Една година без любимката на кърджалийските поети и художници Гергана Илиева – Гери

Най-крехката и по детски чиста, наивна и светла кърджалийска поетеса и художничка си отиде от този свят твърде млада, не случайно точно на празника на Девата (Малка Богородица). Сивият и брулещ вятър на делника я откъсна като нежен стрък трева, но за да я засади в небесната градина, където няма да бъде застрашен от скършване и изсъхване. И където нейният любим зелен цвят вечно грее край небесните потоци.
  
Гери обичаше зеления цвят и тайната на неговото постоянство. Затова и озаглави една от книгите си “Зелените ми тайни”. Но пък скрита зад този мистичен ореол, нямаше как да разгадаем и докоснем нейните душевни тайни. Пък и това е единствено приоритет на небето.
  
Ние, нейните приятели, все още се питаме дали тъкмо любимият й, само наглед “студен”, пламък на несподелените трепети я стопи така неусетно и безшумно? Или пък пазената в нея душевна красота беше предопределена само за сходния на нейния свят? Въпросите ни ще живеят, докато и ние сме живи. По-важното е друго. Че пренесената навън и изкристализирала в творчеството красота на твореца, както казваше тя, ражда, умножава и съхранява доброто. Затова, може би, доброто още не е изчезнало.
  
Самата Гери осъзнаваше, че като душа е твърде пурпурна, за да може да се изразява в мечтаното от нея слънчево-жълто отдаване с думи, чувства и цветове. Макар че в картините й това се случваше доста често. Мечтата й за хармония обаче много по-често я отвеждаше до нейния компенсиращ зелен цвят. И съвсем удачно. Иначе какъв ли “пожар” би възникнал, ако тук на земята и дух, и материя трептяха в еднакви вибрации и тонове? Но пък там горе, където това вече не е опасно, е съвсем сигурно, че Гери вече е постигнала своя бленуван цвят. Зеленият пурпур.