Робърт де Ниро на 70

Легендарният американски актьор чества юбилей

Един от най-големите и обичани американски актьори на 17 август чества юбилей. Робърт де Ниро става на 70 години.

Размишлявайки върху този факт, установявам, че не са малко моите любими актьори, направили кариера пред очите ми, които навлизат в подобна почетна възраст. Сред тях водещото място безспорно заема де Ниро.

Той се ражда в Ню Йорк, в семейство на художници, които се развеждат през 1945 г. Де Ниро расте в Града на голямата ябълка и попива културата на многонационалния мегаполис, на съседите, с които се сблъсква всеки ден. Тези незабравими срещи и спомени ще са му от полза след години, когато застава зад камерата за своя режисьорски дебют „Приказка от Бронкс” (1993). От малък Робърт знае, че ще стане актьор. Учи в Американ Уъркшоп и в прочутото Актърс студио при Стела Адлър и Лий Страсбърг.

За киното го открива Брайън де Палма. С него снима малки роли в „Сватбена вечеринка” (1966) и „Поздравления” (1968). Първата по-значима роля – на гангстера Лойд Бейкър – ще получи от Роджър Корман в преоткритата впоследствие гангстерска драма „Кървавата мама” (1970). Джон Хенкок му подпечатва билета към славата със спортната сага „Удряй бавно барабана” (1973), в която създава силния и запомнящ се образ на бейзболиста Брус Пиърсън. След това го поема и Мартин Скорсезе за първия си значим филм „Гадни улички” (1973), в който убедително се превъплъщава като Джони Бой. Остава само Копола да му предложи ролята на младия Вито Корлеоне в „Кръстникът”, част II” (1974), да получи „Оскар” за поддържаща мъжка роля, да завалят сравненията с Марлон Брандо и да потече потока от предложения за нови роли, при още по-известни и амбициозни постановчици. Де Ниро внимателно подбира ролите си през 70-те и 80-те години на миналия век. Всеядността му ще се прояви чак в края на 90-те, той разчита на трайни контакти с най-изявените американски и европейски постановчици и затова кариерата му бележи непрестанен възход. Със Скорсезе двамата правят 9 филма (броя и озвучаването на анимационната приказка „История с акули”, 2004 на Вики Дженсън). Твърдя уверено, че именно под неговата палка де Ниро израства като голям актьор, майстор на превъплъщението, което след това той изкусно експлоатира до безкрай в поредица от по-скромни филми, в които наистина ни отегчава с характерните си мимики и жестове и с позьорско пласираното си артикулиране пред камерата.

Чрез Скорсезе той печели „Оскар” за главна мъжка роля за „Разяреният бик” през 1980 г., в който създава незабравимия образ на боксьора Джейк Ла Мота, навлиза в света на комичното в „Краля на комедията” (1983) като Рупърт Пъмпкин, научава се да свири на саксофон като Джими Дойл в разточителната музикална драма „Ню Йорк, Ню Йорк” (1977) и прави съкровения извод, че Ню Йорк е огромен кенеф в култовата драма „Шофьор на такси” (1976) като Травис Бийкъл.

Де Ниро има шанса да работи с Елия Казан в „Последният магнат” (1976) по романа на Фицжералд, изграждайки внушителния образ на продуцента Мънроу Стар, да създаде паметник на италианската поземлена аристокрация като Алфредо Берлингиери в легендарната сага на Бернардо Бертолучи „Двадесети век” (1976) и като Майкъл Вронски да защити своята гледна точка за виетнамската трагедия в прочутата драма на Майкъл Чимино „Ловецът на елени” (1978).

През 80-те години на миналия век той създава монументална и незабравима интерпретация на Дейвид Ааронсън в прочутата гангстерска епопея на Серджо Леоне „Имало едно време в Америка” (1983), както и на покаялия се католически свещеник Родриго Мендоса в друга незабравима драма на Ролан Джофе „Мисията” (1986), в изключителния дует с Джеръми Айрънс – отец Габриел. От тогава датира и увлечението да се снима в епизодични роли в иначе качествени филми като „Бразилия” (1985) на Тери Гилиам, Недосегаемите” (1987) на де Палма, в който блясва като неподражаемия Ал Капоне, „Ангелско сърце” (1987) на Алън Паркър, Среднощно препускане” (1988) на Мартин Брест. Експериментира отново в комедията в „Ние не сме ангели” (1989) на Нийл Джордан и мелодрамата – „Да се влюбиш” (1984) на Улу Кросбърг, с когото си сътрудничи още от „Признания” (1981) и „Станли и Айрис” (1989) на Мартин Рит.

90-те години започват ударно и са много плодотворни в неговата кариера. Прави дебюта си като постановчик през 1993 с „Приказка от Бронкс”, довършва сътрудничеството си при Скорсезе в „Добри момчета” (1990), „Нос страх” (1991) и „Казино” (1995), създава култов дует с Ал Пачино в Жега” (1995) на Майкъл Ман, отново мери сили с комедията и сатирата в „Бясното куче и Глория” (1993) на Джон Макнотън и „Фенът” (1996) на Тони Скот. Подпомага като отец Боби амбициозния проект на Бари Левинсън „Спящите” (1996) и като Мой Тилдън Джеймс Манголд за проблемната драма „Град на ченгета” (1997), облича престилката на доктор Уоли в „Стаята на Марвин” (1997) на Джери Закс, потъва в света на аутистите в гениалната си изява на Леонард Лоу в шедьовъра на Пени Маршал „Пробуждане” (1990), снима с Алфонсо Куарон осъвременена версия на „Големите надежди” (1998), поглежда към комерсиалното кино с "Ронин” (1998) на Джон Франкънхаймър и успява да работи в два от култовите опуси на десетилетието „Да разлаем кучетата” (1997) на Бари Левинсън като Конрад Брийн, сатира, предусетила инвазията на НАТО в Косово и най-вече „Джаки Браун” (1997) на Тарантино, в който създава знаковия образ на Луис Гара.

В края на десетилетието го поема Харолд Реймис за ролята на смехотворния гангстер Пол Види в „Анализирай това” (1999). Филмът се радва на голям успех, публиката харесва и дуета му с Били Кристъл – д-р Бен Собъл, след което настъпва милениума и де Ниро просто се развихря. Започва да приема всякакви предложения – от 3 през 2000 до 6 през 2013 г. Снима се и в незначителни продукции, в непълноценни роли, в продължения на касови хитове, което му носи някакво удовлетворение, най-вече при попълването на банковата му сметка. През 2000 г. Джей Роуч го поема като бившият функционер от ЦРУ Джак Бърнс за „Запознай ме с нашите”. Филмът има още две продължения, които са значително по-слаби от оригинала, но затова пък успешни във финансово отношение – „Запознай ме с вашите” (2004) и „Запознай ме с малките” (2010).

Идва ред и на другото продължение – „Анализирай онова” (2002) на Харолд Реймис. А също и лавина от заглавия, сред които само маркирам по-запомнящите се – „Мъже на честта” (2000) на Джордж Тилман, „15 минути” (2001) Джон Херцфелд, „Прецакването” (2001) на Франк Оз, „Криеница” (2005) на Джон Полсън, „Праведно убийство” (2008) на Джон Авнет с втория не толкова успешен дует с Ал Пачино и „Всички се смяха” (2009) на Кърк Джоунс.

В първото десетилетие от новия век де Ниро игра и в приказка – като капитан Шекспир в „Звезден прах” (2007) на Матю Вон, беше перуански архиепископ в „Мостът на река Сен Луис” (2004) на Мери Макгукиън и ни измъчи с комедийните си изяви в „Шоуто започва” (2002) на Том Дей и „Запознай се с вашите” (2004) на Джей Роуч.

Десетилетието, което оценявам като не особено успешно за звездата, все пак му предостави и няколко възможности за върхови изяви. Откроявам „Град край морето” (2002) на Майкъл Кейтън-Джоунс, където блесна като лейтенант Винсънт Ла Марка, втория му много амбициозен и прецизно заснет режисьорски филм „Добрият пастир” (2006), в който бе неподражаемият генерал от ЦРУ Бил Съливан, сатирата на холивудските нрави, дело на Бари Левинсън „Какво се случи” (2008), както и трите му добри изяви от 2010 г. в „Мачете” на Робърт Родригес, „Стоун” на Джон Къран и „Запознай ме с малките”, където под палката на Пол Уайц отново жестикулира като Джак Бърнс.

В последните години де Ниро е все така напорист и всеотдаен в работата си. Джовани Веронези го преоткри за комедията с „Уроци по любов” (2011), Гари Маршал му предложи прекрасна епизодична роля на Стан Харис в „Новогодишна нощ” (2011), а в „Елитни убийци” (2011) на Гари Маккендри бе неузнаваемият Хънтър, замесен в мрежата на международния тероризъм. 2012 поднесе нови интересни предизвикателства за де Ниро – в „Червени светлини” на Родриго Кортес ни изненада като шарлатанина-прорицател Саймън Силвър, в „Извънслужебна работа” на Джеси Тереро блесна като мафиотския бос Джо Сарконе, в „Да бъдеш Флинт” на Пол Уайц се върна към света на „Пробуждане”, а в „Наръчник на оптимиста” на Дейвид О. Ръсел като Пат старши напомни за най-добрите си времена от 70-те и 80-те години на миналия век, когато всяка негова изява се приемаше като събитие и откровение. Не случайно и заслужено за майсторската си интерпретация получи номинация за „Оскар” за поддържаща мъжка роля.

Идват следващите срещи с любимия актьор – в „Сезон за убийства” (2013) на Марк Стивън Джонсън, за снимките на който де Ниро се отби и в София, партнирайки на Джон Траволта като полковник Бен Форд в драма – микс между „Ловецът на елени”, „Смъртоносен лов” и „Рамбо”, „Мотел” (2013) на Дейвид Крович, ”Малавита” (2013) на Люк Бесон, „Голямата сватба” (2013) на Джъстин Закман, както и в „Последният хлапак във Вегас” (2013) на Джон Търтълтауб, „Америкаснки играч” на Дейвид О. Ръсел и „Гневният мач” (2013) на Питър Сегал, в който осъществява дългоочаквания си дует със Силвестър Сталоун.

Робърт де Ниро е работил активно и в театъра, аз още помня с какъв възторг бе посрещнато участието му в „Кюба и неговото мъниче” на Бил Харт през 1986 г. Той навлиза в своята златна възраст, овладял до съвършенство актьорското майсторство и снимайки все така активно и настървено. Той се е доказал като артист, режисьор и продуцент – организатор на прочутия кинофестивал „Трайбека” на името на неговото Нюйоркско киностудио.

Ще очаквам да е по-прецизен в следващите си изяви, да се опита да се върне към режисурата и най-накрая да седне и да напише своята автобиография. Защото в нея има какво да разкаже – и за професионалната си реализация, и за контактите си със световни кинознаменитости, и за личния си живот и двата си брака с Даяна Абът и Грейс Хайтауър, която от 17 юни 1997 г. е негова законна съпруга.

С годините ние свикнахме с неговото присъствие на екрана, с образите му на психопати, насилници, комплексари, полицаи, свещеници, мафиотски босове и магнати. С неговата бенка на дясната буза, с прословутите му мимики и топлия му задушевен глас. Вярвам, че и в бъдеще ще ни понася нови интересни екранни изяви. Защото той умее да играе - и още как!

Дайте му само добър сценарий и опитен постановчик и той и от малката поддържаща роля ще направи шедьовър. Но сякаш все повече ще има нужда от провокации от страна на режисьорите, за да излезе от кожата на познатите си стереотипни изяви – справка татко Пат в „Наръчник на оптимиста” на Дейвид О. Ръсел и получилият инсулт Уолт Кунц в „Мис Съвършенство” (1999) на Джоел Шумахер...

Автор:

Борислав Гърдев

Публикация:

16.08.2013 г. 15:31

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

световно кино Борислав Гърдев американско кино кино годишнина

Робърт де Ниро

Посетено:

3033

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/25/news/17480-robart-de-niro-na-70