In memoriam
Напусна ни художникът Орлин Чуховски
Да вкусиш даровете от трапезата на Господа
Памет за художника Орлин Чуховски
Той не обичаше публичните изяви. Не светеше като крушка и не привличаше пишещите насекоми.
За мен бе чест, че сподели вълненията си за творчеството и открехна различна врата към свят, който не трябва да се гледа през ключалката. Предлагам част от интервюто - септември, 1995 г.
◊ ИНТЕРВЮ С ХУДОЖНИКА
- Господин Чуховски, трудно ли е да си художник в град като Велико Търново?
- Не трудно – невъзможно е. Не е въпросът до Велико Търново. Художникът е следствие от състоянието на нацията, неговата величина се измерва с величието на нацията му. Ей ги французите. Особено в ХХ век имат цял куп посредствени художници, които обаче са световни имена, защото лежат на плещите на един велик народ.
Ние, българските художници, сме една “ала франга”. Чувствам себе си толкова нелеп! И хората също така се отнасят към мене. Като към онези внесени от Виена мебели от времето, когато дедите ни са събували потурите. Възхищавали им се, харесвали ги и пълнели гостните си с тях, но когато гостите си тръгнат, стаите се заключват и се забравят – до следващите гости.
В историята няма бедни художници, там майсторът си е бил един заможен човек, който е стоял стабилно на двата си крака и е можел да храни семейството си, и да си гледа работата. Че художникът е беден, глупав и замаян човек, това ХХ век го измисли, то са легенди за Ван Гог. Нищо подобно – художникът е бил просто един добър занаятчия. Пък ние не сме! Не сме, защото хората не ги интересува, че ръката ми и нервите ми са отишли за списване на иконата. Те искат да видят, че Христос е с брадичка, със сини очи... - ей такива неща. Има някакво сериозно разминаване.
- От няколко години се занимавате с иконопис... Защо се отказахте от графиката?
- Ами защото, ако не е оная отвратителна принуда да се храниш... За да се прави графика (творба – това е гръмка дума), се иска да вярваш, че има смисъл да я правиш.
- И как се стига до смисъла?
- А, то няма смисъл. Той, човекът, с хитроумната си памет и устройство на съзнанието измисля някакъв смисъл и го влага в нещата. Това си е чисто човешка илюзия и измишльотина. Те са си го казали хората: пратен си тук на Земята да преживееш определен брой години и толкова. Не знаем това наказание ли е или награда, и никой не е могъл да докаже, че има смисъл, нито че няма. Мисля, че има нещо, но смисъл не е точната дума.
- Дали пък човекът не се ражда с някаква мисия...?
- Това са илюзии на младите години. След това човек разбира, че нещата не са такива – няма мисия, човек просто по необходимост става скромен. И аз съм живял с тази нескромна идея, че съм отреден за нещо по-съществено. Пък то – какво по-съществено от живота!
- Преди година (1994 г.) направихте ретроспективна изложба във Велико Търново. Кога ще видим нова?
- Не знам. Не мога да кажа. Имах глупостта да проектирам тази изложба по начало в един мъртъв сезон, бях подведен от т.нар. Младежки музикален фестивал и си мислех, че отново ще дойдат да речем 300 хористи – в Изложбени зали бе планиран концерт. Мисля, че направих грешка. Това бе все пак ретроспективна изложба и щеше да е хубаво, освен да се купи нещо, да има и някаква реакция, да има някакъв отзвук, да я видят повече хора. Всъщност хляба някак си го докарваме, въпросът е, че няма никаква реакция. За какво да правиш изложба, за кого да я правиш...? Аз не обвинявам хората, викам си, значи, аз не съм на коня, значи, тези неща, които правя, са вън от времето, или съм изобщо некадърен, или съм подранил, което би било по-благоприятния извод...
- Има ли нещо, което искаш да направиш, нещо като предизвикателство към Недостижимото в изкуството?
- Понеже вече се чувствам просто занаятчия, мечтая да направя нещо по-така... Примерно миналата година (1994) се беше завъртяла една история с един иконостас за църква. Исках да направя бисер. Може да звучи нескромно, но не исках да печеля пари – исках да направя бисер! В студентските години бяхме 2-3 човека, дето можеше да се съберем в екип така, че всеки да компенсира недостатъците на другия, можехме да направим нещо, за което хората и след сто години да викат: “Евала на тия!” Но се оказа, че такива по-сериозни неща, които са отправени напред във времето, няма.
Нашето време сега си прави паметник. Ей там, паметникът на Стамболов не е паметник на Стамболов, а на 1995 година, на България, на Велико Търново през това време. В този паметник се казва - ето такива бяхме през 1995. Така става с всичко. Аз не съм чул или видял някой да иска да се надхвърли. Искам, скромно-нескромно, един крал да ми поръча да му направя нещо, една кутийка например. Искам да знам, че една година съм осигурен и няма да мисля за друго. Щото иначе все бързаш, викаш си – кой ще те чака, и колкото да се мъчиш да го направиш добре, то, времето, те натиска. Искам да имам време да направя нещо, както аз си знам.
Автор:
Румяна Николова - интервю и снимка
Публикация:
11.06.2008 г. 13:43
Посетено:
3823
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/24/news/6065-napusna-ni-hudozhnikat-orlin-chuhovski