Антон Дончев на 75

Роден в Бургас, той е свързан основно с Велико Търново, където през 1948 г. завършва гимназия и прави първите си публикации във вестник „Борба”, а по-късно и в София, където се дипломира като юрист през 1953 г. и се утвърждава на страниците на ”Земеделско знаме”, „Отечествен фронт”, ”Литературен фронт” и „Български писател”, работейки и в издателство „Народна младеж”, в сценарната комисия на Българската кинематография, в БНТ и в агенция „София прес”. Антон Дончев насочва усилията си в областта на историческия роман, където се реализира вече 5 десетилетия, като времето на търсения и вдъхновения за него е свързано със Средновековието - от създаването на нашата държава, през борбите й срещу византийските поробители, до народната съпротива срещу османското нашествие. Дончев се вълнува най-вече от факторите за устояването на българската народност в най-сложните периоди от съществуването й. Възхитителна е неговата амбициозна упоритост да създава ярки и завладяващи саги, които сътворява със зрелостта на призван майстор. Трайното признание той гони още в дебютния си роман „Пробуждане” (1956), писан в съавторство с Димитър Мантов, посветен на въстанието на Асен и Петър, но сериозно постижение за него се явява мащабното му многопланово платно „Сказание за времето на Самуила” (1961), рисуващо проникновено падането на България под византийско иго. След писателят засилва интереса си към народните ни драми, родил и „Време разделно” (1964). Това е безспорният шедьовър на Антон Дончев, разкрил в шлифована полифонично-кинематографична форма жестоката и възвисяваща ни трагедия при потурчването на Родопите, осъществено от българския еничар Караибрахим, в която прозират същностни черти от нашия народен характер, както и спонтанната поява на водачите на съпротивата - Манол, съобразно историческата логика. На създаването на българската държава е посветена тетралогията „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” (1992). Този сложен и впечатляващ епос осмисля пълнокръвно във времеви отрязък от близо два века социално-религиозния живот по земите ни като акцентът е поставен върху съграждането на държавата чрез спойката на прабългарския, славянския и тракийския етнос. „Странният рицар на свещената книга” (1998) представя достоверно, със средствата на авантюрния сюжет, проникването в Западна Европа на реформаторската богомилска ерес чрез тайното пето Евангелие на поп Богомил, оказало се решаващо за ценностната преориентация на рицаря Анри дьо Вентадорн, превърнал се в последовател на еретиците и жертвал статуквото си в кладата под Монсегюр. В напрегнато очакване сме за новия му роман за цар Калоян, който неизбежно ще разбуди духовете и ще предизвика разнопосочни емоции сред неговите почитатели. Антон Дончев се изявява успешно и в художествената есеистика. В „Девет лица на света” (1989) възвеличава индивидуалната духовна мощ, преобразяваща света в борба с многобройните предразсъдъци. Той дава своя принос и в детската литература с непретенциозните си, но увлекателно написани исторически разкази „Грамотата” (1961) и „Предводителят на невидимата войска” (1967). А 20-годишната му работа в киното и телевизията (1969-1989 г.) ражда поредица от филми, недостигащи висотата на романовите му успехи -„Калоян” (1963), ”Глутницата” (1971), ”Изгори, за да светиш!” (1976), ”Завръщане от Рим” (1977), ”От другата страна на огледалото” (1977), ”Река от два извора” (1978), ”Приваловите милиони” (1983), ”Сказание за хан Аспарух” (1988). По щастливо стечение на обстоятелствата най-хубавата екранизация по негов роман осъществява Людмил Стайков, създавайки една от най-внущителните и запомнящи се драми в нашето кино - „Време разделно” (1988). Антон Дончев не е сред бързопишещите наши белетристи, всяка своя творба той извайва с огромна любов и себеотрицание. Затова, достигнал вече почтена възраст, очакваме от този вълшебник на словото нови вълнуващи предизвикателства в историческата проза.