Годишнини
Соло
На 30 юли се навършиха седемнадесет години от смъртта на Иван Георгиев-Рембранда
Иван Георгиев-Рембранда. Автопортрет, 70-те г. на XX в.
На 30 юли се навършиха седемнадесет години от смъртта на Иван Георгиев-Рембранда (1938-1994).
Добре е за нас да помним този човек. Личности като неговата ни помагат да разберем кои сме и накъде сме се запътили, те са нашият коректив.
През последните двадесет години спешно възникна нуждата да намерим своето лице като народ, което, затворено в мрака на тоталитарната изолация, неизбежно беше започнало да губи чертите си. След събарянето на “берлинските стени” ние, облени в светлина, вдигнахме глава, за да погледнем към другите народи и да им дадем възможност и на тях да ни опознаят, но щом видяхме собствения си образ, отразен в очите им, потръпнахме от ужас, защото той беше страшен – не лице, а по-скоро скотска муцуна.
Естествено е да се потресем и да оставим всичко друго настрана, за да се заловим с най-важното – извайването на своя автентичен човешки образ заедно и поотделно. Инфарктно спешно е, защото времето тече и не работи в наша полза, а напротив. Икономически напредналите държави трескаво променят своите законодателства, за да ни изолират от обществата си, чието цивилизационно равнище застрашаваме.
В духовното пътуване към себе си имаме нужда от свети личности, които да ни водят. Те са между нас, не вдигат шум и вместо да съдят другите, внимават в собствения си живот, вслушвайки се в гласа на съвестта. Работят много и всеотдайно, защото приемат живота си като служение. Тези хора ни връщат критериите за човешка мяра, без натрапване, а с битието си и ние, дълго след като са си отишли от нас, се храним с плодовете на труда им.
Такава извънредна, солова личност е Иван Рембранда. Той принадлежи към поколението от началото на 40-те, обречено да прекара най-продуктивните години от живота си в атмосфера на наложена посредственост. Изборът на Рембранда е да работи “под земята”, напълно скрит, но недосегаем и свободен. Води живот на аскетичен мъдрец, чиято духовна пътека е живописта. Той сякаш пробива тунел под зида на тоталитарния затвор и, незабелязан от никого, преброжда цялата култура, влиза в дискурса на великите умове и се съизмерва с тях.
Иван Георгиев не е бил в конфликт с властта, той просто я е игнорирал. Без да напуска малката си къща до Южния парк, в която съжителства с многобройните си роднини, той влиза в творчески диалог с Рембранд, Модилиани, Леже, кубистите, фовистите, Ханс Хартунг, Вилем де Кунинг и Марк Ротко. Сам определя кои са най-силните, за да премери сили с тях. Тази, налудничава на фона на социалистическото безвремие, амбиция е истинското измерение на духа на Рембранда, за което сега свидетелстват творбите му.
След като изкуството и личността на Иван Георгиев-Рембранда бяха извадени на бял свят (изложбата в СГХГ през 2008 г. и документалният филм през 2010 г.), духовната карта на България от 60-те години насам вече не е същата. Тя беше обогатена с една европейски звучаща живопис, каквато напълно липсваше в този период.
Чрез разказите на приятелите на Рембранда, които сега са цвета на българското изобразително изкуство, документалният филм разкри един мощен дух, който не може да бъде спрян от “железни завеси”, но също един скромен, всеотдаен човек, който може да прощава и да обича дълбоко и безрезервно, като Христос.
Те сякаш още виждат неговата фигура, с неизменния стар шлифер и нескъсващи се обувки, крачеща по улица “Витоша” по обичайния му маршрут и копнеят да го срещнат случайно, както преди, и да си поговорят с него просто така, за философията и смисъла на живота.
На 30 юли се навършиха седемнадесет години от смъртта на Иван Георгиев-Рембранда (1938-1994).
Добре е за нас да помним този човек. Личности като неговата ни помагат да разберем кои сме и накъде сме се запътили, те са нашият коректив.
През последните двадесет години спешно възникна нуждата да намерим своето лице като народ, което, затворено в мрака на тоталитарната изолация, неизбежно беше започнало да губи чертите си. След събарянето на “берлинските стени” ние, облени в светлина, вдигнахме глава, за да погледнем към другите народи и да им дадем възможност и на тях да ни опознаят, но щом видяхме собствения си образ, отразен в очите им, потръпнахме от ужас, защото той беше страшен – не лице, а по-скоро скотска муцуна.
Естествено е да се потресем и да оставим всичко друго настрана, за да се заловим с най-важното – извайването на своя автентичен човешки образ заедно и поотделно. Инфарктно спешно е, защото времето тече и не работи в наша полза, а напротив. Икономически напредналите държави трескаво променят своите законодателства, за да ни изолират от обществата си, чието цивилизационно равнище застрашаваме.
В духовното пътуване към себе си имаме нужда от свети личности, които да ни водят. Те са между нас, не вдигат шум и вместо да съдят другите, внимават в собствения си живот, вслушвайки се в гласа на съвестта. Работят много и всеотдайно, защото приемат живота си като служение. Тези хора ни връщат критериите за човешка мяра, без натрапване, а с битието си и ние, дълго след като са си отишли от нас, се храним с плодовете на труда им.
Такава извънредна, солова личност е Иван Рембранда. Той принадлежи към поколението от началото на 40-те, обречено да прекара най-продуктивните години от живота си в атмосфера на наложена посредственост. Изборът на Рембранда е да работи “под земята”, напълно скрит, но недосегаем и свободен. Води живот на аскетичен мъдрец, чиято духовна пътека е живописта. Той сякаш пробива тунел под зида на тоталитарния затвор и, незабелязан от никого, преброжда цялата култура, влиза в дискурса на великите умове и се съизмерва с тях.
Иван Георгиев не е бил в конфликт с властта, той просто я е игнорирал. Без да напуска малката си къща до Южния парк, в която съжителства с многобройните си роднини, той влиза в творчески диалог с Рембранд, Модилиани, Леже, кубистите, фовистите, Ханс Хартунг, Вилем де Кунинг и Марк Ротко. Сам определя кои са най-силните, за да премери сили с тях. Тази, налудничава на фона на социалистическото безвремие, амбиция е истинското измерение на духа на Рембранда, за което сега свидетелстват творбите му.
След като изкуството и личността на Иван Георгиев-Рембранда бяха извадени на бял свят (изложбата в СГХГ през 2008 г. и документалният филм през 2010 г.), духовната карта на България от 60-те години насам вече не е същата. Тя беше обогатена с една европейски звучаща живопис, каквато напълно липсваше в този период.
Чрез разказите на приятелите на Рембранда, които сега са цвета на българското изобразително изкуство, документалният филм разкри един мощен дух, който не може да бъде спрян от “железни завеси”, но също един скромен, всеотдаен човек, който може да прощава и да обича дълбоко и безрезервно, като Христос.
Те сякаш още виждат неговата фигура, с неизменния стар шлифер и нескъсващи се обувки, крачеща по улица “Витоша” по обичайния му маршрут и копнеят да го срещнат случайно, както преди, и да си поговорят с него просто така, за философията и смисъла на живота.
Автор:
Юлия Станкова
Публикация:
06.08.2011 г. 22:27
Етикети:
Посетено:
1872
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/25/news/12978-solo