Годишнини
Михаил Хаджимишев беше един от стълбовете на българската оперна сцена
100 години от рождението на именития режисьор
Михаил Хаджимишев. Сн.: Иво Хаджимишев
Роден е на 19 юни 1914 г. в Боровец, в семейство на български дипломат и художничка (американка). Учи пиано, а след това и пеене при Михаил Попов. През 1937 г. е изпратен от баща си в Париж да учи право, но завършва тригодишния курс на Скола канторум, завръща се в България и попълва образованието си в Театрална студия на Боян Дановски (1938). Учи пеене и при Михаил Попов от Софийската опера. После работи като музикален журналист, пътува из Европа. Към това трябва да се прибавят и солидните познания и широкия кръг от интереси в литературата, пластичните изкуства, архитектурата, историята, костюма и балета. През 1946 г. Хаджимишев е помощник-режисьор в Софийската опера, а от следващата вече режисьор-постановчик. Дебютира с „Момчил” на Любомир Пипков през 1948 година – това е абсолютната премиера на тази вече класическа българска творба от Любомир Пипков, която Софийската опера представя с голям успех по време на първото си триумфално гостуване в Москва през 1953.
Михаил Хаджимишев бе сред водещите режисьори у нас от 50-те до края на 70-те години на ХХ век., време на истински разцвет на българския музикален театър. Близо четири десетилетия посвети на първата ни музикална сцена, като междувременно даде своя безспорен принос и за създаването и укрепването на водещите оперни театри в страната. Сред най-успешните му постановки, повечето от които се играха дълги години на столична сцена, бих откроил: „Дон Карлос”, „Вълшебната флейта”, „Риголето”, „Бохеми”, Лоенгрин”, „Мадам Бътерфлай” от класическия репертоар. Осъществи и редица прекрасни спектакли на сцените в Русе, Варна и Пловдив, сред които: „В долината” на Д. Албер, „Тоска”, „Фауст”. Значителен бе и приносът му към родното оперно творчество. Хаджимишев първи постави новосъздадени български творби: „Момчил” от Пипков, „Боянският майстор” от К. Илиев, „Под игото” от Д. Сагаев, „Паисий Хилендарски” от Н. Геров, „Зографът Захарий” от М. Големинов, „Майстори” от П. Хаджиев. Написа либретото и режисира „Хитър Петър” от Веселин Стоянов... Откри за България творчеството на Бенджамин Бритън с две паметни постановки – „Питър Граймс” (в София) и „Албърт Херинг” (във Варна), които бяха оперното събитие на 1964 година. Реализира и няколко постановки на опери от Джан Карло Меноти. Бих казал, че беше режисьор от европейски мащаб. Беше канен като гост в редица театри на Белгия, Холандия, Германия и Великобритания и то по време, когато България бе до известна степен изолирана от Запада. Мисля, че имаше възможност да емигрира и да направи световна кариера – с неговия талант, опит и огромна култура, но предпочете да остане в България и да гради българската опера. Бих казал, че от 50-те до 70-те години на миналия век – това бе най-силният му творчески период – той работи не само за Националната опера, но и за почти всички музикални сцени у нас, освен за големите, също и за по-малките, тези във Враца, Бургас, Ямбол, Сливен. Той им даде част от своя висок професионализъм.
През 1972 г. Пламен Карталов основа първата и засега единствена камерна опера у нас. Като негов консултант, Михаил Хаджимишев даде път на младия творец в трудното му начинание, което, за щастие, се увенча с успех.
През тези години с него работи всеотдайно и плодотворно нашата известна художничка-сценографка Ани Недкова-Хаджимишева. Тя беше автор на повечето от проектите за декорите и костюмите в неговите спектакли, решени в духа на най-добрите традиции, стилни, ярко театрални и функционални решения, които създаваха до голяма степен атмосферата на техните представления, които се радваха на дълъг сценичен живот. Хаджимишев умееше да работи със солистите и хора и да прави истински ансамблов театър. Няколко поколения наши певци бяха негови ученици на сцената – той работеше и резултатно като ги вписваше в своята естетика, респектираше ги с огромната си култура, даваше им всичко от себе си. При това работеше спокойно, създаваше една истинска творческа атмосфера и среда.
Хаджимишев беше и полиглот. Знаеше основните европейски езици. Преведе няколко десетки оперни либрета от френски, немски, италиански, английски и руски. Преводите му бяха майсторски, истински текстове за сцената, за пеене, максимално точни и удобни за изпълнителите, при това верни на оригиналите. Умееше добре да пише и особено в младостта си се изявяваше и като музикален критик.
Ето какво споделя за него колегата му режисьор проф. Петър Щърбанов: ”Непогрешим в тълкуването на оперната пиеса като специфика и драматургия, Хаджимишев познаваше нашата и чуждестранната традиция, но винаги търсеше своя собствен изказ чрез осмислените средства на реалистичния музикален театър, на който той бе убеден привърженик. Михаил Хаджимишев беше враг на бъбривата илюстративност и на самоцелния ефект както в цялостното постановъчно решение, така и в работата си с певеца-актьор...”
Години след смъртта му (почина на 27 декември 1997 във Фрибург малко преди премиерата на последната си постановка на „Така правят всички от Моцарт”) - през 1988 г., успях да видя видеозапис на неговия „Макбет” (беше поставял същата опера и в София през 1974, но с неособено подходящи изпълнители) на фестивала в Глайндбърн, Великобритания, с участието на удивителното драматично сопрано Джозефин Барстоу и гръцкия баритон Спиро Малас. Останах изумен - това бе един невероятно динамичен, вдъхновен, модерен в изразните си средства спектакъл, доста по-различен от този в София, където той, все пак, минаваше за „традиционалист”...
Роден е на 19 юни 1914 г. в Боровец, в семейство на български дипломат и художничка (американка). Учи пиано, а след това и пеене при Михаил Попов. През 1937 г. е изпратен от баща си в Париж да учи право, но завършва тригодишния курс на Скола канторум, завръща се в България и попълва образованието си в Театрална студия на Боян Дановски (1938). Учи пеене и при Михаил Попов от Софийската опера. После работи като музикален журналист, пътува из Европа. Към това трябва да се прибавят и солидните познания и широкия кръг от интереси в литературата, пластичните изкуства, архитектурата, историята, костюма и балета. През 1946 г. Хаджимишев е помощник-режисьор в Софийската опера, а от следващата вече режисьор-постановчик. Дебютира с „Момчил” на Любомир Пипков през 1948 година – това е абсолютната премиера на тази вече класическа българска творба от Любомир Пипков, която Софийската опера представя с голям успех по време на първото си триумфално гостуване в Москва през 1953.
Михаил Хаджимишев бе сред водещите режисьори у нас от 50-те до края на 70-те години на ХХ век., време на истински разцвет на българския музикален театър. Близо четири десетилетия посвети на първата ни музикална сцена, като междувременно даде своя безспорен принос и за създаването и укрепването на водещите оперни театри в страната. Сред най-успешните му постановки, повечето от които се играха дълги години на столична сцена, бих откроил: „Дон Карлос”, „Вълшебната флейта”, „Риголето”, „Бохеми”, Лоенгрин”, „Мадам Бътерфлай” от класическия репертоар. Осъществи и редица прекрасни спектакли на сцените в Русе, Варна и Пловдив, сред които: „В долината” на Д. Албер, „Тоска”, „Фауст”. Значителен бе и приносът му към родното оперно творчество. Хаджимишев първи постави новосъздадени български творби: „Момчил” от Пипков, „Боянският майстор” от К. Илиев, „Под игото” от Д. Сагаев, „Паисий Хилендарски” от Н. Геров, „Зографът Захарий” от М. Големинов, „Майстори” от П. Хаджиев. Написа либретото и режисира „Хитър Петър” от Веселин Стоянов... Откри за България творчеството на Бенджамин Бритън с две паметни постановки – „Питър Граймс” (в София) и „Албърт Херинг” (във Варна), които бяха оперното събитие на 1964 година. Реализира и няколко постановки на опери от Джан Карло Меноти. Бих казал, че беше режисьор от европейски мащаб. Беше канен като гост в редица театри на Белгия, Холандия, Германия и Великобритания и то по време, когато България бе до известна степен изолирана от Запада. Мисля, че имаше възможност да емигрира и да направи световна кариера – с неговия талант, опит и огромна култура, но предпочете да остане в България и да гради българската опера. Бих казал, че от 50-те до 70-те години на миналия век – това бе най-силният му творчески период – той работи не само за Националната опера, но и за почти всички музикални сцени у нас, освен за големите, също и за по-малките, тези във Враца, Бургас, Ямбол, Сливен. Той им даде част от своя висок професионализъм.
През 1972 г. Пламен Карталов основа първата и засега единствена камерна опера у нас. Като негов консултант, Михаил Хаджимишев даде път на младия творец в трудното му начинание, което, за щастие, се увенча с успех.
През тези години с него работи всеотдайно и плодотворно нашата известна художничка-сценографка Ани Недкова-Хаджимишева. Тя беше автор на повечето от проектите за декорите и костюмите в неговите спектакли, решени в духа на най-добрите традиции, стилни, ярко театрални и функционални решения, които създаваха до голяма степен атмосферата на техните представления, които се радваха на дълъг сценичен живот. Хаджимишев умееше да работи със солистите и хора и да прави истински ансамблов театър. Няколко поколения наши певци бяха негови ученици на сцената – той работеше и резултатно като ги вписваше в своята естетика, респектираше ги с огромната си култура, даваше им всичко от себе си. При това работеше спокойно, създаваше една истинска творческа атмосфера и среда.
Хаджимишев беше и полиглот. Знаеше основните европейски езици. Преведе няколко десетки оперни либрета от френски, немски, италиански, английски и руски. Преводите му бяха майсторски, истински текстове за сцената, за пеене, максимално точни и удобни за изпълнителите, при това верни на оригиналите. Умееше добре да пише и особено в младостта си се изявяваше и като музикален критик.
Ето какво споделя за него колегата му режисьор проф. Петър Щърбанов: ”Непогрешим в тълкуването на оперната пиеса като специфика и драматургия, Хаджимишев познаваше нашата и чуждестранната традиция, но винаги търсеше своя собствен изказ чрез осмислените средства на реалистичния музикален театър, на който той бе убеден привърженик. Михаил Хаджимишев беше враг на бъбривата илюстративност и на самоцелния ефект както в цялостното постановъчно решение, така и в работата си с певеца-актьор...”
Години след смъртта му (почина на 27 декември 1997 във Фрибург малко преди премиерата на последната си постановка на „Така правят всички от Моцарт”) - през 1988 г., успях да видя видеозапис на неговия „Макбет” (беше поставял същата опера и в София през 1974, но с неособено подходящи изпълнители) на фестивала в Глайндбърн, Великобритания, с участието на удивителното драматично сопрано Джозефин Барстоу и гръцкия баритон Спиро Малас. Останах изумен - това бе един невероятно динамичен, вдъхновен, модерен в изразните си средства спектакъл, доста по-различен от този в София, където той, все пак, минаваше за „традиционалист”...
Автор:
Огнян Стамболиев
Публикация:
30.10.2014 г. 15:19
Етикети:
Посетено:
1416
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/25/news/20149-mihail-hadzhimishev-beshe-edin-ot-stalbovete-na-balgarskata-operna-stsena