Годишнини
Тържествено честване на проф. Иван Д. Шишманов в НТ "Иван Вазов"
150 години от рождението на големия български интелектуалец
◊ СЪБИТИЕТО
Народен театър "Иван Вазов"
има удоволствието да ви покани на
Тържествено честване на 150-годиншнината от рождението на проф. Иван Д. Шишманов
22 юни 2012 година
• Художествен прочит на есета от Иван Шишманов в изпълнение на актьори от Народния театър „Иван Вазов”, пред централния вход от 18:00 ч.
• Изложба на портретите на Иван Шишманов и съпругата му от Иван Мърквичка, представени от Националната художествена галерия
• Фотоизложба "България в Европа”, посветена на делото на професор Иван Шишманов, съставена и представена от Държавния културен институт на Министерството на външните работи
• Представление на спектакъла „Хъшове” по повестта „Немили-недраги” от Иван Вазов, режисьор Александър Морфов, от 19:00 ч.
◊ КОЙ Е ПРОФ. ИВАН Д. ШИШМАНОВ
Роден е на 22 юни 1862 г. в Свищов. Наследник на възрожденската фамилия Шишманови. Учи във Виена (1876–1882). Следва философия и литература в Йена (1884) и Женева (1885–86). През 1888 г. защитава докторат в Лайпциг. Като министър е един от основателите на Висшето училище в София (днес Софийски университет, 1888) и Народния театър (1904).
Проф. Иван Д. Шишманов е между българските интелектуалци, спомогнали най-много и най-резултатно за бързото развитие на българския културен и въобще духовен живот още в първите десетилетия след Освобождението. И тук парадоксите на историята ни поднасят поредната си позитивна ирония — с научното си и общественополезно институционностроително дело той, човекът институция, се явява за българската култура, ще повторя отново, същият цивилизационен фактор, какъвто е враждуващият с него и с Вазов и безапелационно отричащ ги естетически и поетически кръг „Мисъл". Очевидно в нашите географски ширини към сентенцията „О, времена, о, нрави!" трябва винаги да добавяме и думичката „балкански", дори и когато говорим за най-просветените си умове. Сигурно затова на обвиненията на д-р Кръстев, че заниманията му с фолклор са от нисък духовен разред и са достойни за хора с ограничени качества, той отговаря по вазовски добронамерено и толерантно: „Аз правя една полезна, една много важна работа, която ще се оцени от грядущите поколения. Аз го върша със същото възхищение, с което ти пишеш своите критики. И не мисля, че това е мода у мене... Това, което ти се чини заблуждение, каприз, произтича от най-дълбоката основана моята натура, напита с любов към всички тъмни проблеми на миналото и на бъдещето. Аз търся изворите на нещата — това е за мене душа и свят. Да кроя на основание на ясно познатото минало — планове за бъдещето, това е за мене божествено наслаждение. При такова философско настроение на моя дух аз трябваше да стана метафизик, ако не притежавах една силна доза български практически разум и ако баща ми не беше влял в душата ми един цял океан от любов към моето Отечество. Това ме накара да стана фолклорист, етнограф, да посветя живота си на изучаването на моя народ, на моята страна с цел да мога да зърна поне отдалеч най-добрата насока, по която трябва да върви нейното развитие. И аз работя тук с душа и жар."
Той оставя ярка следа като министър на Народната просвета през 1903-1907 г. с демократичните реформи, които предприема, с мащабните си културно-просветни законотворчески и законодателни инициативи, чрез които създава, подобрява и улеснява дейността на някои от най-важните културни институции на страната, като Висшето училище (което той превръща в Университет), Народния театър, Етнографския музей, Българското археологическо дружество, Народната библиотека, Рисувалното училище, Музикалната академия или читалищата, с блестящите си парламентарни речи в защита автономността на Университета, на българското учителство, на културата и на способността на българския народ да я развива. Четейки речите му, сякаш чуваме възкръснали през век — век и половина Паисиеви и Софрониеви слова: „само чрез умствено, нравствено и естетическо възпитание тоя народ ще може да се преобразува окончателно вътрешно и ще си извоюва почетно място между ония народи, които въпреки своята малочисленост, са ударили своя печат върху общочовешката цивилизация." По възрожденски доблестно е и напускането на министерския пост в знак на протест срещу поредната антинародна прищявка на Фердинанд да затвори Университета като репресия срещу това, че студентите са го освиркали в Народния театър. През следващите две десетилетия той редува преподавателската и научната си работа в Университета по сравнителна литературна история, Възраждане и фолклор с изследователска работа в Европа (главно Швейцария и Германия), през 1918-1919 г. е и посланик в Украйна. Горещо подкрепя идеята за създаване на Европейски съединени щати, приема да бъде и председател на българската секция на проектираната Паневропа, оглавява през 1926 г. и българския ПЕН.
За модерното, „европейското" мислене на Шишманов говори красноречиво и фактът, че като министър той изпраща в Европа с държавни стипендии младите, все още невлезли в пантеона на вечните български писатели и поети Елин Пелин, Пейо Яворов, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров, много млади музиканти, художници, учители и др. Шишмановият внимателен и компетентен поглед е и европейското „око" към всичко онова, което дълги години пише Вазов, неслучайно той сключва с него приятелско споразумение за правото да прибира всички чернови, които великият хвърля в кошчето си, и прави с него онази проницателна, издадена посмъртно анкета „Иван Вазов. Спомени и документи", благодарение на която днес знаем толкова ценни неща от творческия, гражданския и дори интимния свят на великия писател.
Шишманов умира неочаквано и преждевременно в Осло на 23 юни 1928 г. като делегат на конгреса на световния ПЕН, оставяйки недовършени много започнати изследвания, неосъществени научни планове, както и носещи много ценна информация не само за неговото дело, но и за времето дневници, мемоари и огромна кореспонденция с приятели и учени от много страни. По възрожденски родолюбивото семейство на този светъл човек понася двайсетина години по-късно още една трагедия — високообразованият му син Димитър Шишманов, талантлив писател и блестящ дипломат, защитавал винаги самоотвержено българските интереси, с последен посланически пост в Атина преди Втората световна война, е осъден на смърт заради тази своя дейност от кървавия т.нар. „народен" съд и екзекутиран след нечовешка инквизиции и унижения.
Из "Иван Д. Шишманов – Апостолът на българската наука"
Проф. Кирил Топалов
(Иван Д. Шишманов; Избрани трудове; Университетско издателство „Св. Климент Охридски”; София 2012)
Като студент в Женева Иван Д. Шишманов се запознава с бъдещата си съпруга, украинката Лидия Драгоманова. От 1886 година, цели 42 години, той е със своята първа любов.
След като професорът умира, Лидия не успява да понесе загубата. Три месеца лежи в болницата на Червения кръст. Все пак тя намира сили да подреди архива на своя съпруг, като го подготвя за печат. Нейната заслуга са десетина точни, недоукрасени и искрени страници за личния живот на професора.
Автор:
НТ "Иван Вазов"
Публикация:
21.06.2012 г. 15:21
Посетено:
1913
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/25/news/15054-tarzhestveno-chestvane-na-prof-ivan-d-shishmanov-v-nt-ivan-vazov