислава Боева (”Боряна” от Йовков, “Зойкина квартира” от Булгаков), София Ристевска (”Жорж Данден” от Молиер), Гергана Димитрова (”Време да обичаш, време да умреш” от Фриц Катер), сценографите Антония Попова (”Жорж Данден”; ”Член 223” от Ст. Л. Костов), реж. Александър Илинденов (“Тартюф” от Молиер), реж. Стоян Радев Ге. К. (Домът на Бернарда Алба”) и др. Историята на ДТ „Стоян Бъчваров” е немислима и без Тодор Игнатов, посветил сценографското си творчество на театъра вече почти 40 години. Той създава редица запомнящи се сценографски решения за постановките „Честна мускетарска” (реж. Гриша Островски), „Полет над кукувиче гнездо” (реж. Станчо Станчев), „Лорензачо” (реж. Руси Карабалиев), „Пътят към Мека” (реж. Крикор Азарян), „Черна дупка” (реж. Стоян Камбарев), „Томас Бекет” (реж. Борислав Чакринов), „Хотел между тоя и оня свят” (реж. Николай Ламбрев) и др. Непременно трябва да бъде споменат и Симеон Лютаков, който освен с артистичните си изяви, участва в оформянето на крайния творчески продукт и като фотограф - неговата експресивна фотография прави визията на ДТ „Стоян Бъчваров” разпознаваема.
Безспорно режисьорът, чиято естетика, след Стоян Камбарев, най-трайно моделира естетическите позиции на Варненския театър, е Явор Гърдев. Тандемът Гърдев-Тороманов създава през последните години още две забележителни творби – постановката „Крум” – българска премиера на пиесата от скандалния еврейски автор Ханох Левин и изключителната сценична версия на „Калигула” по пиесата на Албер Камю, в която драматургията, режисурата, сценографията, музиката и актьорските превъплъщения постигат респектиращ синхрон на внушенията.
Крис Шарков поставя „Макбет” от Хайнер Мюлер в стилистиката на Гърдев, а постановките на „Дамски шивач” от Жорж Фейдо на Румен Велев, „Службогонци” от Иван Вазов на Пламен Панев, „Големанов” от Ст. Л. Костов на Александър Илинденов, „Страсти под брястовете” на Димитър Стоянов отправят своите послания към публиката с утвърдените средства на класическия театър. Актьорът Стоян Радев продължава да демонстрира убедително творческото си амплоа и собствен почерк като режисьор, сценограф и костюмограф в постановките „Домът на Бернарда Алба” от Федерико Гарсиа Лорка, „Горчивите сълзи на Петра фон Кант” от Райнер Вернер Фасбиндер, „Бремен” по мюзикъла „Веселите градски музиканти” от Александър Владигеров, „Паметта на водата” от Шийла Стивънсън, „Свекърва” от Антон Страшимиров.
Пореден етап в творческата биография на театъра бележи първата българска постановка на „Фауст” по Йохан Волфганг фон Гьоте (2010-2011) в режисьорския прочит на Лилия Абаджиева – автор на сценичната версия, музикалната картина и хореографията. Изключителната сценография на Васил Абаджиев, осъществена с модерни технологии, подчертава достойнствата на режисьорските решения, в определени моменти въздейства и като самостойно произведение на визуалното изкуство. Резултатът от енергийното съприкосновение между всички театрални компоненти завихря един разтърсващ спектакъл, в който опозицията Фауст/Мефистофел блестящо изграждат актьорите Михаил Мутафов и Стоян Радев.
Водещото си място в съвременния български театър варненци отстояват и с най-новите постановки, сред които с мащабно мислене и ярка съвременна трактовка се открояват работите на главния режисьор на театъра Пламен Марков, сценографката Мира Каланова и композитора Калин Николов „Ричард III” от У. Шекспир, „Вуйчо Ваньо” от А. П. Чехов, „Ревизор” от Н. В. Гогол, „Измяна” от Харолд Пинтър.
Актьори
Списъкът на актьорите, превърнали се в знак за творческите постижения на театъра, започва със Стоян Бъчваров и продължава с Георги и Евгения Громова, Анна Феликсова, Венета Славчева, Васил Ляпчев, Преслав Петров, Яким Михов, Димитър Хаджиянев, Катя Динева, Илия Пенев, Пенка Божкова, Борис Луканов, Грациела Бъчварова, Евгени Бакалов, Георги Михов, Данаил Мишев, Стоян Алексиев, Стефка Симеонова, Йордан Мутафов, Дафинка Данаилова, Георги Велчовски и още много други. Емблематично място в дългата редица от актьори, играли на сцената на ДТ „Стоян Бъчваров”, заемат поколенческите фамилии - дядото Христо Динев, дъщерята Катя Динева, внучката Юлияна Чернева, както разбира се и Грациела Бъчварова, чийто баща Васил е племенник на основоположника на Варненския театър Стоян Бъчваров.
В сегашния творчески екип влизат: Адриан Филипов, Aнтонио Угрински, Биляна Стоева, Валентин Митев, Валери Вълчев, Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Екатерина Георгиева, Милена Кънева, Михаил Мутафов, Нели Вълканова, Николай Божков, Петя Петкова, Пламен Георгиев, Пламен Димитров, Свилен Стоянов, Стефан Додуров, Стоян Радев, Теодора Михайлова, Христо Христов, Цветина Иванова, Юлияна Чернева, Константин Соколов.
Награди
С много номинации, награди и селекции в национални и международни фестивали ще се запомнят постановките “Черна дупка” и “Клямзинският продавач или Майката” на Стоян Камбарев, “Прашка” на Георги Михалков, “Томас Бекет” от Жан Ануи, реж. Б. Чакринов, “Въздушният град” на Валерий Фокин, “Мяра за мяра” на Красимир Спасов, “Бастард”, “Марат/Сад”, “Пухеният” и “Крум” на Явор Гърдев, “Псета” на Георги Велчовски, “Жорж Данден” на София Ристевска, “Боряна” на Десислава Боева, “Домът на Бернарда Алба” на Стоян Радев Ге. К., „Калигула” на Явор Гърдев и т.н. Първата българска постановка по „Фауст” на Лилия Абаджиева (сезон 2010-2011) е отличена за най-добро представление на голяма сцена на фестивала „Сцена на кръстопът” – Пловдив 2010, а Лилия Абаджиева получава наградата за режисура и първата статуетка на фестивала.
С три награди ИКАР 2012 е отличена постановката на Пламен Марков „Ричард III” – за главна мъжка роля на Стоян Радев (Ричард III), за авторска музика на Калин Николов и за майсторско техническо осъществяване на театъра; постановката на Стилиян Петров „Канкун” заслужава признанието на професионалната гилдия и публиката с ИКАР 2014 за сценография и костюми на Венелин Шурелов и Елица Георгиева, АСКЕЕР 2014 за авторска музика на Петя Диманова, награда ВАРНА за Биляна Стоева за ролята на Ремей и още една награда ВАРНА за целия екип.
Постановката на Стоян Радев Ге. К. “Свекърва” от Антон Страшимиров, сценография и костюми Мира Каланова, музика Калин Николов, бе удостоена също с награда ВАРНА 2015. „Опасни връзки” от Кристофър Хамптън, реж. Стилиян Петров, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, музика Петя Диманова, бе селектиран за МТФ „Варненско лято” и получи номинация ИКАР 2016 за авторска музика на Петя Диманова. Постановката „Кавказкият тебеширен кръг” от Брехт, реж. Маргарита Младенова, сценография Ивайло Николов, костюми Ива Гикова, композитор Асен Аврамов, бе отличена с две номинации ИКАР 2016 - за режисура на Маргарита Младенова и за водеща роля на Стоян Радев – Аркадий Чхеидзе. Всички награди може да видите в театралния сайт.
В своя 95-ти юбилеен творчески сезон (2015-2016) Драматичен театър „Стоян Бъчваров” продължава да отстоява имиджа си на един от водещите репертоарни театри в България със силна трупа от ярки режисьорски и актьорски присъствия, с балансиран афиш от класически и съвременни произведения и високохудожествен продукт, адресиран към различни публики. Защото театърът е за всички...
По материали от театралния архив на Варненския драматичен театър и публикации на проф. д-р Николай Йорданов, Аглика Стефанова, Георги Смиленов, Любомир Владков и др.
Автор:
Виолета Тончева
Публикация:
06.03.2016 г. 13:40