In memoriam
Една запалена свещичка за Кольо Кесаровски
В прегръдките на фантастичното
◊ ПАМЕТ ЗА НИКОЛА КЕСАРОВСКИ
Неусетно измина една година, откакто на 29 август нашият забележителен фантаст, учен, ерудит и журналист Никола Кесаровски се отправи по свой избор към така силно примамващото го неизвестно.
И оттогава доста от неговите приятели, в това число и аз, все се питаме: Защо все пак? Мнозина казваха, че смъртта му бе жесток шамар върху обществото и обкръжението му, което не можа да предусети неговото намерение. Това, разбира се, също е вярно, но, сигурна съм, имаше и още нещо, за което Кольо никога не говореше. Дори демонстрираше един подозрителен ентусиазъм и оптимизъм.
Затова направих нещо като „разследване”, като се върнах отново към написаното от него. Там той прозираше цял-целеничък.
Още в далечната 1983 г. Кольо си написа писмото на самоубиец до самия себе си във великолепната си книга „Петият закон” в едно-единствено изречение: „Само си думам думите и толкоз.” А формулирания от него пети закон на роботиката продължава първите три на Айзък Азимов и четвъртия на Любен Дилов. Той гласеше следното: „Роботът трябва да знае, че е робот!” И макар че Кольо бе убеден, че както „нашите клетки са структурните единици на Вселената” и че „отдавна и тясно, до симбиоза сме свързани с Метаразума, така по същия начин не сме далече от своето творение – робота. И че сме заплашени от това да останем просто една „машина за мислене”. Но за разлика от неговия герой Дик Гордон, не позволи това осъзнаване да го пречупи. Защото след него нищо не ни остава. Това обаче не му попречи да се раздели и с последните си илюзии.
Сигурно и затова се отказа от писането на фантастика накрая. Беше планувал 10 тома „Наука в чекмедже”, написа само 2 от тях: „Арабската средновековна наука” (2002) и „Европейската средновековна наука” (2006). Но и те бяха достатъчни да съкрушат порива му да издава нещо, макар и нефантастично. А то, последното, бе „не само негово средство, но и цел и същност”, по думите на Агоп Мелконян.
Как тогава, след като така неистово си мечтал да проникнеш в безпространствеността и безвремието и да свържеш безкрайното с крайното, да не побързаш да се заровиш и да гребеш с „пълни шепи” и да се облееш „в облаци от цветове, цветове, цветове”? С тези думи Кольо нарисува представата си за смъртта като нещо „рядко, хубаво, полезно, мечтано”. Може би не толкова, колкото представата за фантастичното, но все пак близко до него и със сигурност превърнало се в издържан тест за проверка на собствената ти теория.
◊ ТОВА НАПИСА ТОЙ
В кълбото на думите
Досадно ясната абсурдност на непомерната задача да спасяваш неспасяемото
"… разговор, който помня много добре, но помня по-скоро като едно кълбо от мисъл и чувство, и което вероятно не ще мога да разплета… Едно здраво омотано кълбо, което дърпам сега за тънката му крехка нишка, проядена от времето, а тя поддава, запъва се, пак поддава; едно кълбо, което ми е съвършено ясно, като прозрачно ми е – само дето трябва да го разплета по и чрез нишката, чрез този проклет линеен поток от думи, който е тъй тромав, несръчен, безцветен и беден в сравнение с разкошния пространствен континуум от мисъл и чувство... Кълбо, което все пак трябва да разплета..."
"Едва ли е възможна друга стратегия. Освен стратегията на думите: жалката стратегия на думите, целяща като в дреха да облече и поприкрие другата – смерча на тайния кръг, но също като смахнатата полугола младежка мода напоследък нито скрива нещо, нито дори си въобразява, че скрива. Една условност и толкова. Изискване на етикета. Императив на общуването. Но когато се пристъпи към действие, и думите, и дрехите, и всичките там условности стават излишни, заемат полагаемите си места по гардероби, облегалки на столове и архиви. Истинските си места. Неизброимите призиви за мир, договори и декларации, петиции и меморандуми също ще заемат истинските си места из дълбоките сейфове и ще слушат оттам тътнежа на взривилия се мир. Какво друго – дано оживеят! И някой някога да се убеди чрез тях с какво е постлан пътят към ада..."
"... величественото в своята наивна мисловна слепота мнозинство обаче вярва, че светът все още можел да бъде спасен! В същност иска, а мисли, че може... Но и това не е върхът на смешното! Същото трогателно мнозинство се надява, че точно ние тримата в тази консерва ще спасим света, планетата и цивилизацията! ...че моя милост ще успее да поотложи, че даже и съвсем да отмени края на света!
Защо не се смеете, дами и господа?!"
"... и изключих връзката.
И си помислих, че с облекчение бих изключил връзката си и със самото понятие човек и цялата му там цивилизация, стига да имаше съответното копче...
А дали в същност нямаше такова копче?
Дали то в същност винаги не беше съществувало?
И дали нашият човешки пръст винаги не беше го държал натиснато докрай?"
Из разказа "Бунтът" от първата книга на Никола Кесаровски "Петият закон"
Неусетно измина една година, откакто на 29 август нашият забележителен фантаст, учен, ерудит и журналист Никола Кесаровски се отправи по свой избор към така силно примамващото го неизвестно.
И оттогава доста от неговите приятели, в това число и аз, все се питаме: Защо все пак? Мнозина казваха, че смъртта му бе жесток шамар върху обществото и обкръжението му, което не можа да предусети неговото намерение. Това, разбира се, също е вярно, но, сигурна съм, имаше и още нещо, за което Кольо никога не говореше. Дори демонстрираше един подозрителен ентусиазъм и оптимизъм.
Затова направих нещо като „разследване”, като се върнах отново към написаното от него. Там той прозираше цял-целеничък.
Още в далечната 1983 г. Кольо си написа писмото на самоубиец до самия себе си във великолепната си книга „Петият закон” в едно-единствено изречение: „Само си думам думите и толкоз.” А формулирания от него пети закон на роботиката продължава първите три на Айзък Азимов и четвъртия на Любен Дилов. Той гласеше следното: „Роботът трябва да знае, че е робот!” И макар че Кольо бе убеден, че както „нашите клетки са структурните единици на Вселената” и че „отдавна и тясно, до симбиоза сме свързани с Метаразума, така по същия начин не сме далече от своето творение – робота. И че сме заплашени от това да останем просто една „машина за мислене”. Но за разлика от неговия герой Дик Гордон, не позволи това осъзнаване да го пречупи. Защото след него нищо не ни остава. Това обаче не му попречи да се раздели и с последните си илюзии.
Сигурно и затова се отказа от писането на фантастика накрая. Беше планувал 10 тома „Наука в чекмедже”, написа само 2 от тях: „Арабската средновековна наука” (2002) и „Европейската средновековна наука” (2006). Но и те бяха достатъчни да съкрушат порива му да издава нещо, макар и нефантастично. А то, последното, бе „не само негово средство, но и цел и същност”, по думите на Агоп Мелконян.
Как тогава, след като така неистово си мечтал да проникнеш в безпространствеността и безвремието и да свържеш безкрайното с крайното, да не побързаш да се заровиш и да гребеш с „пълни шепи” и да се облееш „в облаци от цветове, цветове, цветове”? С тези думи Кольо нарисува представата си за смъртта като нещо „рядко, хубаво, полезно, мечтано”. Може би не толкова, колкото представата за фантастичното, но все пак близко до него и със сигурност превърнало се в издържан тест за проверка на собствената ти теория.
◊ ТОВА НАПИСА ТОЙ
В кълбото на думите
Досадно ясната абсурдност на непомерната задача да спасяваш неспасяемото
"… разговор, който помня много добре, но помня по-скоро като едно кълбо от мисъл и чувство, и което вероятно не ще мога да разплета… Едно здраво омотано кълбо, което дърпам сега за тънката му крехка нишка, проядена от времето, а тя поддава, запъва се, пак поддава; едно кълбо, което ми е съвършено ясно, като прозрачно ми е – само дето трябва да го разплета по и чрез нишката, чрез този проклет линеен поток от думи, който е тъй тромав, несръчен, безцветен и беден в сравнение с разкошния пространствен континуум от мисъл и чувство... Кълбо, което все пак трябва да разплета..."
"Едва ли е възможна друга стратегия. Освен стратегията на думите: жалката стратегия на думите, целяща като в дреха да облече и поприкрие другата – смерча на тайния кръг, но също като смахнатата полугола младежка мода напоследък нито скрива нещо, нито дори си въобразява, че скрива. Една условност и толкова. Изискване на етикета. Императив на общуването. Но когато се пристъпи към действие, и думите, и дрехите, и всичките там условности стават излишни, заемат полагаемите си места по гардероби, облегалки на столове и архиви. Истинските си места. Неизброимите призиви за мир, договори и декларации, петиции и меморандуми също ще заемат истинските си места из дълбоките сейфове и ще слушат оттам тътнежа на взривилия се мир. Какво друго – дано оживеят! И някой някога да се убеди чрез тях с какво е постлан пътят към ада..."
"... величественото в своята наивна мисловна слепота мнозинство обаче вярва, че светът все още можел да бъде спасен! В същност иска, а мисли, че може... Но и това не е върхът на смешното! Същото трогателно мнозинство се надява, че точно ние тримата в тази консерва ще спасим света, планетата и цивилизацията! ...че моя милост ще успее да поотложи, че даже и съвсем да отмени края на света!
Защо не се смеете, дами и господа?!"
"... и изключих връзката.
И си помислих, че с облекчение бих изключил връзката си и със самото понятие човек и цялата му там цивилизация, стига да имаше съответното копче...
А дали в същност нямаше такова копче?
Дали то в същност винаги не беше съществувало?
И дали нашият човешки пръст винаги не беше го държал натиснато докрай?"
Из разказа "Бунтът" от първата книга на Никола Кесаровски "Петият закон"
Автор:
Лияна Фероли
Публикация:
22.08.2008 г. 21:21
Посетено:
1418
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/24/news/6363-edna-zapalena-sveshtichka-za-kolyo-kesarovski