Годишнини

Вячеслав Тихонов - последният аристократ

85 години от рождението на големия руски актьор

Вячеслав Тихонов - последният аристократ


Вячеслав Тихонов. Той си отиде  на 4 декември 2009 г. Но вече бе скъсал със земната слава, тъй като след 2000 г. поетапно избягваше светкавиците на фотоапаратите и тв камери. Потъна в своя свят на дачата си в Николинина гора и по цял ден гледаше телевизия и критически преосмисляше старите си роли в киното. Бе добил осанката на мъдрец, на свят старец и напомняше блажения Осима от шедьовъра на Достоевски „Братя Карамазови”.

Не познавам друг руски актьор, толкова популярен и обичан – наричан последният аристократ и секссимволът на националната кинематография, и толкова чужд на земната слава и суета. Помня честването на 50-ия юбилей на Никита Михалков, отбелязан с блясъка на руски барин и властител. То съвпадна с излизането на екран на „Изпепелени от слънцето” (1994), получил „Оскар” за чуждоезичен филм, в който Тихонов неподражаемо играеше съветския професор-наивник Всеволод Константинович. Именно заради това и присъстваше на пищната церемония, но съм запомнил, че беше на задните редици, близо до изхода и гледаше на зрелището смутено и отнесено.

Той получи всички възможни отличия, за които се бори всеки негов колега в Русия – от народен артист и лауреат на държавни награди до носител на премията на правителството на Руската федерация за принос в областта на културата, дадена му за неговата 80-годишнина. Но истината е, че спечели заслужено и категорично всенародната любов на публиката в своята страна, че бе обичан в цяла Източна Европа, включително и у нас, където е идвал и дори е бил представен на пророчицата Ванга.

Разбира се, че е правил компромиси в своята кариера. Не може артист, роден на 8 февруари 1928 г. в Павловска посада, Московска област и преживял възхода и сгромолясването на комунизма и изграждането основите на специфичния див руски капитализъм, да не се вписва – искайки или не – в процесите на своята страна. Затова ще играе в конюнктурни картини като „Това не бива да се забравя” (1954) на Леонид Луков и ще чете в централната емисия „Время” книгите на вожда Леонид Брежнев. След като e член на КПСС от 1976 г., ще трябва да прави и такива жестове.

Тихонов започва кариерата си като студент във ВГИК през 1948 г., играейки в прочутата екранизация на Сергей Герасимов „Млада гвардия” Володя Осмухин. Така попада в киното в ръцете на водещ постановчик, а Института завършва с отличие през 1950 г. в курса на прочутия педагог Борис Бибиков.

Филмът свързва Тихонов със знаменитата по-късно актриса Нона Мордюкова. 13-годишната им връзка приключва с развод. Тихонов никога не е обичал да говори за брака си, а Мордюкова така и не сключва втори. Трагична е съдбата на сина им Владимир, който умира през 1990 г.от свръхдоза наркотици на 40 години, за чиято безвременна кончина Вячеслав Тихонов се упреква до края на живота си.

През 1968 г. Тихонов се жени повторно – за преподавателката по френски език в Института за международни отношения Тамара Ивановна, която заради него се развежда с първия си съпруг. На следващата година им се ражда дъщеря – Аня – изявяваща се като актриса и продуцент. Чувал съм, че и с втория си брак знаменитият актьор не сполучва, но вече отказва развод, не коментира никога личния си живот и предпочита да живее в усамотение на своята дача, оставяйки апартамента си в Москва, близо до метростанция „Кропоткинска” на своята съпруга.

Артистът търпеливо чака 10 години, докато успехът го споходи в киното. Това се случва през 1958 г. Първо го лансира в нетрадиционната роля на тракториста Матвей Морозов в „Това се случи в Пенково” Станислав Ростоцки, с когото остават най-близки приятели до смъртта му, а след това Виктор Ивченко го кани да играе одеския матрос Виктор Райски в своя двусериен конюнктурен екшън „Извънредно произшествие”. И двата филма имат огромен зрителски успех, след което към актьора потича вълна от кинопредложения. При Ростоцки се снима в „Майски звезди” (1959) и „На седем вятъра” (1962), при Леонид Луков в „Два живота” (1961), а с Михаил Швейцер постига следващия си грандиозен успех като мичман Панин в едноименния му филм от 1960 г. Снима се и при другия майстор на екранизацията - Самсон Самсонов в главната роля на моряка-анархист Алексей в „Оптимистична трагедия” (1963) по пиесата на Всеволод Вишневски.

Етап – горчив и смятан до смъртта му за талантлив полууспех – се явява ролята му на княз Андрей Болконски в легендарната версия на Сергей Бондарчук на романа на Толстой „Война и мир”, върху която Тихонов работи всеотдайно и упорито цели четири години – от 1963 до 1967. Самият артист смята, че е неподходящ, травмиран и от отказа на знаменития Олег Стриженов, но благодарение усилията на Бондарчук създава сложен и многопланов образ, носител на типичните черти на изявената руска интелигенция от началото на 19. век. Тихонов болезнено се връща в спомените си към своя герой и до последно смята, че не се е справил удачно, въпреки народното одобрение. Артистът изпада в криза, мисли да се отказва от киното, но намесата на Ростоцки се оказва направо чудодейна. Той насилва го вкарва в одеждите на учителя Мелников в „Ще доживеем до понеделник” (1968), за която великолепна изява Тихонов получава през 1970 г. Държавната награда на СССР. Така е спасен за киното, продължавайки активно да работи почти до края на живота си. Повечето от филмите му са рентабилни и успешни от финансова гледна точка, но той не става милионер. Дори за юбилейното интервю по Канал Первый през 2008 г. 15 000 долара ги взема дъщеря му, а той така и не ползва подарения му от колегите-кинематографисти автомобил.

Показва изненадващ комедиен талант в „По улицата мъкнеха шкаф” (1978) на Марк Генин и Николай Ковалски, фантастична популярност печели като Щирлиц в прочутия сериал на Татяна Лиознова „17 мига от пролетта” (1973), много се харесва и като Виктор Кримов в „Човекът от другата страна” (1971) на Юрий Егоров, прекрасният професионалист, паднал ненужна жертва на Гражданската война. На военна тема са посветени още две негови прочути роли – Николай Стрелцов в епопеята на Бондарчук „Те се сражаваха за родината” (1975) и полковник Млински в трилогията на Игор Гостев „Фронт без флангове” (1974-1982). С Гостев ще снима и слабата политическа кримка „Европейска история” (1984), в която се подвизава като политическия наблюдател Петер Лосер, а истинско творческо удовлетворение получава от следващите си проекти със Станислав Ростоцки – „Белият Бим Черното ухо” (1978), изявяващ се неподражаемо като писателя Иван Иванович и в посветения на творчеството му „Професия киноактьор” (1979).

Перестройката Тихонов посрещна в образа на секретаря на Обкома на партията Дмирий Плотников в актуалната тогава драма на Валерий Гурянов „Апелация” (1987).

Щастлив съм, че успях да проследя последващото му развитие в края на перестроечния период и в годините на изграждането на новото общество в Русия. Въпреки примамливите предложения Тихонов отказва да се снима в холивудски продукции, а след горчилката от поръчковата адаптация на Юлиян Семьонов „ТАСС е упълномощена да заяви” (1984) на Владимир Фокин, където дори надява одеждите на генерала от КГБ Константин Константинов, избягва роли и в нови тв продукции. Продължава да снима основно в мелодрами, драматични трилъри и екранизации на руската класика.

Вячеслав Тихонов е призван да прави изящни в своето съвършенство превъплъщения в поредица от екранизации на отечествената класика, в които участва - „Егор Боличов и другите” (1971) на Сергей Соловьов, поп Павлин, „Да убиеш дракон” (1988) на Марк Захаров, архиварят Шарлеман, "Бесове” (1992) на Игор Таланкин, отец Тихон, „Булеварден роман” (1995) на Василий Панин, Станислав Кандински, „Мил приятел от отдавна забравени години” (1996)на Самсон Самсонов, Фьодор Фьодорович, без да пропускаме участието му в радиодраматизацията на Алексей Баталов в "Дуел ”(1977) и лебедовата му песен като Добрия човек с нимб на главата в опуса на Елдар Рязанов „Андерсен. Живот без любов” (2006).

Драматичният му талант блясва в камерната творба „Берлински експрес” (2002) на Равшан Откиров, в която е дипломатът от кариерата Георгий Астахов. Той придава престиж на злободневния трилър „Кодекс на безчестието” (1993) на Всеволод Шиловски, в която е финансовият инспектор Чугунов, убит от задграничната съветска номенклатура за замитане следите от финансовите й престъпления в самия край на СССР през 1991 г. Изключителния си талант на майстор на централните изяви Тихонов демонстрира в мелодрамата „Любов с привилегии” (1989) на Владимир Кучински, в която изгражда образа на прочутия номенклатурчик Константин Гаврилович Кожемякин, „нещо като Косигин и Рижков”, който на финала, разделяйки се със своята любима, произнася пророческите думи: „Каквото и да стане, където и да отидете няма да се отървете от нас!”

Най-добрата си роля в постъсъветското кино Тихонов изгражда през 1998 г.в „Съчинение за Деня на победата” на Сергей Урсуляк, руска версия на „Телма и Луиз”, горчиво-сатирична мелодрама за съдбата на четирима приятели фронтоваци, водещи непотребно съществуване в епохата на дивия елцинов капитализъм, които все пак имат сили да си помагат и да се опълчат на системата, отвличайки самолет!

Незабравим е Тихонов като слепият евреин Лев Маргулис, пристигнал в Москва от САЩ, една конгениална изява, напомняща по своя елмазен блясък за неговия Стрелцов от „Те се сражаваха за родината” (1975).

За последно видях живия Тихонов в тв филм на дъщеря му „Вячеслав Тихонов – живот и мигновения” (2008), посветен на житейския и творческия му път, във връзка с осемедесетгодишния му юбилей. Странейки елегантно от импозантния повод, артистът меко и ненатрапчиво ни въведе в своя интимен свят, споделяйки лични и креативни тревоги. Наистина имаше облика на мъдрец и светец, тръгнал на дълго пътешествие към Истината и обърнал гръб на земната суета.

След като е настанен в Централната клинична болница на 28 ноември 2009 г., на Тихонов е направена сърдечна операция на 3 декември. Всичко протича нормално и хирурзите се надяват за стабилизиране на прочутия им клиент, но на следващия ден той умира.

Гледах кадрите с неговото погребение – руснаците знаят да ценят своите изтъкнати фигури, дори, когато трябва да ги изпратят за последно в тяхното жизнено поприще. Всичко беше добре режисирано и помпозно, дъщерята се бе постарала да експонира изкусно драмата по раздялата с любимия на Русия артист и в името на шоуто пренебрегна неговите последни желания - въпреки съпротивата му, артистът бе опят на пищна церемония в централния московски храм „Христос Спасител” и вместо на Кунцевото гробище до сина си Владимир, бе погребан с нужните почести в много по-престижното Новодевичево гробище, редом до могилата на великия му колега Олег Янковски...


Автор: Борислав Гърдев
10.02.2013 г. 21:50
Посетено: 4794
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/25/news/16326-vyacheslav-tihonov-posledniyat-aristokrat