Никита Михалков на 60 години

В последните години Никита Михалков доби облика на барин, на лидер на руското кино. Дали това ни харесва или не - но е факт, че той е безспорният авторитет сред руските кинематографисти, народен артист на Русия от 21 години, носител на свръхценния орден "За заслуги към отечеството", с който на 21 октомври 1995 и 2005 г. - съответно трета и втора степен, го наградиха последователно Елцин и Путин, лауреат на орена "Сергей Радонежски", първа степен, връчен му от патриарх Алексий Втори през 1995 г., без да забравяме, че е отличен и като рицар на Големия кръст и на премията "Виторио де Сика" на 10 февруари 2004 г. Никита Михалков много добре съзнава своя брамински произход, знае какво дължи на своите родители - легендарният 92-годишен днес автор на текста на съветския и руски химн Сергей Михалков и на Наталия Кончаловска, внучката на великия руски художник Василий Суриков. Но това не му пречи да намери своето точно място в изкуството, да разработи своята главна тема в киното и да я защитава със страст, темперамент и много талант като актьор повече от четири десетилетия, а като режисьор вече 35 години. Той учи в актьорската школа на театралното училище "Шчукин" през 1963-1966 г. и още в първата учебна година става знаменитост с първата си главна роля в киното при Георгий Данелия в "Крача из Москва". Режисьорският факултет във ВГИК при прочутия Михаил Ром завършва през 1971 г., след което за изненада на всички номенклатурното дете отслужва военната си служба в атомна подводница в Камчатка. След демобилизацията си се жени за втори път за манекенката Татяна Соловьова, от която има две дъщери Ана (1978) и Надя (1987) и син Артьом (1975). Михалков упорито търси собствен път в киното. Опитва късмета си като сценарист на свои колеги, където най-големият му успех е "Транссибирският експрес" (1977), не се отказва от актьорската си професия, в която през годините регистрира серия от ярки и запомнящи се изяви в "Червената палатка" (1969) на Михаил Калатозов, "Сибириада" (1979) при брат си Андрей Михалков-Кончаловски, обезсмъртил се като откривателя на тюменския нефт Алексей Устюжанинов, "Гара за двама" (1982) и "Жесток романс" (1984) на Елдар Разянов, без да пропускаме и изключителните му превъплъщения в собствените продукции "Изпепелени от слънцето" (1994), "Сибирският бръснар" (1999) и "Статски съветник" (2005). Големите си успехи и престижът си като творец Никита Михалков защитава най-вече като режисьор-постановчик и продуцент от 1989 г., когато създава обединението "Трите Т" ("Творчество, другарство, труд"). Той намира своя път в изкуството с изследване тайните на руската душа и драматичните колизии, през които минава родината му, търсейки лек за болките й и осмисляйки критично-любовно нейните грешки и успехи, опирайки се на двата стародавни стълба на руската стабилност - църквата и силната (монархическа) власт. След дебюта си "Един спокоен ден в края на войната" (1970) той разкрива пълноценно потенциала си през 70-те-80-те години на миналия век, когато почти всяка година представя нов свой филм, на който по правило е и сценарист, жонглира с жанровите схеми, дръзко-хулигански представя Гражданската война като екшън - "Свой сред чужди, чужд сред свои" (1974) и мелодрама - "Робиня на любовта" (1975), дава своя трактовка на света на Чехов и Гончаров в "Незавършена пиеса за механично пиано" (1977) и "Няколко дни от живота на Обломов" (1980), доказва, че е майстор на камерната пхсихологическа драма в "Пет вечери" (1979) и "Без свидетели" (1983), че за него няма тайни в трагикомичната мелодрама - "Роднини" (1981). За разлика от повечето свои колеги (като Алексей Герман или Егор Климов например) Никита Михалков посреща критично Горбачовата перестройка. На знаменития 5. конгрес на съветските кинематографисти през 1986 г. той прави неочаквано остро иконоборческо изказване в защита на поругания корифей Сергей Бондарчук, признавайки обективно неговите заслуги за съветското кино с класики като "Съдбата на човека", "Война и мир" и "Те се сражаваха за родината". Това автоматично го изключва от ръководните органи на съюза и настройва срещу него кохортата критици, адепти на перестройката и новото мислене, начело с покойния днес Виктор Дьомин. Михалков търси спасение в коопродукцията с Италия по Чехов "Очи черни" (1987) с Марчело Мастрояни в главната роля, която се радва на шумен успех по света, вкл. в България, но предизвиква отрицателни отзиви в тогавашния СССР. Знаейки накъде отива страната му, Михалков регистрира своето продуцентско звено и посреща подготвен дивия капитализъм на 90-те години. Той не изпада в миманса, не хленчи за някогашните спокойни години, а се залавя здраво за работа. Не само снима нови филми, но и прави всичко възможно те да печелят симпатии по света и отново да привлекат зрителите в киносалоните. Задача, която за мнозина се вижда безнадеждна, но с която с чест се справя Никита Михалков. Затова не е случайно, че през 1991 г. за проникновената си монголска притча "Угра - територията на любовта" той печели Златен лъв във Венеция, наградата НИКА и номинацията за най-добър режисьор за 1992 г., за "Ана от 6 до 18" (1993) е отличен с "Феликс", а "Изпепелени от слънцето" (1994) му носи съвсем заслужено и "Оскар" за най-добър чуждоезиков филм. Постепенно с режисьорските си успехи Никита Михалков се превръща и в човек-институция. От 1993 г. е председател на Управителния съвет на руския фонд за култура, от 1998 г. е шеф на съюза на руските кинематографисти, съпредседател е на руския съвет на земското движение. С него общуват като с равен патриарх и президенти на федерацията, някогашният премиер Виктор Черномирдин дори го примами за кратко да е депутат през 1995 г. от правителствения блок "Наш дом Русия", говореше се, че дори ще се кандидатира за руски президент през 2000 г.... Хубаво е, че покрай огромните си обществени ангажименти Михалков не застина в позата на кинематографичен император, не парадира с положението си, а продължава да снима и да изследва сложните протуберанси, преживени от любимата му Русь в "Сибирският бръснар" (1999) - може би най-личният му и съкровен проект, обяснение в любов към Отечеството, където не се двоуми да се появи в одеждите на самия Цар Освободител Александър Втори, в проникновеното документално изследване за съдбата на емигрантите "Руски избор" (2001) и в очакваното с огромен интерес продължение на "Изпепелени от слънцето", очертаващо се да се превърне във внушителна двусерийна сага, чиято премиера през 2006 г. със сигурност ще е едно от събитията на годината. На 60 години Никита Михалков е в завидна кондиция и в отлична форма. Доказа го с феноменалното си изпълнение на енигматичния полицейски бос Пожарски, борещ се настървено с терористите-народоволци в бляскавата екранизация на Филип Янковски по романа на Борис Акунин "Статски съветник" (2005), на която е продуцент и главен художествен ръководител, демонстрира го и около шумотевицата, свързана с юбилея му и най-вече с посрещането вкъщи на трапезата на истинския владетел на Русия - Владимир Путин на 22 октомври 2005 г. Гледах ги, седнали на масата и умишлено свързани символично от патриарха Сергей Михалков, оцених по достойнство самочувствието на културния властелин и си дадох сметка защо Путин му е отишъл на крака. Не само защото са съмишленици и съратници (Защо тогава Елцин прие в дома си Солженицин?), а и тъй като, перифразирайки Борис Пастернак, наистина няма друга страна в света - освен Русия, която толкова да цени и обича своите творци. От щастливеца и белязания от съдбата Никита Михалков руското и световното кино са в правото си да очакват нови шедьоври и незабравими срещи пред екрана. Както го е демонстрирал досега и както ще го прави и в бъдеще. Защото го може и понеже е призван.