Джак Никълсън – любимецът на публиката

Аз съм от друга киноепоха. Моята кариера не зависи от експлозии и пиротехника

Привърженикът на идеята, че „големият филмов актьор е великият писател на своето време”, звездата на американското и световното кино Джак Никълсън навършва 75 години.

Изглежда този факт трябва да се приеме философски, въпреки че моето поколение с усилие осъзнава очевидното – знаменитостите, с които израсна, актьорите, които до голяма степен формираха вкуса му и бяха пример за подражание и нравствен коректив, остаряват. А и ние с тях естествено. На Никълсън това почти не му личи, ако не броим оплешивялото му чело.

Джак Никълсън е роден на 22 април 1937 г. в Манхатън, в семейството на алкохолик с италиански, ирландски и холандски корени. Семейството неизбежно се разпада, малкият Джак е отгледан от баба си и своята майка, които самият той дълго счита за мама и по-стара сестра! Расте в оскъдица, но е прилежен ученик, обича момичетата и спорта, завършва гимназията „Манаскуан” в Ню Джърси през юни 1954 г., получавайки заслужено титлата „Клоунът на класа”, но има една мечта – да бъде близо до екранните си любимци и ако е възможно - да си опита късмета на снимачната площадка. Точно с тази цел започва работа в пощенския отдел на анимационното студио към „Метро Голдуин Майер” на осемнайсетгодишна възраст. Чиракува, установява връзки във филмовите среди, на 5 май 1955 г. е първият му работен ден като филмов актьор, в ТВ се появява в епизода „Слушаш ли?” на хорър шоуто „Театър матине” на 3 септември 1956 г., а на 17 август 1958 г. дебютира на големия екран като Джими Уолас в забравената  днес кримидрама „Плачи, малък убиецо!” на Джус Адис. Посещава актьорската школа на Джеф Коури, където разбира, че „трябва да попива живота”, за да стане добър актьор.

Десет години се снима в евтини и алтернативни продукции („Обратната врата към ада”, 1964 на Монти Хелман), в тв сериали („Морски ловец”, 1961 на Джеймс Бъкбаум), поема рискове с неблагодарни за интерпретация роли, участва в хоръри („Малък магазин за ужаси”, 1960, „Гарванът”, 1963 на Роджър Корман), пише сценарии („Главата”, 1968, на Боб Райфелсън, „Карай!” - каза той”, 1971), играе в нестандартните, но оригинални уестърни „Бягство за никъде” (1965) и „Стрелбата” (1966) на Монти Хелмън, и след Роджър Корман, разкрил пръв демоничния му имидж в „Малък магазин за ужаси” (1960) и „Клането в деня на Свети Валентин” (1967), заедно с Ричард Раш („Ангелите на ада”, 1967), възложил му първата главна роля в „Психарят е навън” (1968), доживява световната слава на една от възловите творби на младежката контракултура от 60-те години на миналия век – „Волният моторист” (1969) на Питър Фонда и Денис Хопър, в който изгражда симпатичния образ на алкохолизирания адвокат Джордж Хенсън, приел риска от пътуването с двама симпатични хипари, вместо заседналия еснафски провинциален живот.

Моделът на раздвоения, объркан и стихиен антиконформист е изграден напълно в „Пет леки пиеси” (1970) на Боб Райфелсън, в който Никълсън представя своята трактовка на модерния Хъкълбери Фин – Боби Дюпия, тръгнал на стоп по пътищата на отчуждената и враждебна Америка.

От края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век Джак Никълсън е един от знаците на непримиримостта, обръщайки гръб на комерсиалните проекти и снимайки се в привидно незначителни филми, превърнали се обаче в събития за публиката и сериозната критика – „Познание за плътта” (1971) на Майк Никълс, „Безопасното място” (1971) на Хенри Джейглъм, „Кралят на Марвин Гардънс” (1972) на Боб Райфелсън, „Последният наряд” (1973) на Хал Ашби, отличен с наградата за най-добра мъжка роля  в Кан '74.

Никълсън смело и правдиво експонира най-противоречиви и странни типове, показва се като отблъскващ тип, психически депресиран и сексуално затормозен. Това за него е полезна школа за шлифоване на необикновения му актьорски талант, независимо че стилът му може да се определи като интровертен. Той е сдържан, но и експресивен, с присмехулно-коварен поглед и лъстив тембър, който винаги те държи нащрек.

Никълсън е частична рожба на Метода на Ли Страсбърг, тъй като предпочита не само пълното и ярко превъплъщение, но и ироничното си дистанциране от образа, с което постига неповторима и завладяваща интерпретация. Не може да се отрече, че като актьор Джак Никълсън има рядко щастлива творческа съдба –  три „Оскар”-а (за „Полет над кукувиче гнездо”, 1975, „Време за нежност”, 1983 и „Колкото толкова”, 1997), седем награди „Златен глобус” (от „Китайският квартал”, 1974 до За цялостна кариера, 1999), четирите отличия на Британската филмова академия (от „Китайският квартал”, 1974 до „Червените”, 1981), работа с най-изявените постановчици на американското и европейско кино като Винсънт Минели („Един безоблачен неделен ден”, 1970), Майк Никълс („Богатството”, 1975, „Изпепелени сърца”, 1986), Роман Полански („Китайският квартал”, 1974), Милош Форман (“Полет над кукувиче гнездо”, 1975, „Рагтайм”, 1981), Микеланджело Антониони („Професия репортер”, 1975), Артър Пен („По Мисури”, 1976), Елия Казан („Последният магнат”, 1976), Станли Кубрик („Сиянието”, 1980), Уорън Бийти („Червените”, 1981), Тони Ричардсън („Границата”, 1982), Джеймс Брукс („Време за нежност”, 1983, ”Телевизионни новини”, 1987, „Колкото толкова”, 1997, „Как да разбера?”, 2010), Джон Хюстън („Честта на фамилията Прици”, 1985), Джордж Милър („Вещиците от Истуик”, 1987), Тим Бъртън („Батман”, 1989, „Марсиански атаки”, 1996), Роб Райнър („Достойни мъже”, 1992, „Ритни камбаната с финес”, 2007), Шон Пен („На кръстопът”, 1995, „Клетвата”, 2001), Робърт Харлинг („Аврора”, 1996), Боб Райфелсън („Мъжки беди”, 1991, „Кръв и вино”, 1996), Александър Пейн („За Шмид”, 2002), Питър Сегал („Психаротерапия”, 2003), Нанси Майърc („Невъзможно твой”, 2003), Мартин Скорсезе („От другата страна”, 2006)...

От цялата му филмография можем да отделим върховите му изяви, с които остава в целулоидната история и донесли му най-голямо удовлетворение. В тази топлиста са Будуски от „Последният наряд” (1973), Рандъл Макмърфи от „Полет над кукувиче гнездо” (1975), Специалистът от „Томи” (1975) на Кен Ръсел, неудачникът Франк Чембърс от „Пощальонът звъни винаги два пъти” (1981) на Боб Райфелсън, ексцентричният астронавт Гарет Брийтлоу от „Време за нежност” (1983), олицетворението на абсолютното Зло Джокерът от първия „Батман” (1989) на Тим Бъртън, полковник Нейтън Джейси от „Достойни мъже” (1992) на Роб Райнър, профсъюзният лидер Джими Хофа в „Хофа” (1992) на Дани де Вито, Уил Рандъл от амбициозния хорър опус на Майк Никълс „Вълкът” (1994), мафиотският бос Франк Костело от „От другата страна” (2006) на Скорсезе, Чарлс от трагикомедията „Как да разбера?” (2010) на Брукс.

Дори простото изброяване на заглавията разкрива оригинален вкус, желание за експерименти и смяна на регистрите, за редуване на търговски и артистични ангажименти. С това си обясняваме и трите му амбициозни, но противоречиви режисьорски изяви, в които откриваме и стремеж към себеизразяване („Карай!” - каза той”, 1971), и опит за иронично разкриване на света на някогашна Америка от годините на Дивия Запад („Пътуване на юг”, 1978), и усилие за продължаване на живота на една от емблематичните му роли на хладнокръвния частен детектив Дж. Дж. Гитис от „Китайският квартал” (1974) в сложно орнаментирания трилър „Двойният Джейк” (1990), оказал се енигматично-сантиментално пътуване в света на спомените, подкрепата му за анимационния филм на Марк Сотник „Любопитното слонче” (1986), търсенията му като продуцент в „Двойният Джейк” (1990) и „Синьо шампанско” (1992) на Блейн Новак, като автор на елегичен спомен за приятеля си и съсед Марлон Брандо, публикуван малко след смъртта му в култовото списание „RollingStone” № 955 от 19 август 2004 година, и като гостуваща звезда, включена с мимолетната си изява в новата насока в развитието на кариерата на Хоакин Финикс в „Аз съм все още тук” (2010) на Кейси Афлек...

Джак Никълсън получава Наградата на Американския филмов институт през 1994 г. Той се появява на корицата на списание GQ трикратно – през март 1981, януари 1990 и януари 1996 г., горещ привърженик е на голфа и  баскетболния клуб „Лос Анджелис лейкърс”, като в договорите му изрично пише, че не се снима в дните, когато играят неговите  любимци. Уважава бившия кубински вожд Фидел Кастро, когото счита за гений и с когото е лично познат. Страстен колекционер е на картини от Матис, Уорхол, Тамара де Лемпицка и Пикасо. Колекцията му се оценява на над 100 млн. долара, а личното му състояние през 2009 г. е около 240 млн. долара.

Въпреки многобройните си авантюри има само един брак със Сандра Найт, просъществувал от 17 юни 1962 до 8 август 1968 г.

Днес Джак Никълсън е сред най-скъпо платените звезди на световното кино (15 млн. долара хонорар за „Колкото толкова”), снима се рядко, но в качествени проекти, предпочита с изявите си да се шуми около него, охотно дава интервюта за творческите си планове и житейски авантюри, но винаги, когато застане пред камерата, сменя облика си, превръщайки се в суперпрофито-перфекционист, готов да даде най-доброто от себе си за продукцията, в която е приел да участва.

Публиката го обича и му вярва. Тя го следва неотстъпно в неговата знаменателна, бурна и атрактивна биография. Изминалите повече от 50 години са нагледното доказателство за това, че уважението помежду им е взаимно.

Автор:

Борислав Гърдев

Публикация:

20.04.2012 г. 23:12

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

световно кинофилмиамерикански актьориБорислав Гърдевкинонаблюдателамериканско киногодишнина

Джак Никълсън

Посетено:

2334

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/25/news/14587-dzhak-nikalsan-lyubimetsat-na-publikata